Ойодо ()Транскрипция по системата на Хепбърн. е лек крайцер на Императорските ВМС на Япония от времето на Втората световна война.
Крайцерът е построен в периода 1941 – 1943 г., в Куре, неактивно се използва във Втората световна война, в заключителния етап е потопен от американската палубна авиация, по-късно е изваден от водата и предаден за скрап. Построяването на еднотипния „Нийодо“ даже не е започвано.
Проектиране и построяване Първото японско голямо съединение подводници става 4-та ескадра разрушители (суйрайсентай, ЕР), сформирана на 13 декември 1915 г. в състава на Първи флот. В нея, въпреки името, влизат два дивизиона по три подводни лодки всеки и две плавбази– „Карасаки“ (бивша „Екатеринослав“) и „Комахаши“. Преди това дивизионите подводници влизат в състава на ЕР само съвместно с дивизионите разрушители. На 1 април 1919 г. 4-та ЕР е преформирувана в 1-ва ескадра подводни лодки (сенсуйсентай, ЕПЛ). На първо време ЕПЛ се състоят само от подводници и придадените им плавбази. Но с ръста на далечината на плаване на крайцерските ПЛ все по-необходим за ЕПЛ е наличието на флагмански кораб. И от 1 декември 1921 г. флагман на 1-ва ЕПЛ става крайцерът „Яхаги“, при това в нейния състав си остава плавбазата „Карасаки“. Година по-късно, на 1 декември 1922 г., е сформирана 2-ра ЕПЛ, също имаща в състава си крайцер за флагман („Чикума“) и плавбаза („Мансю“, бивша „Манджурия“).
Японският Морски генерален щаб (МГЩ), в началото на 1920-те години, е изправен пред избор – следва ли ролята на флагман и плавбаза за ЕПЛ да се изпълнява от различни кораби, или все пак от един. Изискванията към тях са прекалено различни. За флагман се искат развити средства за свръзка, помещения за живот на щаб, високи далечина на плаване и скорост на хода, адекватно въоръжение, за да се противопостави в бой на корабите на противника. От плавбазите се очакват наличие на помещения за отдих на екипажите на подлодките, възможности за попълване на запасите торпеда, снаряди, продоволствие, прясна вода и даже осъществяване на ремонти. Изпълняващите роля на флагмани крайцери от типа „Чикума“ и 5500-тонниците не отговарят на изискванията да са плавбази. А „Карасаки“ и „Манс“ на свой ред са непригодни за ролята на флагмански кораби. Ситуацията се изменя с влизането в строй в периода 1923 – 24 г. на плавбазите „Дзингей“ и „Тьогей“, имащи 18-възлова скорост на хода, достатъчно сериозно въоръжение от две сдвоени 140-mm установки и помещения за щаба. Към 1930, с ръста в скорост и далечина на плаване на подводните лодки, плавбазите започват морално да остаряват и отново излиза въпроса за замяната им с по-съвършени флагмански кораби.
На 8 декември 1938 г. министърът утвърждава проекта за 4-тата програма за попълнение на флота, включваща два 8200-тонни 35-възлови флагмана на ЕПЛ („крайцери C“, временни номера 136 и 137). На 26 декември програмата е представена на 74-тата сесия на парламента на Япония и след обсъждане е приета на 6 март 1939 г. Съгласно програмата постройката на всеки един от крайцерите „C“ трябва да струва на хазната 31,16 млн. йени, от които 10 470 160 йени за корпус, 7 583 610 – за енергетичната установка, 12 609 871 – за оборудване, 469 359 – в бюджета за административни разходи.
Окончателните изисквания към крайцерите „C“ са утвърдени от МГЩ през октомври 1938 г.; разработката на проекта е дадена на четвърта секция на Морския технически департамент (МТД). Създаденият под ръководството на капитан 3-ти ранг Дайсуке Одзоно и под наблюдението на ръководителя на секцията – контраадмирал Кейджи Фукуда – проект „C-42“ е завършен към 6 октомври 1939 г. (паралелно с проекта „C-41“ – бъдещият тип „Агано“, с който има много общо). Проектът съответства на предявените към него изисквания и има следните характеристики: Нормална водоизместимост 9800 тона; Артилерийско въоръжение от две трицевни 155-mm и четири сдвоени 100-mm установки, шест сдвоени 25-mm автомата, броят и месторазположението за торпедните апарати не са определени; Един специален 45-m катапулт, шест хидросамолета с максимална скорост 280 възела и далечина на полета 2000 морски мили при скорост 200 възела; Паротурбинна установка с мощност 110 000 к.с. при 300 rpm, състояща се от четири ТЗА и шест котела, максимална скорост 35 възела, далечина – 8700 морски мили при 18 възела..
