Леки крайцери тип „Тайгър“

Тайгър () са последният тип леки крайцери на Британския Кралски флот. Заложени са в периода 1941 – 1942 г. като леки крайцери от типа „Минотавър“, но поради коренната промяна на проекта строителството се проточва до 1959 – 1961 г. Всичко за флота са построени 3 единици: „Тайгър“ (), „Лайън“ () и „Блейк“ (). В периода 1965 – 1972 г. „Тайгър“ и „Блейк“ са преустроени на крайцери-вертолетоносачи. Извадени са от флота в края на 1970-те г., а през 1980-те г. са разкомплектовани за скрап.

История на проекта В хода на Втората световна война, британският флот е крайно зает с усилването на противовъздушната отбрана на своите крайцери. Авиацията към това време вече е утвърдена в ролята на основно средство за унищожаване на надводните кораби. В същото време, британският флот вече не желае да строи специализираните крайцери за ПВО, въоръжени само с леки универсални оръдия; при всичките достоинства на тези кораби като средство за противовъздушна отбрана, те са малоефективни в бой с неприятелските кораби или при обстрел на крайбрежията.

Решение на този проблем се вижда в създаването на нов тип голямокалибрена универсална артилерия – такава, каквото може еднакво ефективно да се използва и против въздушни цели, и против надводните кораби на неприятеля. Британският флот вече има опити по-рано да създаде универсалните тежки оръдия – такива трябва да бъдат 152 mm оръдия BL Mark XXIII, поставяни на леките крайцери тип „Леандър“ и „Аретуза“ – но както става ясно, оръдията с ръчно зареждане просто не могат да поддържат необходимия темп на стрелба, за да се използват като зенитни. Става ясно, че универсалните тежки оръдия следва да са с напълно механизирано зареждане, работещо при всеки един ъгъл на възвишение.

Проектиране През годините 1941 – 1942, британският флот залага последната си голяма серия леки крайцери – типа „Минотавър“. Тези леки крайцери представляват развитие на предшестващия тип „Кроун Колъни“, с подобрено въоръжение и системи за управление на огъня. Още в процеса на построяването е решено да се достроят по изначалния проект само първите четири крайцераВсъщност, по два проекта – осемте крайцера на типа „Минотавър“ са заложени на четири групи по два кораба, които се предполага да са с различни детайли.; четирите последващи, наречени подтип „Тайгър“, трябва да имат качествено ново въоръжение от универсални тежки 152 mm оръдия.

След края на военните действия, строежа на корабите от типа „Минотавър“ е спрян. В края на краищата, по окончателния проект е решено да се достроят само три кораба. Четирите крайцера на типа „Тайгър“ остават на стапелите до 1947 г., когато е взето решение да се достроят три от тях по усъвършенстван проект. В проекта от 1947 г., крайцерите трябва да са въоръжени с три триоръдейни кули с универсални 152 mm оръдия; тяхното зенитно въоръжение трябва да се състои от сдвоени „Бофорси“ в автоматични установки STAAG.

Въпреки това, работите над корабите се придвижват много бавно. Вина за това е наследената от предшестващите типове много наблъскана, тясна централна част (вече готова на недостроените кораби), която не допуска значителни модернизации. Много от адмиралите предлагат да се разрежат недостроените „Тайгъри“ на скрап, а вместо тях да се заложат нови крайцери с по-голяма водоизместимост – но това предложение в условията на следвоенното съкращение на бюджета не получава поддръжка.

През 1949 г. проектът на крайцерите е преработен още един път. Подготвени са редица проекти за тяхното дострояване; в т.ч. като чисти крайцери за ПВО с голям брой 76 mm автоматични оръдия. Въпреки това, болшинството адмирали все пак считат за важно да се съхранят 152 mm оръдия. В резултат, проектът от 1949 г. предвижда съхраняване на две от трите първоначално планирани кули на главния калибър, и поставянето вместо трета – на 76 mm зенитни оръдия. Разглежда се и проект, при който двете 152 mm кули трябва да са разположени линейно-терасовидно на носа на кораба, а в кърмовата част да се поставят три сдвоени 114 mm установки, аналогични на използваните при разрушителите. Този проект е отклонен поради желанието на адмиралите да имат кръгов обстрел от оръдията на главния калибър. По това време е решено да се използват вместо триоръдейни двуоръдейни кули за главния калибър.

