В съвременната наука под период на късноримската армия се разбира периодът, започващ с възкачването на Император Диоклециан през 284 г., и завършващ през 476 г. със свалянето на Ромул Августул. Този период приблизително съвпада с периода на Домината. След 395 г. и до 476 г., армията на Западната Римска империя прогресивно намалява, докато армията на Източната Римска Империя, известна като Източноримска армия (или като ранно-Византийска армия), остава непроменена като численост и организация чак до времето на Юстиниан I (упр. 527 – 565 г.).
Имперската Римска армия на Принципата (27 г. пр. Хр. – 235 г.) претърпява съществена реорганизация в резултат на събитията от бурния 3 век. За разлика от армията по времето на Принципата, армията от 4 век е зависима от военната повинност (превръща се в наборна армия), като на войниците се плаща много по-малко, отколкото през 2 век. Войниците с варварски произход, родени в земите извън Империята, са представлявали много по-голяма част от Късноримската армия, отколкото от армията през 1 и 2 век, но няма свидетелства това да се е отразило на нейната ефективност.
За разлика от добре документираната численост на армията през 2 век, оценките на учените за числеността на армията през 4 век, според разпокъсаните сведения, варират в широки граници : от 400 000 до над един милион общо. Т.е. от приблизително същата численост, като на армията през 2 и 3 век, до 2 – 3 пъти по-голяма.Treadgold 43 – 60
По време на Тетрархията, военното командване за пръв път е отделено от административното, за разлика от периода на Принципата, когато губернаторите на провинциите са и главнокомандващи на всички военни части, разположени в тяхната провинция.
Основната промяна в организацията спрямо армията от 2 век е създаването на големи Имперски армии (съпровождащи императора части – comitatus praesentales), състоящи се обикновено от 20 000 – 30 000 елитни палатини. Тези части са били базирани близо да имперските столици (Константинопол на изток и Милано на запад), далеч от имперските граници. Основна функция на тези части била да възпрепятства узурпирането на властта, и те обикновено са участвали във военни кампании под прякото предводителството на техните императори. Римските легиони били разделени на по-малки (по-малобройни) части, съпоставими по размер с частите на Помощните войски по времето на Принципата. Пехотата възприема въоръжение, подобно на това на кавалерията при Принципата.
Ролята на кавалерията в късноримската армия изглежда не е била съществено увеличена в сравнение с ролята ѝ при Принципата. Има свидетелства, че кавалерията е запазила броя си като пропорция спрямо общата численост на армията в същия размер, като през 2 век, и така тактическата ѝ роля и престиж остават същите. Все пак, структурата на Късноримската кавалерия е обогатена с голям брой специализирани части, такива като супер-тежка кавалерия (Катафракти и clibanarii, а също и конници-стрелци.Elton (1994) 106 – 107 През късния 4 век кавалерията се сдобива с репутация на некомпетентна и страхлива, във връзка с ролята, изиграла в три големи сражения. За контраст, пехотата запазва традиционно превъзходната си репутация.
През 3 и 4 век много гранични крепости са разширени и укрепени, за да станат по-отбраняеми, като са изградени и много нови с по-силна защита. Интерпретацията на тези факти подхранва продължаващия спор дали армията е възприела стратегия за „защита в дълбочина“ или продължава със стратегията за „активна защита“, както през ранния Принципат. Много елементи от защитната доктрина на Късноримската армия са сходни с елементите на „активната защита“, като например изнасянето напред на фортовете; честите презгранични операции; външните (погранични) буферни зони от съюзни варварски племена. Каквато и да е била защитната стратегия, очевидно тя е била по-малко успешна в предотвратяването на варварските нашествия, в сравнение с 1 и 2 век. Това може да е резултат от по-засиления варварски натиск, и/или от практиката големи части от най-добрите войници да бъдат държани във вътрешността, лишавайки по този начин границите от адекватна защита.
Източници на информация Основното свидетелство за частите на късноримската армия и разположението им през 4 век е един-единствен документ – Нотиция Дигнитатум (Notitia dignitatum, НД оттук нататък), съставен около 395 – 420 г. – списък на всички късноримски обществени структури, военни и цивилни. Основният проблем на НД е, че в нея липсват каквито и да било бройки (за големината на частите), което прави невъзможна точната оценка на големината на армията. Също така поради факта, че списъкът е съставен в самия край на 4 век, оценката на по-раншното състояние на армията също е затруднена. Независимо от това, НД остава централен извор на информация за структурата на късноримската армия, поради липса на други такива.Lee (1997) 212 НД също така страда от наличието на „бели петна“ и редица грешки, натрупали се от преписването ѝ през вековете.
Основен литературен източник за армията през 4 век е Res Gestae („Деяния“ или „История“) на Ammianus Marcellinus, чиито книги обхващат периода от 353 до 378 г. Марцелиан, войник-ветеран, е считан от учените за надежден и ценен източник. Неговата книга обаче не може да попълни празнините в НД нито за броя на частите, нито за числеността на всяка от тях, т.к. той рядко е конкретен и за двете. Трети главен източник за Късноримската армия е Сводът от имперски закони на Източната Римска Империя, издадени през 5 и 6 век: Теодосиев кодекс (438) и Corpus Iuris Civilis (528 – 539). Тези сборници с римски закони от 4 век съдържат много императорски едикти, отнасящи се към всички аспекти на регулацията и администрацията на Късноримската армия.
