Но̀ле (; , Ноли) е малък град и община в Метрополен град Торино, регион Пиемонт, Северна Италия. Разположен е на 356 m надморска височина. Към 1 януари 2025 г. населението на общината е 6634 души, от които 381 са чужди граждани.Данни ISTAT
География, административно деление и население
Ноле се намира в Долно Канавезе, в подножието на долините Ланцо, на 25 km северозападно от Торино.
Територията на общината е предимно равнинна и е пресичана от потока Стура ди Ланцо, който отделя Ноле от подселището (на итал. frazione) Грандже, разположено на югозапад. На североизток, отвъд потока Бана, върху едноименния хълм, се намира подселището Вауда.
Общината граничи с осем общини: Виланова Канавезе, Гросо, Чирие, Сан Карло Канавезе, Робасомеро, Фиано, Рока Канавезе и Корио. Разположена е на 20 km от Торино и на 128 km от Милано.
В състава на Ноле влизат следните подселищаНа итал. frazione – градска агломерация, част от община, която може да се ползва от известна автономия, въпреки че няма собствени служби. и местности: Бана, Каза дел Падре, Фаверо, Форначе, Грандже, Мадалена и Сан Фриоло.
Към 1 януари 2025 г. населението на общината е 6634 души, от които 381 са чужди граждани. Сред последните преобладават тези на Румъния (215 души). Български граждани липсват.
Топоним Ноле е засвидетелствано за първи път в документ от 1290 г. под формата Novolis. В други древни текстове се срещат вариантите „Novulae“, „Nollis“ и „Nolle“.
Според някои учени топонимът произхожда от прилагателното Novulae, което от своя страна е остатък от синтагмата Terrae Novulae – израз, намекващ за въвеждане на земеделие върху терени, преди това покрити с гори. Тази хипотеза се подкрепя от формата „Nuvola“, засвидетелствана през XII век.
Според местна традиция името „Ноле“ произлиза от латинския глагол nolle („не желае да се подчини“), символизирайки постоянния протест на жителите срещу Чирие, особено по отношение на плащането на мита и данъци. Историците обаче смятат за по-вероятно названието да произхожда от Novulae или Navulae – „сечища сред гората“.
История Произходът на Ноле е неясен, но археологическите разкопки потвърждават съществуването му още през римско време. След падането на Римската империя селището е покорено последователно от лангобардите и Меровингите. Ноле съществува още преди 1000 г.: при реставрационни работи през 1984 г. в енорийската църква „Сан Винченцо“ са открити останки от романска църква от XI век.
През XII век император Фридрих I Барбароса дарява феодалното владение на маркграфа на Монферат.
Първите доказателства за автономна общност датират едва от XIV век; дотогава Ноле е част от кастеланство Чирие. Първият писмен документ, в който се споменава църквата, е от 1312 г., когато тя е енорийска църква на Лирамо – вече изчезнало селище между Чирие и Ноле. Според традицията унищожаването на Лирамо е спасило Ноле.
От XIV до XVII век Ноле принадлежи на Савойската династия. Първо е владение на Маргарита Савойска – дъщеря на херцог Амадей V и съпруга на маркграф Джовани I. По-късно тя предоставя юрисдикцията на брат си Аймон.
През 1336 г. Маргарита разрешава на жителите на locus Novolarum да изградят укрепено селище около църквата – със стени, ровове, подвижни мостове и желязна порта за защита от постоянните грабежи. От тези съоръжения са запазени части от стените и останки от кулата-порта към Виланова, включени в по-късна постройка. Уличната мрежа на историческия център ясно отразява плана на средновековното укрепено ядро. Няколко години след изграждането на стените Ноле е опустошено от тежка чума.
През следващите векове Ноле води многобройни спорове с Чирие, особено относно границите и използването на водата за напояване.
От 1420 г. местната общност управлява самостоятелно пекарната, а през 1441 г. херцог Лудвиг Савойски разрешава изграждането на собствен напоителен канал, по-късно споделян с Виланова.