Поръчката за главния кораб № 136 е даден на Арсенала на флота в Куре на 6 декември 1939 г. Планирано е, че корабът ще бъде заложен там през юни 1940 г., а общият срок за строеж ще бъде около 30 месеца. Обаче поради претовареността на мощностите на корабостроителницата крайцерът е заложен на нейния стапел едва на 14 февруари 1941 г. На 10 март 1942 г. корабът получава името си: „Ойодо“ – в чест на реката, течаща в префектурите Кагошима и Миядзаки. На вода корабът е спуснат на 4 април 1942, преминава изпитания в периода януари – февруари 1943 и на 28 февруари 1943 г. е предаден на флота. В крайна сметка срокът за строителството му е 26 месеца.
Крайцерът „C“ № 137 е планиран да се заложи в Куре през септември 1941 г. и да се предаде на флота през март 1944 г. Но датата на залагането му е пряко свързана със спускането на вода на главния № 136, тъй като трябва да се строи на същия стапел. Освен това, според съвещание от 6 ноември 1941 г., във връзка с приближаването на войната е изменен приоритетът на важност при построяването на различните кораби. След спуска на вода на „Ойодо“ на 4 април 1942 г., на негово място на 24 април е заложен крайцерът № 300 (бъдещият „Ибуки“). Постройката на № 137 окончателно е отменена на 3 август в съответствие с по-ранно предложение на МГЩ от 30 юни. Официално име той така и не получава, но за него все пак е запазено името „Нийодо“ – в чест на река в префектура Кочи.
Конструкция Корпус и компоновка Крайцерът има гладкопалубен корпус. Носовата оконечност има по-пълни обводи, отколкото при предшестващите крайцери, с бълб за намаляване на съпротивлението на вълните.
Разпределението на теглото на елементите изглежда по следния начин:Данните са от изпитанията на крайцера от 17 февруари 1943 г. В скоби цифрите на изходния проект. Маса, t В проценти Корпус 3377,51 (3200,0) 32,42% Бронева защита 987,24 (994,0) 9,48% Корабно снаряжение 437,58 (410,0) 4,20% Комплектно оборудване (фиксирано) 186,49 (159,6) 1,79% Комплектно оборудване (нефиксирано) 312,75 (296,2) 3,00% Въоръжение 1273,11 (1168,3) 12,16% Енергетична установка 1987,54 (1865,0) 19,08% Гориво (тежко+леко) 1723,61 (1719,9) 13,9% Запаси прясна вода 79,4 (74,0) 0,76% Други 50,33 (93,0) 0,48% Водоизместимост на изпитанията 10 416,56 (9980,0) 100% За корпуса в разпределението на теглата са отведени около 32% от нормалната водоизместимост, за броневата защита – около 10, всичко 42%. Въоръжението заема примерно 12%, енергетичната установка – 19%, с енерговъоръженост от 55,4 к.с. на тон (по-ниска отколкото при „Могами“, но по-голяма от тази на по-ранните крайцери „A“). Проектната нормална водоизместимост по проекта от 1939 г. съставлява 9980 тона, поради различни промени в хода на строителството се очаква нейното увеличение до 10 330 тона. Фактически на изпитанията през февруари 1943 г. е получена цифрата 10 416,5 тона. Строителното претоварване по този начин съставлява едва 106,5 тона или малко повече от 1%.
