Перестро̀йка () е общото название на реформите и новата идеология на ръководството на СССР, с което се означават радикалните промени в икономическата и политическата структура на държавата през втората половина на 80-те години на XX век. Според Николай Рижков са разработени по поръчение на генералния секретар на ЦК на КПСС Юрий Андропов, а са огласени от Михаил Горбачов през 1985 г.. За начало на перестройката се счита месец април 1985 г., когато се провежда пленум на ЦК на КПССАпрельский Пленум ЦК КПСС 1985 года. Справка, а през януари 1987 г. на пленум на ЦК на КПСС перестройката е официално обявена като направление за развитие на държавата.
Предистория През ноември 1964 г., след десетилетие, белязано от опити за реформи и осъждане на сталинизма, умерено-консервативното крило във висшето партийно ръководство на СССР издига начело на КПСС Леонид Брежнев. Още в своето начало неговото управление се характеризира с укрепване на авторитарно-бюрократичната система, на култа към неговата личност и с постепенна ресталинизация, т.е. смекчаване на критиката към сталинския модел на управление и към личността на Сталин. С това страната бавно, но необратимо, навлиза в период на политически, обществен и икономически застой.
Утвърждава се партийната номенклатура като наследствена политическа олигархия в съответствие със Железен закон на олигархията, която узурпира всички лостове на властта и проявява минимална, ако не почти никаква склонност за реформи, в която и да е сфера на обществения живот. Членовете на Политбюро, чиято средна възраст в края на 70-те е 75 години, не са способни да променят мисленето си и методите си на работа. Те живеят изолирано от обществото и нямат реална представа за положението на мнозинството хора.
Статуквото в политическата система на страната изглежда замръзнало и без изгледи за промяна в близко бъдеще. То се крепи на привилегиите и изгодите, давани на относително широки слоеве (до 10 процента) от обществото, които осигуряват достатъчна социална опора за поддържането на политическата система. Това статукво неизменно блокира по-нататъшното развитие на икономиката и на обществото като цяло.
Самият Леонид Брежнев, който се обгражда с модерномислещи съветници (като например учените Г. Арбатов, Н. Иноземцев, М. Келдиш, журналиста А. Бовин и др.) и има поне декларираното желание да прокара известни реформи, очевидно няма достатъчно власт над събитията, тъй като всички тези реформи до една се провалят. Наред с това драстичните нелепости на стопанската политика допълнително влошават положението и забавят темповете на икономическия растеж. Примери за такава политика са скъпо струващото строителство на ненужната Байкало-Амурска магистрала, разорителната ирационална дейност на Министерството на мелиорациите и водното стопанство и неговите проекти за промяна посоката на течението на някои големи сибирски реки, безсмислените планове за изграждане на 90 големи ВЕЦ, които по икономическата си същност почти не се отличават от египетските пирамиди, както и поддържането на 3 млн. административен апарат за контрол над дейността на селското население и т.н. Когато през пролетта на 1968 година комунистите в Чехословакия се опитват да отслабят идеологическия контрол, това се приема като контрареволюционна заплаха. През август се стига до въоръжената намеса на Варшавския договор в Чехословакия. Така в реалния живот силово се налага новата външнополитическа доктрина на СССР. Носеща името на създателя си Леонид Брежнев, тази доктрина означава „ограничен“ (т.е. липсващ) национален суверенитет на съветските сателити в Източна Европа, които са длъжни да следват не само външнополитическата линия на Москва, но и наложените от нея идеологически догми във вътрешнополитическото си развитие.
Така СССР навлиза в 80-те години на 20 век с остаряла структура на индустриалното производство и остарели технологии, с неефективна алокация на суровините и капиталите и инерционен екстензивен курс на развитие. Въпреки осигурените за почти всички заетост и социални гаранции, жизненото равнище на населението спада, а недостигът на потребителски стоки е недвусмислен, видим знак за руснаците за блокирането на съветската система като цяло.
Икономическите проблеми се съчетават с моралното разложение и делегитимацията на политическата система. „Властта на функционерите, обобщава политологът Мигранян, довежда до опиване от властта, подмазвачество, корупция и кражби от бюджета, до разложение на морала и нравствеността, до отчуждаване на широките народни маси от политическата система“. Проф. Христина Мирчева от своя страна пише: „Брежневизмът не е сталинизъм, не е и тоталитаризъм. Той е авторитаризъм. В този режим номенклатурата има дълбоки интереси, заради които тя експлоатира останалата част от обществото с риск от застой и упадък. Потисничеството укрепва властта на тази доста голяма управляваща група от хора (18 млн. души), която заедно със семействата и приближените си достига до 10 % от цялото население“.
Репресии, макар и не масови както по времето на Сталин, все пак са налице и при управлението на Брежнев. Икономическият и духовен застой, цензурата, ограничаването на човешките права, задушаващата авторитарна атмосфера и усещането за липса на свобода провокира остри критики от страна на видни интелектуалци и общественици през целия период на брежневизма. Сред тях личат имената на Андрей Сахаров, изобретател на съветската водородна бомба, певеца Владимир Висоцки, както и на други известни учени и писатели като П. Капица, К. Паустовски, Анна Ахматова, П. Якиро, Ж. Медведев, Р. Медведев, Е. Гинзбург, Андрей Тарковски и др. Дисидентското движение се масовизира, в много съветски градове се създават неформални групи на правозащитници, множат се т.нар. „самиздат“ – публикации по инициатива на авторите и без разрешение на властите. Всички тези форми на критика на системата на обществото и властта призовават за зачитане на човешките права, за свобода на словото и отмяна на цензурата, както и за реформиране на икономическата система. Масовизирането на дисидентското движение и различните обединения и програми, настояващи за промени, нямат решаваща роля в политическия живот на страната, но способстват за създаването на обществен климат, който подготвя условията за действителните промени в средата на 80-те години.