Ситуацията остава неясна до 1954 г., когато съветският флот започва масово да въвежда в строй новите леки крайцери от типа „Свердлов“, значително превъзхождащи старите британски кораби военна постройка. Възможностите на „Свердлов“, преувеличени от слуховете, водят до сериозно безпокойство в британското адмиралтейство, все още мислещо по-инерция с категориите на класическата крайцерска война против британските комуникации. На 5 ноември 1954 г. е решено да се достроят крайцерите от типа „Тайгър“ като бързоходни ескортни кораби за авионосните съединения, способни също така да изпълняват задачи по демонстрация на флага в мирно време, и защита на комуникациите при война. Обсъжда се и въпросът за достройката на крайцерите като ракетни – въоръжени със зенитните ракети „Сий Слъг“ – но британското ракетно оръжие все още се намира в ранен стадий на разработка, и проектът е отхвърлен на основание, че ще забави достройката на крайцерите.

През 1957 г. е, най-накрая, подготвен окончателния проект на крайцерите от типа „Тайгър“ – с две кули 152 mm универсални оръдия, на носа и на кърмата съответно, и зенитно въоръжение от новите 76 mm оръдия.

Конструкция Изходно проектирани като леките крайцери от типа „Минотавър“, крайцерите на типа „Тайгър“ имат същата дължина от 169,3 метра, но са малко по-широки (20 метра ширина) и имат с метър и половина по-дълбоко газене (7,1 метра). Тяхната пълна водоизместимост е 11 700 дълги тона.

Архитектурата на надстройките в основните си компоненти повтаря тази на типа „Минотавър“; масивната правоъгълна носова надстройка включва в себе си мостик и е съединена с носовия комин. Между комините има промеждутък, използван за поставянето на подемните кранове и лодките. Следва вторият комин, зад който се намира кърмовата мачта и кърмовата надстройка. Основните разлики спрямо „Минотаврите“ са по-високата кърмова надстройка, и новите решетести мачти с пирамидална форма.

Въоръжение Универсалният главен калибър Основното въоръжение на крайцерите на типа „Тайгър“ са универсалните 152-милиметрови 50-калиброви оръдия QFQuick Firing – скорострелни. Mark V, с напълно автоматизирано зареждане. Разработката на тези оръдия започва още по време на войната, с цел радикално увеличаване на възможностите на противовъздушната отбрана на новите леки крайцери, в същото време, без да ги превръща в специализираните крайцери за ПВО. Предполага се, че новите оръдия ще са равна ефективни както по надводни и брегови, така и по въздушни цели; но, поради техническата сложност на проекта, разработката им силно се забавя.

Оръдията от този тип са разчетени за впечатляващата скорострелност до 20 изстрела в минута. Тъй като стрелба в такъв темп води до силно прегряване на стволовете, на тях има кожуси с водно охлаждане. Снарядите и зарядите в метални гилзи се подават с хидравлични елеватори от двуетажните погреби под кулите; в бойното отделение на кулите, снарядите и зарядите се претоварват на подаващия механизъм и се зареждат в оръдието. Презареждането е възможно при всеки ъгъл на вертикално насочване. Оръдията могат да стрелят с бронебойни снаряди с тегло 58,9 kg и осколочно-фугасни снаряди, също използвани както зенитни, с тегло 59,9 kg. Максималната далечина на стрелбата съставлява 23000 метра. Боезапасът на оръдие съставлява 400 снаряда.

Всеки крайцер има по две сдвоени оръдейни кули Mark 26, една на носа, и една на кърмата. Кулите са два различни модела; половината използва хидравличната система за управление RP15, втората половина – електрическата RP53. Счита се, че крайцерът „Тигър“ носи две хидравлични кули, „Блейк“ две електрически, и „Лайън“ има по една от всеки тип.

