Биеналето на Венеция () или Международното художествено изложение (Esposizione Internazionale d'Arte) е международно културно изложение, провеждано ежегодно от Фондация „Биенале на Венеция“ във Венеция, Италия. То се фокусира върху съвременното изкуство и е едно от най-важните и престижни международни събития в света в тази сфера.Francesco Poli, Il sistema dell'arte contemporanea, Bari, Laterza, 1999 Включва събития за изкуство, съвременен танц, архитектура, кино и театър.
Двата основни компонента на фестивала са известни като Венецианско биенале на изкуствата (Biennale d'Arte di Venezia) и Венецианско биенале на архитектурата (Biennale d'Architettura di Venezia), които се провеждат в редуващи се години (оттук и името). Останалите компоненти – Биенале на музиката (Biennale Musica), Биенале на театъра (Biennale Teatro), Филмов фестивал във Венеция (Mostra Internazionale d'Arte Cinematografica della Biennale di Venezia) и Биенале на танца (Biennale Danza) се провеждат ежегодно. Основната изложба се провежда в квартал „Кастело“ и има около 30 постоянни павилиона, построени от различни страни.
История 1895 – 1947 На 19 април 1893 г. Венецианският градски съвет приема резолюция, с която организира национално изложение на италианското изкуство (Esposizione biennale artistica nazionale), за да отпразнува сребърната годишнина на крал Умберто I и Маргарита Савойска. Година по-късно съветът приема три способа за избор на участващи художници – по изрична покана, чрез квота за чуждестранни художници и трети, целящ признаване на творбите на непоканени италиански художници, избрани от жури.
Първото издание на биеналето – Първата международна художествена изложба на град Венеция (I Esposizione Internazionale d'Arte della Città di Venezia), макар първоначално да е планирано за 22 април 1894 г., е открито на 30 април 1895 г. от крал Умберто I и Маргарита Савойска. Първата изложба е разгледана от около 224 000 посетители. Изложението се провежда в Джардини.
През първите две десетилетия на 20 век събитието става предимно международно. От 1907 г. на няколко държави е позволено да построят свой национален „дом на изкуството“ в парка на изложението, наречени национални павилиони. Първи е изграден павилионът на Белгия (1907 г.). През 1910 г. първите международно известни художници излагат свои творби: зала, посветена на Густав Климт, зала – самостоятелна изложба на Пиер-Огюст Реноар, ретроспектива на Гюстав Курбе. Творбите на Пабло Пикасо са премахнати от Испанския салон в Централния дворец поради опасения, че обществеността би могла да се скандализира. Към 1914 г. вече са построени седем павилиона – на Белгия (1907), Унгария (1909), Германия (1909), Великобритания (1909), Франция (1912), Русия (1914) и Италия.
По време на Първата световна война арт събитията за 1916 и 1918 година са отменени. През 1920 г. длъжностите на кмет на Венеция и на председател на биеналето са разделени. Новият председател на биеналето Виторио Пика довежда на изложението за първи път авангардното изкуство, особено импресионистите и постимпресионистите.
През 1922 г. се провежда изложба на африкански скулптори.
Между двете световни войни много известни модерни художници излагат своите творби в салоните на биеналето.
През 1928 г. е открит Историческият институт за съвременно изкуство (Istituto Storico d'Arte Contemporanea), който се явява ядро на архивните колекции на биеналето. През 1930 г. наименованието му е променено на Исторически архив на съвременното изкуство.
През 1930 г. с кралски декрет № 33 от 13-01-1930 биеналето е преобразувано в автономна институция.
Впоследствие контролът върху биеналето преминава от Венецианския градски съвет към националното фашистко правителство под ръководството на Бенито Мусолини. Това води до преструктуриране, свързано финансов тласък, както и до нов председател – граф Джузепе Волпи ди Мизурата. Създадени са три изцяло нови събития, включително Биенале Музика през 1930 г., наричан още Международен фестивал за съвременна музика, Филмовият фестивал във Венеция през 1932 г., за който се твърди, че е първият филмов фестивал в историята, наричан още Международен филмов фестивал във Венеция, и Биенале Театър през 1934 г., наричан още Международен театрален фестивал.
