Бруклин () са тип леки крайцери на ВМС на САЩ от времето на Втората световна война. Всичко от проекта за флота са построени 9 единици: „Бруклин“ (Буквите показват принадлежността към определен клас­ː ВВ – линкор, СС, CL, СА – съответно линеен, лек или тежък крайцер, CV – самолетоносач, DD – разрушител, SS – подводница и т.н.), „Филаделфия“ (), „Савана“ (), „Нашвил“ (), „Финикс“ (), „Бойзи“ (), „Хонолулу“ (), „Сейнт Луис“ () и „Хелена“ ().

История на създаването ВМС на САЩ започват разработката на нови проекти за леки крайцери през 1930 г. Решението е принудително, тъй като американските адмирали предпочитат тежките крайцери с 203 mm артилерия, но тяхното строителство е ограничено от Лондонския договор от 1930 г. По условията на договора САЩ могат да построят след 1930 г. само два тежки крайцера, за това и флота трябва да се задоволи с крайцери със 152 mm артилерия.

Следва да се отбележи, че командването на ВМС на САЩ не е удовлетворено от характеристиките на американските тежки крайцери от първо поколение, които във флота се наричат дори „тенекии“, заради слабата им защита. Битува мнението, че в пределите на 10 000 тона е възможно да се създаде балансиран кораб с артилерия 152 mm, достатъчно защитен и способен да спечели дори бой с тежък крайцер за сметка на по-голямата си скорострелност.

Към ноември 1930 г. са подготвени пет варианта на проекти за леки крайцери. Тяхната водоизместимост се колебае от 6000 до 10 000 тона, въоръжението – от шест до петнадесет 152 mm оръдия, скоростта при всички варианти съставлява 32,5 възела. Счита се, че броят на крайцерите трябва да се предпочете пред качеството им, но проектът за 6000-тонен крайцер е оценен като прекалено слаб. На 21 януари 1931 г. Генералният съвет на флота взема решение да продължи разработките на основата на проект № 2. Неговата стандартна водоизместимост съставлява 9600 тона, въоръжението е от дванадесет 152 mm оръдия, осем 127 mm и шест торпедни апарата. Далечината на плаване трябва да достига 10 000 мили при ход от 15 възела.

Първият ескизен проект на бъдещия „Бруклин“ е представен на 22 януари 1932 г. Той е изпълнен на основата на чертежите на тежкия крайцер „Ню Орлиънс“ и доста напомня по външност на него. Отказът на Конгреса да утвърди корабостроителната програма за 1933 финансова година води до затягане на разработката. Следващите ескизни проекти се появяват към края на 1932 г. и се отличават главно с разположението на авиационното оборудване. Малко по-късно е представен и третият ескизен проект с 12 152 mm оръдия, а също и 127 mm и 28 mm зенитни оръдия. Проектът се смята за балансиран и вероятно би бил утвърден, ако в началото на февруари 1933 г. не са получени сензационните сведения от Япония.

Японският флот обявява за залагането на четирите крайцера от типа „Могами“. Официално се утвърждава, че те ще носят 15 155 mm оръдия при водоизместимост от 8500 тона и скорост на хода 35 възела. Всъщност японците изначално мамят. Стандартната водоизместимост на новите кораби се приближава (по данни на Патянин) към 12 000 тона (проектно: 9500, фактическо: 10 347 – 11 162 тона), а триоръдейните кули със 152 mm оръдия са конструирани с оглед тяхната замяна на двуоръдейни с 203 mm оръдия. Но преди войната това е тайна за всички, за това „Могами“ прави огромно впечатление на военноморските кръгове на водещите държави. Британският отговор на японското предизвикателство са крайцерите от типовете „Саутхемптън“ и „Глостър“. Американският флот също желае да получи леки крайцери не по-малко силни, отколкото техните японски съперници.

На 10 март 1933 г. проектирането е възобновено вече по новите изисквания. Разрешават да се жертва защитеността в полза на огневата мощ. Предполага се създаването на кораб с въоръжение, поместено или в пет триоръдейни кули, или в четири четириоръдейни. Създадени са седем проекта, обозначени с латински букви. Нито един от тях не устройва флота, за това са разработени още четири варианта. След бурни спорове за основа е взет вариантът H. Макар да има и по-балансирани варианти, проектът H привлича със своята настъпателна мощ. На 26 април 1933 г. проектът за бъдещия „Бруклин“ е утвърден, а последните доработки завършват към юли 1933 г.

