Дука дели Абруци () са серия леки крайцери на италианския флот от времето на Втората световна война. Всичко от проекта за флота са построени 2 единици: „Дука дели Абруци“ () и „Джузепе Гарибалди“ (). Серията се явява последващо развитие на крайцерите от типа „Дука д'Аоста“. Във военноморската литература са известни и като „Кондотиери E“ (Condottieri E). Известни са също и като типа „Джузепе Гарибалди“. Това са най-съвършените леки крайцери на италианския флот. Двата крайцера преживяват Втората световна война и впоследствие влизат в състава на ВМС на Италия. „Джузепе Гарибалди“ е радикално преустроен в периода 1957 – 1961 г. и става първият италиански ракетен крайцер.

Последващо развитие на крайцерите от типа „Дука дели Абруци“ трябва да бъдат леките крайцери от типа „Чано“, представляващи усъвършенствана версия на „Дука дели Абруци“. Предполага се построяването на шест крайцера от този тип, със залагане на първите два през 1940 г. Във връзка с влизането на Италия във Втората световна война плановете за построяването им са отменени.

История на създаването

Еволюцията на италианските леки крайцери започва със създаването на проекта „Алберто да Джусано“, известен във военноморската литература като „Кондотиери А“. Командването на ВМС на Италия се стреми да получи кораби, способни ефективно да се борят с многобройните френски контраминоносци от типовете „Ягуар“, „Гепард“ и „Егл“, традиционно, макар и необосновано, причислявани от руските специалисти към лидерите на есминци. Финансовите ограничения принуждават поемането по пътя на палиативните решения. Крайният резултат става идеята за неголям и много бързоходен крайцер скаут.. Четирите първи крайцера са заложени през 1928 г. и влизат в строй през 1931 г.

По проект новите крайцери трябва да не отстъпват по скорост на френските контраминоносци, но при това да имат подавляващо превъзходство по огнева мощ и далекобойност на главния калибър. На изпитанията „Кондотиери А“ показват рекордни скоростни качества, а „Алберико да Барбиано“ даже става формално най-бързоходния крайцер в света, развивайки ход от 42,05 възела. Но в реалната им експлоатация скоростта на първите италиански крайцери-скаути не надвишава 31 – 32 възела и така те се оказват недостатъчно бързоходни за поставените пред тях задачи. При това корабите се отличават с ниска надеждност, малка здравина на корпуса, силни вибрации на пълен ход. Мореходността им се оказва недостатъчна, запасът гориво малък, а обитаемостта неудовлетворителна. Не се оправдава и залогът върху огневата им мощ. Макар крайцерите и да носят по осем 152 mm оръдия в двуоръдейни кули, то техните балистически характеристики са прекалено форсирани, а самите оръдия са поместени в една люлка, прекалено близко едно към друго. Това предопределя доста ниската кучност на стрелбата им. И като капак на всичко това, броневата защита на „Кондотиерите“ от първата серия се оказва крайно слаба, което дава на италианските моряци повода иронически да ги наричат „мултфилми“ () – каламбурът намеква на думата „картон“ ().

Още преди влизането в строй на „Кондотиери А“, италианския флот залага двата крайцера от типа „Луиджи Кадорна“, известни като „Кондотиери B“. Като цяло, те повтарят предходния проект, в който са внесени само незначителни подобрения. Като резултат, италианския флот получава в периода 1931 – 1933 г. шест скаута, които отстъпват на пълноценните крайцери на другите страни практически по всичките си характеристики и при това не ги превъзхождат по скорост. Този неприятен резултат принуждава италианското военноморско командване да преразгледа своите подходи към проектирането на корабите от този клас.

