Колонизацията на Бесарабия е процес на интензивна миграция към Бесарабската губерния, настъпил след като тя става част от Руската империя и развил се в продължение на повече от столетие между 1812 – 1917 г. (най-активно в периода 1808 – 1870). Този процес има трайно въздействие върху населението и етническата структурата на териториите между реките Прут и Днестър.

Колонизацията на Бесарабия продължава 105 години след 1812 г. в източната част на Средновековна Молдова, след като земите ѝ са приобщени като руска губерния. Географски, имиграцията не е равномерна и в земите на Северна и Южна Бесарабия (особено в градовете като Хотин и Аккерман) се заселват по-голям брой украинци в сравнение с румънци (молдовани), които остават в селските райони.Zamfir Ralli-Arbore. Basarabia în secolul XIX. București. 1898, pp. 95 – 96, 99

Предпоставки

Анексиране на Бесарабия

В началото на XIX век Руската имперска администрация отбелязва политическото отслабване на Османската империя, заема източната половина на Молдавското княжество и я обявява за своя губерния със столица Кишинев. Това действие е ратифицирано след шест години война с мирния договор от Букурещ, подписан от 16/28 май 1812 г. между Руската и Османската империя.Lucian Predescu – Enciclopedia României (Ed. Cugetarea – Georgescu Delafras, București, 1940), p. 563

Демографска ситуация при анексирането Още преди 1812 г., руската администрация прави оценки за броя на жителите в областта между двете реки и отсъжда, че районът е населен, но не достатъчно. В периода на Руско‐турската война (1806 – 1812) цели села мигрират през Прут и през 1810 г., там вече живеят 327 199 души, от които само около 7% са румънци. След края на Наполеоновите войни, царското правителство на Русия организира в периода 1816 – 1817 преброяване, което дава по-точни данни за броя и етническия състав на населението. Според тези данни в Бесарабска губерния живеят 96 526 семейства, като румънците са повече от 76% от общия брой на населението, втори етнос по брой е украинският – 8,7%, а седем националности се разпределят в останалите около 15%.

Мащаб на колонизацията През 1817 г. в Бесарабия населението се увеличава до 493 000 души, а през 1915 то възлиза на 2 687 000. Увеличението се дължи не толкова на естествения прираст, както на крупната колонизация, проведена от царската администрация. Между 1837 – 1857 г., според официалната статистика, в Бесарабия средно всяка година са заселвани нови 21 000 пруто-днестърски граждани.

Още в началото на Руско‐турската война от 1806 – 1812 южната част на Бесарабия е обезлюдена, тъй като хиляди татари-ногаи се местят в Османска Добруджа. В това освободено жизнено пространство между 1808 – 1809 г. царските власти заселват и оземляват кримски татари, чиито земи са отнети в полза на руската държава. 

Процесът на колонизация на Южна Бесарабия е започнат много преди официалното ѝ анексиране като провинция в рамките на империята. През 1812 г. на император Александър I е съобщено, че генерал Кутузов е създал в Бесарабия благоприятни условия за заселване на колонисти. В същото време прогонените от военните действия румънци започват постепенно да се връщат към родните си места с обещанието на властите за спазване на старите обичаи и навици. В Бесарабия са привлечени благородници и руски офицери като граф Бекендорф, граф Канкрин, граф Неселроде и генерал Сабанеев, на които са предоставени обширни имоти в землищата на Измаил, Бендери и Аккерман.

Руските власти стимулират заселването в Бесарабия и на руски казаци, българи, гагаузи, германци, албанци, гърци, руснаци, украинци и евреи.

Колонизация Сред първите заселници са дунавски казаци, поселени в Буджак през 1807 г. по заповед на началника на императорската дунавска армия.

Българи и гагаузи

Преди, по време и след края на Руско-турската война (1806 – 1812), в южната част на Бесарабия се заселват българи и гагаузи. Първите последват отстъпващите руски войски след края на войната поради страх от репресии на турците. Вторите са сред малкото тюрки-християни в Османска България и говорят турски, смесен с елементи на арабски. Имиграцията на българите и гагаузите има пикове през 1808, 1812, 1828, 1830 – 1834 и е насочена около град Болград.