Оръдията QF Mark V се представят като доста мощни и точни системи, но в същото време – прекалено сложни и капризни за експлоатация. Сами по себе си механизмите им са достатъчно надеждни, но изискват продължително и висококвалифицирано обслужване. Големият брой използвана хидравлика при интензивна стрелба води до това, че вътре в кулите вали истински „дъжд“ от масло, принуждавайки персонала да носи със себе си чадъри. Сложността на механиката става основната причина за дългата разработка на оръдията, и една от основните претенции към крайцерите.

Зенитното въоръжение Противовъздушното въоръжение крайцерите е представено от сдвоени 76-милиметрови 50-калиброви зенитни установки Mark 6. Тези оръдия са разработени вече след войната, като перспективно въоръжение за новите кораби, способно да се бори с реактивната авиация и управляемото ракетно оръжие. Стволът на оръдията и използваният боеприпас е разработен съвместно с американците и е идентичен с използваните в американската зенитна установка 3"/70 Mark 37; обаче, самата установка е чисто британска.

Оръдията са разчетени на темп на стрелба от 90 изстрела в минута; изходният проект се създава за 95 – 115 изстрела в минута, но тези изисквания са невъзможни за изпълнение. За охлаждане, стволовете са снабдени водни охлаждащи кожуси. Таванът за огън по въздушни цели съставлява 11800 метра. Те използват унитарни снаряди с тегло 5,6 килограма (заедно със заряда – 16,4 kg), снабдени с радиолокационен взривател. Боекомплектът в кулата е 68 снаряда; общият боекомплект за оръдие съставлява 851 снаряда, които се подават с два верижни елеватора със скорост 25 снаряда в минута.

На всеки крайцер от типа „Тайгър“ има по три сдвоени установки от този тип, от които една се намира в носовата част, стреляйки над носовата кула на универсалния калибър, две – странично, по бордовете, между кърмовия комин и кърмовата мачта. Оръдейните системи от този тип са много ефективни, но подобно на другите автоматични оръдия по онова време страдат от чести заклинивания в системата за подаване на боекомплекта и изискват много квалифицирано обслужване.

Радиоелектронно оборудване Крайцерите от типа „Тайгър“ имат развито радиоелектронно оборудване. Съставът му, по време на построяването на крайцерите, нееднократно се преразглежда с оглед най-новите достижения в тази област.

Основното средство за откриване на въздушни цели е трикоординатния радар Тип 960, монтиран на кърмовата мачта. В хода на модернизации, той е заменен с по-съвременен радар Тип 965. Тъй като този радар има недостатъчни възможности за засичане на нисколетящи цели, на носовата мачта крайцерите е поставен радар Тип 992Q, използван както за откриване на надводни, така и за нисколетящи въздушни цели. На кърмовата мачта крайцерите е монтиран и радиолокационен високомер Тип 278, предназначен за определяне на височината на полет на целите.

Насочването на оръдията на главния и зенитния калибър се осъществява с помощта на пет артилерийски директора с двойно предназначение, оборудвани с радар Тип 903. Директорите могат да дават целеуказание както по надводни, така и по въздушни цели. Два директора са монтирани на покрива на носовата надстройка (осъществявайки целеуказание за носовите 152 mm и 75 mm установки съответно), два са поставени на високи опори в центъра на корпуса (целеуказание за бордовите 75 mm оръдия) и последния на покрива на кърмовата надстройка (за кърмовата 152 mm кула).

Брониране Броневата защита на крайцерите от типа „Тайгър“ се основава на брониран пояс, в тясна лента на протежение от носовата до кърмовата кула на главния калибър. В центъра на корпуса, редом с машинното отделение, има горен пояс с дебелина 51 милиметра. Дебелината на пояса съставлява от 83 до 89 милиметра: той е способен да издържи попадение на 152 mm снаряда от дистанция над 10000 метра.

Кулите на крайцерите са защитени от тънки броневи плочи с дебелина от 20 до 55 милиметра. Барбетите под кулите се прикриват от 51 милиметрови плочи. Хоризонталната защита се осигурява от бронирана палуба с дебелина 50 милиметра.