De re militari, трактата за Римските военни кампании на Вегеций (Vegetius) – писател от края на 4-ти/началото на 5 век – съдържа доста информация за Римската армия, но неговият фокус е върху армиите на Републиката и Принципата. При това Вегеций, нямайки никакъв военен опит, често е недостоверен. Например той пише, че армията се отказва от доспехи и шлемове в края на 4 век (предлагайки абсурдното обяснение, че те били много тежки), което противоречи на скулптурните и други доказателства.Elton (1996) 110 – 5 Като правило, не трябва да се вярва на твърдение на Vegetius, освен ако не е подкрепено с други доказателства.
Изучаващите късноримската армия се сблъскват с драматичното намаляване на епиграфските записи през 3 и 4 век. След 203 г. повече не се издават Военни дипломи на пенсиониращите се военни от помощните части (auxiliaries) (най-вероятно защото те всичките са станали Римски граждани дотогава). Освен това рязко намалява броят на римските военни надгробни паметници, олтари и други посвещения. Официалните печати на военните части върху строителни материали (напр. тухли) са много по-редки. Но тази тенденция най-вероятно не трябва да се разглежда като признак за намаляващата сложност на административната организация на армията. Доказателства от папируси намерени в Египет показват, че военните части и през 4 век продължават да водят детайлни записи, огромна част от които са загубени поради разпадането на органичните носители, върху които са били написани. Най-вероятно намаляването броя на надписите е следствие от смяна в „модата“, частично поради увеличаването на войниците с варварски произход и от възприемането на християнството.Mattingly (2006) 247 – 8 Липсата на надписи оставя огромни празнини в познанията ни за Късноримската армия и прави несигурни много от заключенията.
Полезно съвременно изследване за късноримската армия е Късната Римска Империя, 284 – 602 (The Later Roman Empire, 284 – 602) от „безспорния авторитет“ на късноримските изследвания, A.H.M. Jones. Поради множеството детайли и референции, този труд от 1964 г. остава важен инструмент за всички изучаващи периода. Основната му слабост се крие в неговата възраст, т.к. значителен брой археологически и исторически изследвания са проведени след излизането му.
Развитие на армията през 4 век Предистория: армия на Принципата
Редовната армия на Принципата е създадена от първия император – Октавиан Август (``Augustus``) (управлявал 27 пр.н.е.– 14 г.) и е съществувала до края на 3 век. Тя е имала две съставни части, и двете попълвани с професионални военни на доброволен принцип.
Легионите са големи пехотни части (прибл. отговарящи на полк), като броят им е варирал между 25 и 33 през годините. Всеки един е включвал около 5500 души, както и малка конна част от 120 кавалериста. В легионите са приемани само Римски граждани.Goldsworthy (2003) 50, 78 Помощните войски са се състояли от около 400 много по-малки части – около 500 души всяка (много малък дял от тях са достигали 1000 души), като е имало около 100 кавалерийски части (али-alae), 100 пехотни части (кохорти-cohortes) и 200 смесени части кавалерия/пехота – cohortes equitatae.Holder (2003) 120 Някои от помощните части – sagittariorum – са били специализирани в стрелба с лък. По този начин в състава на помощните войски са влизали почти всички кавалеристи и стрелци, а след края на 1 век и приблизително същия брой пехотинци, колкото и в легионите.Goldsworthy (2003) 56 – 8 В помощните войски войниците са набирани предимно от перегрини: свободни жители на провинциите без римско гражданство, но са приемани и римски граждани, а вероятно и варвари – римският термин за хора, живеещи извън границите на Империята.Goldsworthy (2003) 80 По време на Принципата и легионите и Помощните войски са били почти изцяло разквартирувани в граничните провинции.Holder (2003) 145 Единствената съществена военна сила на пряко подчинение на императора е била преторианската гвардия от около 10 000 мъже, намираща се в Рим.Goldsworthy (2003) 58
До края на 3 век висшите офицери на армията са произхождали предимно от римската аристокрация. Тя е била разделена на две съсловия: сенаторско (ordo senatorius), състоящо се от около 600 члена на Римския сенат и техните синове и внуци; и по-многобройното (няколко хиляди) съсловие на конниците (или рицарите – equites).
Потомствените сенатори и конниците са съчетавали военния и цивилния си пост – кариерна пътека позната като „път на честта“ (cursus honorum), обикновено започваща с период на младши административни постове в Рим – последвано от 5 – 10 години в армията, и завършваща с висши постове в провинциите или в Рим.Goldsworthy (2003) 60, 66 Тази малка, тясно обвързана управляваща олигархия от по-малко от 10 000 души монополизира политическата, военната и икономическата мощ на империя с около 80 милиона население и постига забележително ниво на политическа стабилност. През първите 200 години от съществуването си (24 г. пр.н.е – 180 г.) империята преживява само един епизод на граждански протести (Гражданската война 68 – 69 г.). Опитите за узурпиране на властта от провинциални управители са малко и бързо усмирявани.
По отношение на армията, само от членове на сенаторското съсловие са попълвани следните постове: (a) legatus Augusti pro praetore (Губернатор на провинция, който съчетава гражданския си пост с поста главнокомандващ на военните части в провинцията); (b) legatus legionis (Командващ легион); (c) tribunus militum laticlavius (Помощник-командващ легион).Goldsworthy (2003) 60
От съсловието на конниците (equites) се назначавали: (a) Прокуратор (procuratores) – на Египет и на някои от малките провинции; (b) Двамата командири на Преторианската гвардия Преториански префект; (c) Втория помощник-командир на легиона (praefectus castrorum – 3-ти по старшинство в легиона), както и останалите 5 висши щабни офицери (военен трибун); (d) Командирите на Помощните войски – Префекти (praefecti).Goldsworthy (2003) 64 – 5