На 23 февруари 1832 г., Николай I одобрява имената на колониите от българи и гагаузи: Беймагала, Бургуджи, Чамчич, Чумлекчии, Чушмелия, Кулевча, Делжилер, Драгодан, Каланчак (Измаилски район), Девлетагач, Ферапонтевка, Волное (Тарутински район), Главан, Гюлмен, Голица, Пандъкли, Селиоглу, Табаки, Стари Трояни, Трапоглу, Твардица, Вайсал и др.

Българите и гагаузите биват освободени от военен набор над 50 години. Гарантирана им е свобода на култа и занаятите. Освен това те получават правото да произвеждат водка без никакви ограничения.

До 1827 г., в Буджак се основават 42 колонии, като значително увеличаване на броя на тези етнически селища настъпва в резултат на Руско‐турската война от 1828 – 29 и Кримската война (1853 – 56). През 1841 г. вече има 73 колонии от българската и гагаузката общност с около 64 000 души и 527,6 хиляди квадратни метра обработваема земя. През 1876 Константин Иречек посочва 46 бесарабски колонии, населени с български колонисти.Константин Иречек, История на българите, стр.604

Немци

Германските заселници пристигат от Полша и балтийските страни през годините 1814, 1816, 1817, 1833, 1834, 1836, 1839 и 1842.

През 1814 г. германците построят в Южна Бесарабия първата си колония Тарутино, а през 1815 – 1816 г. са формирани Арциз, Березине, Бородино и Серпневе, а колонията Сарата – през 1822 година. През същата година с декрет на Александър I колонистите германци и българи са освободени от данъци на държавата върху дървения материал от Херсон, използван в строителството на къщи и обществени сгради. 

Германците получават и други специални привилегии, за да отседнат в Южна Бесарабия. Те са освободени от данъци и плащания в рамките на десет години, получават кредит от страна на държавата за десет години; получават парична помощ ежедневно за храна от момента на сеитба до получаване на първата реколта; освободени са от всякаква военна повинност; осигурена им е пълна свобода на вероизповедание. При тези обстоятелства не е изненадващо, че освен немските колонисти, дошли от Херцогство Варшава, в Бесарабия пристигат и жители на Германия, по-специално на Бавария и Вюртемберг.

През 1856 г. в Бесарабия живеят 24 159 германци. Тези заселници внасят съвременни селскостопански методи и породи животни в южната част на провинцията, а по-късно се разпространяват с течение на времето и в централните райони на Бесарабия.

Украинци (малоруси) Настаняването на украинци в Бесарабия също широко е стимулирано с привилегии. След 1812 г. украинците идват с отварянето на границата през Днепър и започват да работят в селското стопанство и като занаятчии, чиновници, военни, свещеници. В навечерието на Първата световна война Институтът за подпомагане на развитието на селското стопанство заселва украинци по протежение на Прут, в землището на Аккерман и Хотин, което допринася за усвояването на румънския популационен елемент.

Руснаци (великоруси) Първата категория руснаци, които пристигат в Бесарабия, са избягали крепостни селяни през XVIII–XIX век, преследващи ширещите се в Царска Русия различни „слухове“ за това, че Бесарабия е „земя на злато“, „земен рай“. Тези селяни отказват да работят безплатно и напускат своите домове, имоти и господари, бягайки в други губернии, включително и в Бесарабия. Само през 1810 – 1811 г. в Буджак бягат над 15 000 руски и украински селяни. Ако през 1812 г. в 12 села на Буджак са живели общо 312 руски семейства, то през 1822 там вече живеят 1248 семейства.

Втората категория руски селяни, които пристигат в Бесарабия са „разколници“ – представители на вярата на православните старообредци. Те не приемат реформата на църковната дейност на патриарх Никон през 1655 – 1656 и се скриват в близките няколко региони на съседните страни, между които и в Бесарабия. Живеят изолирано от молдовските жители, ангажирани са в селското стопанство и животновъдството, не учат руски език освен в използваните навици на стария православен ритуал. През 1868 г. в Бесарабия живеят 9800 старообредци – в Орхей, Теленещки район, Иванча и Избище.