През XVI век Ноле, подобно на много селища в Канавезе, претърпява сериозни щети вследствие на многобройните войни. През 1561 г. херцогът на Савоя потвърждава – след изплащане на значителни суми – привилегиите и освобождаванията от данъци, придобити от населението. През септември 1578 г. Светата плащеница преминава през Ноле по пътя си от Шамбери към Торино. Между края на XVI и началото на XVII век тежка чумна епидемия опустошава много селища в Канавезе, включително и Ноле.
През 1619 г. територията на Ноле е присъединена към тази на Чирие.
На 30 юли 1705 г., по време на Войната за испанското наследство, Ноле е разграбено от френските войски, насочени към Торино за обсадата. Особено пострадва енорийската църква „Сан Винченцо Мартире“. До Реставрацията селището остава под властта на Наполеон.
Към средата на XIX век започва индустриализацията: появяват се фабрика „Парадизо“ (кожарска), пещ „Пероти“, фабрика „Бендер и Мартини“ (преработка на азбест и каучук). От XIX до средата на XX век Ноле е известно и с процъфтяващо занаятчийство – производство на дървени дръжки за камшици, широко разпространено в района. Маската на местния карнавал е Foatè („бияч с камшик“). Първият занаятчия, превърнал се по-късно в индустриалец, е Винченцо Фиорито (1859–1939).
В началото на XX век индустриализацията се ускорява с предприятия като металургичната компания „Бертолдо“, предачната фабрика „Кравиоло“, Националната фабрика „Пици“ и известната тъкачна компания „Маньони и Тедески“. От този период датира и основаването на Нолското работническо дружество, по-късно трансформирано в Работническо дружество за взаимопомощ, което съществува и днес.
Много жители на Ноле загиват в Първата и Втората световна война. В тези години се засилва и емиграцията към Франция, Аржентина и САЩ. След Втората световна война Ноле преживява най-бързия демографски растеж в историята си: между 1950 и 1975 г. броят на жилищата и постоянното население се удвоява. Увеличеното търсене на работна ръка привлича мигранти от алпийските долини и Северна Италия, като населението нараства от 2872 души в началото на века до 3505 след войната.
По време на фашисткия режим Ноле е присъединено към Виланова, от която се отделя през 1948 г.
На 15 ноември 2006 г. камбанарията на Ноле се срутва, причинявайки сериозни щети на енорийската църква „Сан Винченцо Мартире“. След повече от четири години реставрация храмът е тържествено отворен отново на 22 януари 2011 г., а новата камбанария е открита на 25 септември 2021 г.
Забележителности Енорийска църква „Свети мъченик Винсент“ Енорийската църква „Сан Винченцо Мартире“ (Parrocchiale di San Vincenzo Martire) е засвидетелствана за първи път в документ от 1312 г. Археологическите разкопки от 1984 г. показват, че на това място е съществувала по-ранна постройка още през XI–XII век, макар и значително по-малка от днешната. След поредица от разширения през 1678 г. е взето решение да бъдат разрушени романската църква и камбанарията, за да бъдат заменени с нови.
Между 1900 и 1908 г. са извършени основни дейности по разширяване и обновяване: поставяне на нов под, изграждане на олтар, създаване на баптистерий, премахване на атриума и разширяване на нефа. През 1964 г. интериорът е украсен с нови щукатури и картини, а през 1984 г. е положен под от камък от Бардже. Фасадата е построена през 1823 г., а порталът е добавен през 1905 г. В горната част на тимпана се е намирала мозайка с Успение Богородично от 1956 г., впоследствие унищожена. В пет ниши на фасадата са разположени статуите на Свети Винсент, Свети Вит, Свети Рох, Свети Себастиан и Свети Грат.
Срутването от 2006 г. унищожава част от църквата и органа, който е разполагал с над 2000 тръби и е бил най-големият в долината. Балконът и дървената кутия на инструмента са изработени през 1922 г. от салезианските школи в Сан Бениньо, а самият орган е построен същата година от фирма „Гандини“ от Варезе. След продължителна и внимателна реставрация църквата е отворена отново за богослужение на 22–23 януари 2011 г.