Първите относително ефективни леки крайцери на италианския флот са „Кондотиери С“ – двата кораба от типа „Раймондо Монтекуколи“, влезли в строй през 1935 г. Увеличението във водоизместимостта с повече от 2000 тона, в сравнение с предшественижите, отива, главно, за усилване на броневата защита. Тези крайцери имат зона на неуязвимост от огъня на 152 mm оръдия, но доста ограничена, тъй като бронираната палуба на типа „Раймондо Монтекуколи“ е прекалено тънка. Артилерията на главния калибър си остава същата и има все същите недостатъци. Въпреки това, новите крайцери чувствително превъзхождат типовете „А“ и „В“ и са основа за създаването на „Кондотиери D“ – двойката крайцери от типа „Дука д’Аоста“. Те попълват флота в периода 1935 – 1936 г. Водоизместимостта отново нараства, като почти целия прираст е изхарчен за подобряване на мореходността и усилване на бронирането. Независимо от това, и новите крайцери имат прекалено тънка хоризонтална защита и си остават уязвими за 152 mm снаряди при повечето дистанции. Артилерията на „Кондотиери D“ е без промяна.

Макар характеристиките на крайцерите от типовете „Раймондо Монтекуколи“ и „Дука д’Аоста“ значително да превъзхождат тези на „кондотиерите“ от първите серии, командването на ВМС на Италия не е напълно удовлетворено от своите нови крайцери. Тяхната броня не е достатъчно надеждна, а артилерията на главния калибър страда от значително разсейване на снарядите в залпа. Освен това, във флотовете на вероятните противници вече има тенденция към отказ от подавящото значение на скорост в полза на усилването на въоръжението и бронирането.

Така например, Франция пристъпва към строителството на серията леки крайцери от типа „Ла Галисионер“, които при умерена скорост на хода носят девет 152 mm оръдия и имат достатъчно добра защита от 152 mm снаряди. Другият вероятен противник, Великобритания, пристъпва към постройката на леките крайцери от типа „Саутхемптън“, въоръжени с 12 152 mm оръдия и доста солидно бронирани. Отчита се и факта, че и другите велики морски държави започват строежа на мощни леки крайцери от ново поколение. В Япония са заложени крайцерите от типа „Могами“ с 15 155 mm оръдия, а в САЩ се строи голямата серия крайцери от типа „Бруклин“ с 15 152 mm оръдия. Защитеността на японските и американските крайцери също е на високо ниво. На този фон „Кондотиерите“ C и D започват да изглеждат прекалено слаби.

Пред конструкторите е поставена задачата да създадат проект, който да не отстъпва на най-новите чужди крайцери по своите бойни качества. Изисква се подсигуряването на защита от 152 mm снаряди за всички очаквани дистанции на боя и частична защита от 203 mm снаряди. Освен това, се изисква усилване на въоръжението, както количествено, така и качествено. Желаейки при това да се съхрани водоизместимостта на новите крайцери в разумни предели, командването на флота разрешава да се ограничи максималната скорост на хода с показател от 31 възела. Характерно е, че аналогична цифра при проектирането на крайцерите от типа „Ла Галисионер“ задава и командването на френския флот. Над проекта за „Кондотиери E“ работят съвместно специалистите на водещите италиански корабостроителни фирми CRDA и OTO. Благодарение на разумните изисквания на флота конструкторите успяват да създадат доста балансиран проект. Фактически тези кораби завършват прехода на италианския флота от олекотените крайцери скаути към пълноценните леки крайцери.

Конструкция

Корпус и архитектура Умерените изисквания на флота за максимална скорост на бъдещите кораби позволяват на проектантите да избегнат характерното за предшестващите типове крайцери удължение на корпуса до миноносните стандарти. При същата дължина на корпуса, както при типа „Дука д’Аоста“, ширината е увеличена почти с 1,5 метра. Тази мярка за първи път позволява да се поместят намалените по размери котли по два в ред, което на свой ред съкращава дължината на машинно-котелните отделения 1,5 пъти. В резултат се появява възможност за по-рационална компоновка.