През 1933 г. Венецианското биенале организира изложба на италианското изкуство в чужбина. От 1938 г. се присъжда Гран при (Голямата награда).
По време на Втората световна война дейността на биеналето е прекъсната, като изданието от 1942 г. е последно. Филмовият фестивал се възобновява през 1946 г., музикалният и театралният фестивали – през 1947 г., а художествената изложба – през 1948 г."La Biennale di Venezia – From the beginnings until the Second World War". Архивиран от оригинала на 30 май 2013. Retrieved September 29, 2014
1948 – 1973
Арт биеналето е възобновено през 1948 г. с голяма изложба-резюме. Кураторът на биеналето – изкуствоведът Родолфо Палукини подновява традицията, като кани импресионисти и именити представители на изкуството, сред които Марк Шагал, Паул Клее, Жорж Брак, Пол Делво, Джеймс Енсор и Рене Магрит, както и ретроспекция на произведенията на Пикасо. Пеги Гугенхайм е поканена да покаже прочутата си Нюйоркска колекция, която впоследствие настанява в дома си – сградата Ка' Вениер дей Леони на Канал Гранде, където колекцията се намира и днес.
През 1949 г. е възродено вниманието към авангардните движения в европейските, а по-късно – към световни течения, в модерното и съвременно изкуство. През 50-те години е въведен Абстрактният експресионизъм, а биеналето е признато за въвеждане на Попарт-а в канона на историята на изкуството, като присъжда голямата награда на Робърт Раушенберг през 1964 г.Velthuis, Olav (June 3, 2011). "The Venice Effect". The Art Newspaper. От 1948 до 1972 г. италианският архитект Карло Скарпа прави серия от забележителни промени по изложбените пространства на биеналето, отнасящи се и до интериора, и до екстериора.
През 1954 г. остров Сан Джорджо Маджоре става домакин на първите в Европа театрални представления на Ногаку (Но) – японско театрално изкуство от 14 век. От 1956 г. участващите филми вече не се състезават на национален принцип – „филм – държава участник“. Златният лъв от 1957 г. е присъден на Шотоджит Рай, въвел индийското кино в киносалоните на Запада.
Студентските протести от 1968 г. представляват криза за биеналето, като затрудняват неговото откриване. Следва период на институционални промени, завършващи с нов статут през 1973 г.
През 1969 г. след протести присъждането на Гран при е прекратено до 1980 г., когато е възобновено за кинофестивала, а през 1986 г. – за художествената изложба.Michele Robecchi, "Lost in Translation: The 34th Venice Biennale", Manifesta Journal, no. 2, Winter 2003/Spring 2004
През 1972 г. за първи път биеналето има тема, наречена „Opera o comportamento“ („Творба или поведение“).
От 1973 г. Музикалният фестивал вече не се провежда ежегодно. През годината, в която не се провежда Киноизложбата, има поредица Дни на италианското кино, популяризирани от секторни органи в „Кампо Санта Маргерита“ във Венеция."La Biennale di Venezia - From the post-war period to the reforms of 1973". Архивиран от оригинала на 6 септември 2014
1974 – 1998
През 1973 г. започва 5-годишното президентство на Карло Рипа ди Меана. Международната художествена изложба не се провежда (до възобновяването й през 1976 г.). Театрални и кино събития се провеждат през октомври 1974 г. и 1975 г. под надслов „Свобода за Чили“ - голям културен протест срещу диктатурата на Аугусто Пиночет. На 15 ноември 1977 г. се открива т. нар. Дисидентско биенале (по отношение на дисидентското движение в СССР). Поради последвалите противоречия в италианските леви партии председателят Рипа ди Меана подава оставка в края на годината.Fabio Isopo, Fabio Isopo, La Biennale del Dissenso: uno scontro a Sinistra|La Biennale del Dissenso: uno scontro a Sinistra.
През 1978 г. започва новото президентство на Джузепе Галасо (1978-1983). Заложен е принципът всеки от художествените сектори да има постоянен директор, който да организира дейността му.