Светилище на Свети мъченик Вит
Светилището наа Свети мъченик Вит (Santuario di San Vito Martire) се намира на около 2 km от центъра на Ноле по посока на потока Стура ди Ланцо. Построено през втората половина на XVI век. Има оброчни рисунки, свидетелстващи за получените благодат, прекрасен дървен олтар от XVIII век и ценни стенописи от XVII век. Използването и притокът на верни в светилището през миналите векове е такъв, че изисква присъствието на човек, който да се грижи за отварянето и почистването. След това са построени две зали за настаняване на Отшелника, наречен така, защото живеел на това място далеч от центъра на града.
Параклис на Свети Йоан Кръстител Параклисът „Сан Джовани Батиста“ (Cappella di San Giovanni Battista) се намира в квартал „Сан Джовани“, подселище Вауда ди Ноле, по протежение на провинциалния път към Рока Канавезе. Комплексът включва два параклиса: по-старият, обърнат на юг, датира от XVII век и е разширен през XVIII век; вторият, по-голям и по-висок, е построен през 1934 г. Според местната традиция семейството Мазино от Корио започва изграждането му след избавление от епидемия от антракс, а приблизително по същото време е изографисан целият интериор. При по-късни разширения фасадата и апсидата на първия параклис са разрушени.
Двата параклиса образуват L-образно оформление, отворено към улицата. Старият параклис има правоъгълен план, разделен на две части. Построен е от носеща зидария, с двускатен покрив, дървена конструкция и керемидено покритие. Фасадата е оформена като предна част на хижа с припокриващи се ордери, разделена от формован корниз и ъглови пиластри. В долния регистър се намира централната врата, фланкирана от два малки правоъгълни прозореца; горният е оформен с трилистник, увенчан със стенопис на Св. Йоан Кръстител. Отляво, над нивото на терена, се издига камбанария с триъгълна основа и открита зидария.
Новият параклис има правоъгълен план с единична зала, разделена на три полета, и многоъгълна апсида, покрита с цилиндричен свод с люнети. Конструкцията е от носеща зидария. Фасадата е вертикално членена от четири пиластърни ивици по цялата височина и завършва с триъгълен фронтон. В центъра е поставена мозайка, изобразяваща Св. Йоан Кръстител. Новият параклис е в добро състояние на съхранение както отвътре, така и отвън.
Стенописите, наскоро реставрирани, изобразяват на западната стена Свети мъченик Петър, Свети Стефан с камък на главата и Свети Антоний Велики, както и библейска сцена, докато на източната стена има Свети Рох, Свети Бернар от Мантон и Свети апостол Петър и отново коленичилият дарител и неидентифициран светец (може би блаженият Амадей IX Савойски). Сводът е украсен с листа, листа и цветя.
Параклис на Свети Фирмин Още през 1793 г. в махалата е съществувал параклис, притежаван като изключителна собственост от местните жители.
Основаването на днешния параклис на Свети Фирмин (Cappella di San Firmino) произтича от желанието на вярващите от селището Рива ди Санта Аполония да имат собствено място за поклонение в близост до домовете си. Те се обръщат към енорийския свещеник на Ноле, дон Антонио Борла, който подава молба до архиепископа на Торино. На 24 декември 1807 г. архиепископът дава разрешение за строеж, като уточнява, че параклисът трябва да бъде издигнат край обществен път и да бъде снабден с необходимите свещени мебели.
Строителството започва през 1809 г. под ръководството на предприемача Карло Андреоли от Мати, а параклисът е осветен заедно с камбаната още същата година. След изграждането на трезора средствата се изчерпват и работата е прекъсната, за да бъде възобновена през 1820 г. На 1 септември 1820 г. архиепископ Киавероти предоставя на енорийския свещеник на Ноле правото да благослови параклиса и да го посвети на Свети Фермин, чието честване традиционно се отбелязва на третата неделя на октомври. Земята, върху която е построен, е разделена между община Вауда ди Чирие (дн. Сан Карло) и Ноле.