Дължината на полубака е увеличена до 45% от дължината на корпуса. Кулите на главния калибър са преместени от краищата и така разтоварват последните. Измененият корпус в съчетание с разтоварените и по-пълни краища, позволява значително да се повиши мореходността. Тази мярка позволява да се съкрати дължината на бронираната цитадела и да се увеличи дебелината на бронята. По-рационално е поместена и универсалната артилерия. Комините са приближени един към друг, което изключва възможността да се поместят между тях катапултите, както при „кондотиери“ серии C и D, и принуждава да се поместят по два катапулта по бордовете. Носовата надстройка остава както преди, във вид на пресечен конус, където са съсредоточени всички постове за управление на кораба, включая бронираната бойна рубка. Така, както и на предшествениците, фокмачта няма. По своя силует тези крайцери имат значителна прилика с модернизираните линкори от типа „Конте ди Кавур“.

Въоръжение Главен калибър

Крайцерите от типа „Дука дели Абруци“ чувствително превъзхождат предшестващите серии „кондотиери“ по огнева мощ. Това е достигнато, както за сметка на увеличаване на броя стволове на главния калибър от осем до десет, така и с преминаването към по-мощен модел оръдия. Те стрелят с по-тежък снаряд (50 kg против 47,5 kg) и на по-голяма далечина (25 740 m против 22 600 m). Крайно важно усъвършенстване става новият способ за поставяне на оръдията. При всички по-рано построени италиански крайцери оръдията на главния калибър са поместени по две в една оръдейна люлка. Това се прави за икономия на място в кулата. Така за куполните 152 mm оръдия разстоянието между осите на стволовете съставлява само 75 cm, което крайно отрицателно влияе на кучността на стрелбата. При типа „Абруци“ всяко оръдие е в отделна люлка, а разстоянието между осите на стволовете достига 126 cm, при това както при двуоръдейните, така и при триоръдейните кули.

Оръдието 152 mm/Mod.1934 е разработено от компанията Ansaldo. По сравнение в предходните модели 152 mm оръдия на италианския флот, новият образец се оказва по-тежък и има по-голяма дължина на ствола, което подобрява топлопредаването. Самият ствол е моноблочен със свободен лайнер. Нарезката е постоянна със стъпка 30 калибра. Затворът е хоризонтален клинов. Отварянето и затварянето на затвора е ръчно. Механизмите за хоризонтално и вертикално насочване имат електрозадвижване, приложени са хидравлични спирачи на отката и пневматични прибойници. Осигуряват се ъгли на възвишение от —5° до +45°, зареждането им е възможно при ъгли от —0° до +20°.

В боекомплекта влизат бронебойни и фугасни снаряды. Бронебойният снаряд тежи 50 kg (според други данни – 49,57 kg), фугасният – 44,57 kg. Бронебойният снаряд е снаряжен с 1 kg тринитротолуол, и се комплектова с дънен взривател, а фугасният с 2,34 kg тринитротолуол, взривателя е на главата. Двата снаряда имат дължина от 4,13 калибра и са снабдени с балистични капачки. За увеличаване на живучестта на ствола и точността на стрелбата, началната скорост на снарядите е намалена в сравнение със 152 mm/53 оръдие. Бронебойният снаряд се изстрелва със скорост 925 m/s (1000 m/s при 152-mm/53), по-лекият фугасен има начална скорост от 995 m/s. Бронепробиваемостта се оценява като 86 mm круповска броня на дистанция 14 000 m при попадение по нормалата.

Системата за управление на огъня на главния калибър е като на крайцерите от типа „Дука д’Аоста“. Крайцерите има един командно-далекомерен пост, разположен на носовата надстройка. Той се комплектова с два петметрови оптически далекомера, стереоскопически. Там има и инклинометър и пост на старшия артилерийски офицер. Данните от командно-далекомерния пост поступват в централния артилерийски пост, разположен под броневата палуба. Там те се обработват от електромеханичен автомат на стрелбата RM1, създаден на основата на британския модел на фирмата Barr and Stroud. Освен това има два спомагателни поста за управление на огъня, на високите носова и кърмова кули, където са 7,2-метровите далекомери и автоматите за стрелба RM2. На крилата на мостика се намират постовете за управление на нощния огън, окомплектовани с нощни визьори.

Универсален калибър