В рамките на мерките по преодоляване на „Великата депресия“ администрацията на Франклин Делано Рузвелт взема, на 16 юни 1933 г., „Акт за възраждане на националната промишленост“, който, в частност, способства и за развитието на американското военно корабостроене. В рамките на този акт е утвърдена извънредната програма за военно корабостроене за 1933 финансова година и според нея, на 3 август 1933 г., са поръчани първите четири крайцера от типа „Бруклин“: „Бруклин“, „Филиделфия“, „Савана“, „Нашвил“. На 22 август 1934 г. са поръчани още три крайцера от този тип: „Финикс“, „Бойзи“, „Хонолулу“.

За последните два крайцера остават едва 17 600 тона от договорния лимит и първоначално те се предполага да бъдат строени по особен проект с намалена водоизместимост. Разработени са шест варианта, но в крайна сметка, „Сейнт Луис“ и „Хелена“ стават само леко изменена версия на „бруклините“. Те са поръчани на 16 октомври 1935 г. и на 9 септември 1935 г. съответно. Недостигащия тонаж е взет от класа на разрушителите. Освен това, вече става ясно, че японците манипулират с тонажа на своите кораби и няма смисъл жестко да се придържат към договорните ограничения.

Контрактната стойност за постройката на последния кораб от серия с 10 милиона $ надвишава цената на главния кораб.

Конструкция

Корпус и архитектура „Бруклините“ имат гладкопалубен със седловатост на корпуса, при това теоретическите обводи са заимствани от полубачния „Ню Орлиънс“. За намаляване на вълновото съпротивление има ясно изразен бълб. Като цяло формата на корпуса се счита за подходяща за достигането на висока скорост, но не и оптималната за добра мореходност. Височината на надводния борд при нормална водоизместимост при носа е неголяма и съставлява 8,2 m (против 9,45 m на крайцера „Белфаст“ и 10,2 при „Портланд“), за сметка на това борда е висок в кърмата – 7 m (против 5,6 m при „Белфаст“ и 5,5 на „Портланд“). Заедно със стеснената носова оконечност това води до посредствена мореходност. Високият корпус без полубак е добра мишена за фугасните снаряди, но гарантира стрелбата при силно вълнение от кърмовата кула и дава възможност да се пускат самолетите с катапултите, поставени вече на самата кърма. Американците смятат такова решение за изгодно, тъй като се освобождава място в средната част на кораба, толкова необходимо за зенитната артилерия. Изчезва и „къщичката“-хангар, заемаща място на палубата в централната част на кораба. Хангарът вече се намира непосредствен в корпуса в кърмата под катапулта. Крайцерът се разделя с „барачката“, представляваща чудесна цел, която може да донесе опасни пожари при попадения. В резултат на това общото разположение става завършено и доста рационално, като започват да го използват на всички класове големи кораби. Корпусът е с набор по надлъжната схема и става много лек. По цялата дължина на корпуса върви двойно дъно, преминаващо в двоен борд, достигащ в краищата до първата платформа. Първоначално корпусът на корабите има неголямо недотоварване, но корпусът в носовата част се оказва не много здрав, и икономисаните тонове са употребени за укрепването му, но не успяват напълно да отстранят проблема. Материал за корпусните конструкции е много скъпата стомана STS, явяваща се едновременно и лека броня. За обшивката се използва също не евтината стомана HTS. Никой освен американците не може да си позволи подобен разкош. Устойчивостта на „Сейнт Луис“ и „Хелена“ поради голямото високо тегло (двуоръдейните кули на универсалния калибър) е неудовлетворителна, затова в трюма им поставят 154 тона баласт. Между 1937 и 1940 на „бруклините“ добавят 470 тона. Тъй като вече устойчивостта вече предизвиква опасения в трюмовете на всички крайцери допълнително поставят по 160 – 200 тона баласт. Поставянето на многобройните зенитни автомати и радиотехническо оборудване води до стремителен ръст на горното тегло и последващо намаляване на устойчивостта. В средата на 1943 г. „Бойзи“ е с 1187 дълги тона по-тежък (т.е. неговата стандартна водоизместимост е вече над 11 000 дълги тона), отколкото при влизането му в строй.