Третата категория руски селяни са селяни-колонисти, внесени от царската администрация. На 21 септември 1826 г. е потвърдено решението за преместване в Бесарабия на 20 000 селяни от Черниговска, Полтавска, Орловска, Курска и Калужка губерния, а също така от Тула и Рязан.

Евреи

До анексирането през 1812 г., в Бесарабия живее постоянна еврейска общност, като броят им достига до около 20 000 души. Действат 16 еврейски училища, обхващащи 2100 ученици и 70 синагоги. Регионът е център за литература на иврит и идиш. През 1836 г. еврейското население нараства до 94 045 души, а през 1897 - 228 620, което възлиза на 11,8% от населението в губернията. До края на XIX век евреите представляват около половината от населението на Кишинев, в размер от 125 000 човек.

През 1835 г., когато Бесарабия започва постепенно да губи своята самостоятелност, общоруските закони срещу евреите са приложени и към евреите от Бесарабия. В годините на 1869, 1879 и 1891 г., са публикувани постановления за изгнание на евреите от различни градове. През 1903 г., по време на великденските дни (6 – 7 април), настъпва първият еврейски погром в Кишинев, в резултат на което са убити 49 евреи, около 500 са ранени, като са силно повредени стотици еврейски домове и магазини, а около 2000 еврейски семейства остават без дом. Втори еврейски погром се осъществява в периода 19 – 20 октомври 1905 г., по време на който 19 евреи са убити, а 56 са ранени. Този път, някои евреи организират отряди за самозащита, за да предпазят своята общност. Известната поема Ве-Ir ha-Haregah („В града на Клането“) от автора Хаим Наман Бялик, е написана в Кишинев след това събитие. Погромите през 1903 и 1905 г. прокудват хиляди евреи в емиграция в Съединените щати.

Швейцарци

През 1822 г., в днешна област Одеса, в непосредствена близост до Днестърското езеро, са настанени колонизатори от Швейцария. Повечето идват от областта на Базел, където в началото на XIX век има големи икономически трудности. Между другото, в Базел дори има улица, която се нарича Bassarabien Strasse. Други идват от областта Во на брега на Женевското езеро, известна с лозарството си. 

Швейцарците получават територии, предназначени за стопанство, освободени са от военна служба, имат свободата на вероизповедание и получават освобождаване от данъци за 10 години.

Калвинисти по убеждение, те изграждат едни от най-красивите селища в Бесарабия. Домовете, улиците и протестантската църква на швейцарците се разглеждат като паметници на архитектурата в местността Буджак, а винопроизводството им е ценено дори от руското дворянство. 

С националиизацията и присъединяването на тази провинция към Съветския съюз и създаването на Бесарабска съветска република много швейцарци напускат Бесарабия.

Статистически данни

Етническа структура + Етническа структура на Бесарабия, 1817 – 1897Етнос 1817 1856 1897 Брой % Брой % Брой % Молдовани/Румънци 377 200 76,4 676 100 68,2 920 900 47,6 Украинци 43 000 8,7 126 000 12,7 382 100 19,7 Евреи 22 100 4,5 78 800 7,9 228 200 11,8 Руснаци 10 000 2,0 20 000 2,0 155 800 8,0 Българи25 2005,1%48 2004,9% 103 500 5,3 Гагаузи 56 000 2,9 Германци 6600 1,4 24 200 2,4 60 200 3,1Цигани 3500 0,7 11 500 1,1 8600 0,5 Гърци 3200 0,6 3000 0,3 2700 0,1 Арменци 2700 0,5 2700 0,3 2100 0,1 Други – – 1400 0,1 17 000 0,9Общо 493.500 991.900 1.935.400

Грамотност Етническа група Мъже % Жени % Немци 63,5 62,9 Поляци 55,6 52,9 Евреи 49,6 24,1 Беларуси 42,3 11,5 Руси 39,9 21,1 Българи 31,4 6,4 Гагаузи 21,1 3,4 Украинци 15,3 3,1 Молдовани/Румънци 10,5 1,7 Цигани 0,9 0,3

Последици