През 1980 г. е създадена секция „Архитектура“ на Биеналето. Ръководителят Паоло Портогези отваря Corderie dell'Arsenale за публика за първи път. На филмовия фестивал във Венеция наградите са възстановени (между 1969 и 1979 г. изданията не са състезателни). През 1980 г. Акиле Бонито Олива и Харалд Зееман представят "Aperto" – част от изложбата, предназначена да изследва нововъзникващото изкуство. Италианският изкуствовед Джовани Каранденте ръководи изданията от 1988 г. и 1990 г. След това има тригодишна пауза, за да се гарантира, че изданието от 1995 г. ще съвпадне със 100-годишнината на Биеналето.
Изданието от 1993 г. е под ръководството на Акиле Бонито Олива. През 1995 г. Жан Клер е назначен за първия неиталиански директор на биеналето по визуални изкуства, докато Джермано Челанте е назначен за директор през 1997 г.
За стогодишнината през 1995 г. Биеналето популяризира събития във всеки сектор от своята дейност: 34-ия театрален фестивал, 46-ата художествена изложба, 46-ия музикален фестивал, 52-ия филмов фестивал.
1999 – настояще 48-то и 49-то издание през 1999 г. и 2001 г. са под ръководството на Харалд Зееман. Тези издания имат по-голямо представяне на творци от Азия и Източна Европа и млади творци, и разширяват шоуто в няколко наскоро реставрирани пространства на Арсенала.
През 1999 г. е създаден нов сектор за спектакли на живо: DMT (Танцов музикален театър).
50-то издание през 2003 г. под ръководството на Франческо Бонами, включва рекорден брой от седем съкуратори, включително Ханс Улрих Обрист, Катрин Дейвид, Игор Забел, Хоу Ханру и Масимилиано Джиони.
51-ото издание на Биеналето е открито през юни 2005 г., курирано за първи път от две жени, Мария де Корал и Роза Мартинес. Де Корал организира „Опитът на изкуството“, който включва 41 художници, от минали майстори до по-млади фигури. Мартинес поема Арсенала с "Винаги малко по-далеч". Опирайки се на „митът за романтичния пътешественик“, нейната изложба включва 49 художници, вариращи от елегантни до светски.
През 2007 г. Робърт Стор става първият ръководител от Съединените щати, курирал Биеналето (52-ро) с шоу, озаглавено „Мисли със сетивата – чувствай с ума“. Изкуство в сегашно време.“
Шведският куратор Даниел Бирнбаум е артистичен директор на изданието от 2009 г., озаглавено „Fare Mondi // Making Worlds“.
Изданието за 2011 г. е курирано от швейцарския куратор Бис Кюриже, озаглавено „ILLUMInazioni – ILLUMInations“.
Биеналето през 2013 г. е курирано от италианеца Масимилиано Джони. Заглавието и темата, Il Palazzo Enciclopedico / Енциклопедичният дворец, са възприети от архитектурен модел на самоукия италианско-американски художник Марино Аурити. Работата на Аурити „Енциклопедичният дворец на света“ е изложена в Музея на американското народно изкуство и в първата зала на Арсенала по време на биеналето.
Кураторът Окуи Енуезо е отговорен за изданието от 2015 г.Javier Pes (December 4, 2013), Okwui Enwezor named director of the 2015 Venice Biennale The Art Newspaper Той е първият роден в Африка куратор на биеналето. Като катализатор за представяне на различни начини за представяне на множество желания и бъдеще той поръчва специални проекти и програми по време на Биеналето в Джардини. Това включва срещата на върха на НПО Creative Time, издателския проект SUPERCOMMUNITY на e-flux journal (издателска платформа и архив, артистичен проект, кураторска платформа и услуга за електронна поща, основана през 1998 г.), Коалицията „Gulf Labor“ (коалиция от художници и активисти, основана през 2011 г. и базирана в Ню Йорк), The Invisible Borders Trans-African Project и Abounaddara."Addendum -Okwui Enwezor" (Press release). Italy: La Biennale di Venezia"e-flux journal at the 56th Venice Biennale" (Press release). New York: e-flux. April 23, 2015.