Въоръжение Главен калибър След като японците превъоръжават типа „Могами“ с 203 mm оръдия, „Бруклините“ и „Светланите“ остават единствените в света „петнайсеоръдейни“ крайцери. Оръдията 152 mm/47 Мк. 16 се комплектоват с четири типа снаряди: бронебойни, полубронебойни (common) и два типа фугасни (с дистанционен взривател и с ударно действие). Полубронебойните носят 2,3% ВВ, фугасните 13%. Масата на всички типове снаряди е 46,7 kg, на заряда – 14,5, на месинговата гилза – 12,8. Началната скорост на всички снаряди е 812 m/s, максималната далечина– 21 473 m при 45° (155 mm оръдия на „Могами“ – 27 400 m, 152 mm на „Белфас­т“ – 23 300 m), фактическият ъгъл на възвишение е 40°. По-късно за Мк. 16 е създаден „свръхтежък“ бронебоен снаряд с тегло 59 kg (заряд 0,9 kg или 1,53%). Диапазонът на ъглите, при който се осъществява зареждането, е от −5° до 20°. Оръдията имат индивидуални люлки, но трансмисията за вертикално насочване е обща. Кулите се получават много тесни, с разстояние между осите на оръдията от 1,4 m (при „Могами“ – 1,55), което води до увеличаване на разсейването на снарядите при залп. Живучестта на ствола съставлява 750 – 1050 изстрела.

Системата за управление на огъня на главния калибър е комплектована с два директора Мк. 34, снабдени със стереоскопични далекомери с база 5,54 m и балистически изчислители Мк. 8.

Универсален калибър 127 mm/25 оръдие е първата голямокалибрена зенитка, създадена за американския флот в средата на 20-те години, и за този момент обладава прекрасни характеристики, но към 1935 г. вече не е ново оръдие, отстъпващо по характеристики на чуждестранните аналози (малка досегаемост, недостатъчна скорост на насочване, прекалено тежък унитарен изстрел)5"/25 (12.7 cm) Marks 10, 11, 13 and 17, за това при разглеждането на проекта за крайцерите се предлагат и варианти без голямокалибрени зенитки, тези проекти са отхвърлени заради предположението, че разривите на големите снаряди, макар и да не повреждат самолетите имат силно морално въздействие върху пилотите, карайки ги да се отклоняват от курса, а малокалибрената артилерия няма такъв ефект. На „бруклините“ тези оръдия стоят в установките Мк. 19 с увеличена платформа за зареждачите. Силовите трансмисии, осигуряващи вертикалното и хоризонталното насочване, имат мощност от 1 к.с., което вече е явно недостатъчно. Боекомплектът съставлява 200 снаряда на ствол, разчетът – 11 – 12 души. Масата на установката Мк. 19 е 9829 kg.

Системата за управление на огъня е комплектована с два директора Мк. 33, които могат да съпровождат самолети до скорост от 600 km/h . Зенитна артилерия на леките крайцери Оръдие 5in Mk. 13 4"/45 QF Mark XVI 127 mm/40 Тип 89 25 mm/60 Тип 96 28 mm/75 Vickers 2-pdr Mark VIIIКалибър, mm 127 102 127 25 28 40Дължина на ствола, калибри 25 45 40 60 74,5 39,37Маса на оръдието, kg 1937 2039 3060 115 252 259,5Скорострелност, изстрела/минута 15 – 20 16 – 20 12 – 16 100 – 120 100 96 – 98Тегло на патрона, kg 36,3 28,8 34,3 0,68 0,86 1,30Тегло на снаряда, kg 24,43 15,88 23 0,243 – 0,262 0,416 0,764Начална скорост, m/s 657 811 720 900 823 732Максимална далечина, m 13 259 18 150 14 800 7500 6767 6220Максимална досегаемост по височина, m 8352 (6500) 11 890 9400 (7400) 5200 5791 3960Живучест на ствола 3000 600 1500 12 000 7200 „Сейнт Луис“ (CL-49 St. Louis) и „Хелена“ (CL-50 Helena) носят новите 127/38 универсални оръдия в сдвоени установки, но тези, първи двуоръдейни установки (Мк. 29), изстрелват само с 60% повече снаряди на установка, отколкото еднооръдейните 127/25 на „Бруклин“.

Зенитни автомати