В началото на 80-те години в СССР се развива тежка икономическа, политическа и морално-обществена криза. Делегитимацията на политическия елит, предизвикана от корупцията, беззаконието и държавния произвол, се съчетава с остър финансов дефицит и недоимък на населението. След смъртта на Л. Брежнев (10 ноември 1982 г.) за кратък период от време лидери на КПСС и на съветската държава са Юрий Андропов и Константин Черненко, които са нова илюстрация за нежизнеспособността на системата. Предусещането за генералната криза, към която върви огромната държава, кара партийното и държавно ръководство постепенно да осъзнаят и приемат нуждата от реформи и през март 1985 г., след десетилетия на геронтокрация, за генерален секретар е избран млад апаратчик (най-младият в Политбюро), който да има време да се утвърди и да прокара необходимите промени. Това е 54-годишният Михаил Горбачов, който е бил един от доверените хора на Андропов.
Михаил Горбачов Горбачов е роден през 1931 г. в Ставропол. На 20-годишна възраст става член на Съветската комунистическа партия. Завършва право в Московския държавен университет, а от 1971 г. е член на ЦК на КПСС. От 1978 г. отговаря за селското стопанство, а след като Юрий Андропов оглавява партията през 1982 г., е назначен да ръководи икономическото планиране в голямата държава. Неоспорими негови заслуги след идването му на власт през 1985 г. са приносът му за намаляването на международното напрежение, ограничаването на военния бюджет на СССР, прекратяването на надпреварата във въоръжаването и, в началото на 1989 г., изтеглянето на съветските войски от Афганистан. С цялостната си политика Горбачов спомага за настъпването на края на Студената война. За това през 1990 г. той получава Нобелова награда за мир.
Амбициозен и енергичен лидер, Михаил Горбачов е убеден в необходимостта от дълбоки реформи, които той започва със самочувствието, че ще превърне СССР във водеща световна държава. Още при първата си по-голяма политическа проява – пленума на ЦК на КПСС през април 1985 г., той говори за необходимостта от ускорение на модернизацията. Приета е стратегия за ускоряване на социалното и икономическо развитие на страната, за промени в стопанския механизъм и за широка гласност, която да даде по-широка свобода на пресата и изобщо словото.
В областта на икономиката стратегията остава достатъчно неясна, за да не бъде приложена на практика, но обявената „гласност“ раздвижва обществото и предизвиква ентусиазъм в средите на интелигенцията. Тя поражда истински бум в издаването на вестници и списания, на книги, публикации и изследвания, сред които такива за близкото и по-далечно минало на комунистическия режим, както и за настоящето. Либерализацията на съветската система се изразява и в освобождаването на политическите затворници, сред които е и заточеният Нобелов лауреат за мир Андрей Сахаров.
Гласността е ефективен инструмент за управление на обществото и за катализиране на обществена подкрепа за реформите. Повишаването на личния авторитет и влияние на Горбачов, което генерира гласността, му позволява да се освободи от неудобни нему политически лидери и от хватката на партийната номенклатура като цяло, и да поеме решителен курс на промени.
Така през 1987 г. Горбачов разширява размаха на реформите, обявявайки началото на т.нар. „перестройка“, т.е. на преустройство на съветската политическа система и демократизация на обществото.
В икономическата сфера перестройката се изразява в предоставянето на по-голяма самостоятелност на предприятията и кооперациите, които да могат сами да планират производството си, да го реализират директно на пазара и сами да използват получената печалба, както и в по-голяма свобода за частния дребен бизнес.
Скоро обаче става ясно, че установената и сякаш застинала от десетилетия партийна и административна система не позволява прилагането на практика на замислените мерки. Те създават у партийните функционери страх, че ще изгубят своите позиции и те съответно бойкотират реформите.
Горбачов се опитва да се справи с този проблем, като повежда битка с вкопчилия се в своите позиции местен партиен апарат. Както пише Збигнев Бжежински, „перестройката на Горбачов се стреми да се възползва от ускорението, което все пак дава гласността. Тя трябва да раздвижи и продуха застиналата икономическа бюрокрация, да съживи икономическия растеж“. Гласността в този смисъл е ефективен способ за борба на съветското ръководство със средния ешелон на администрацията. При това положение обаче самите устои на съветската власт са поставени под въпрос. Тя е на път да загуби опората под краката си, което извежда на преден план въпроса дали е възможна сериозна промяна в икономическата област без коренна промяна на политическата система: въвеждане на принципите на демокрацията и политическия плурализъм. Горбачов постепенно осъзнава, че само едно истински демократично общество е в състояние да даде на съветската власт необходимата за провеждане на жизненоважните реформи подкрепа.
Реформи и трудности В отговор на тази потребност от 30 юни до 3 юли 1988 г. в Москва е свикана Общосъюзна партийна конференция на КПСС, която приема проект за държавна реформа. Според него в СССР се създава президентска институция и нов тип представително тяло – Конгрес на народните депутати. На 26 март 1989 г. са проведени първите избори, в които съветските граждани могат да избират между повече от един кандидат за депутатско място.