Радиооборудването на крайцера, според първоначалния проект, включва 9 предавателя и 21 приемника, необходими за подсигуряване на свръзката в съединението от кораби, на които той има роля на флагман. Фактически техният състав след завършване на строителството се различава от изходния. „Ойодо“ има 8 предавателя, в т.ч. 2 на дълги вълни (ДВ) (тип 92 № 4 2-ра модификация), 1 ДВ-КВ (къси вълни) (тип 91 № 4 1-ва модификация), 5 за КВ (тип 95 № 3 1-ва модификация, тип 95 № 4 1-ва модификация, тип 95 № 5, тип 97 № 6, експериментален № 2) и 24 приемника, в т.ч. 3 за ДВ (тип 91), 18 ДВ-КВ (тип 92 4-та модификация) и 3 КВ (тип 97). Приемниците са разположени в две радиорубки (№ 1 на покрива на хангара на хидросамолетите, № 2 на средната палуба под тях), предавателите също са в две отделни рубки (№ 1 в предната част на зенитната палуба, № 2 в трюмната палуба по десния борд от централния артилерийски пост). Радиостанциите за радиотелефонна връзка по проект са 6, фактически са поставени 10: 5 предавателя (1 1,5-ватен на УКВ (ултракъси вълни) тип 90, 2 50-ватни за УКВ тип 93, 2 30-ватни за СВ (средни вълни) (№ 2 модел 1) и 5 приемника (1 за УКВ тип 90, 2 за УКВ тип 93, 2 за СВ-КВ тип 92 4-та модификация). Те се намират в три радиотелефонни поста, от които № 1 се намира в предната част на зенитната палуба, № 2 на долното ниво на надстройката по левия борд, № 3 на средното ниво на надстройката отдясно и отзад. Два радиопеленгатора тип 93 № 1 са поставени в задната част на компасния мостик и в отделно помещение между комина и хангара за хидросамолетите.
Въоръжение
Главният калибър на „Ойодо“ включва шест 155-mm оръдия тип 3 в две триоръдейни кули. Тази арт-система е създадена под ръководството на инженер Тийокити Хата в периода 1930 – 32 г. специално за крайцерите от тип „Могами“ и е приета на въоръжение от ЯИФ на 7 май 1934 г. Оръдието има дължина на ствола от 60 калибъра, с начална скорост 920 m/s и максимална скорострелност от 7 изстрела в минута. То има бутален затвор, стволът има моноблокова конструкция, общата му маса съставлява 12,7 тона. Поставените на „Ойодо“ оръдия заедно с куполните установки изначално са на крайцерите от типа „Могами“, но са свалени от тях в хода на замяната на главния им калибър в периода 1939 – 40 г..
155-mm установки на крайцера са разположени в носовата част на кораба, по линейно-терасовидната схема (височина на барбета на първата – 13 m, на втората – 15,8 m), с ъгли на обстрел по 150° на всяка страна от диаметралната плоскост. Общото тегло на двете кули е 360,1 тона. Трицевната установка 155-mm оръдия е разработена през 1932 г., има диаметър на основата 5,71 m и кръгово брониране от плочи NVNC с дебелина 25 mm. Отгоре над него на разстояние 10 cm са закрепени тънки стоманени листове, играещи ролята на слънцезащитни екрани, важни за тропиците. В бойното отделение на установката са разположени затворните части на оръдията и техните лафети, оборудвани с хидравлични цилиндри за отката и пневматически накатници. Разстоянието между стволовете е 1,55 m, което е недостатъчно за нормалното използване на затвора на централното оръдие, тъй като неговият механизъм изисква завъртане на 45°. В подкуполното отделение има две хидропомпи (с работна течност минерално масло, налягане в системата ), работещи от два електромотора с мощност по 100 к.с.. Те задвижват хидравликата, осигуряваща завъртането на кулите (чрез червячна предавка, до 6° в секунда), подема и спускането на оръдията (чрез механизъм за вертикално насочване с пневмозадвижване, до 10° в секунда), а също работата на досилателя и подемниците. Обичайно се използва комплект от една хидропомпа и един електродвигател, втората не работи. 55,87 kg снаряди от стелажите в погреба, с помощта на ролков транспортьор, се подават в междинното отделение, а оттам с помощта на бутащи подемници се доставят до оръдията. Времето на подем е 3 секунди, а максималната производителност – 6 снаряда в минута. 19,5 kg заряди в картузи, от погреба, се подават в отделно междинно отделение, оттам с помощта на подемници кофообразен тип (отделени от междинното отделение с двойни огнезащитни люкове) се подават към оръдията. Времето за подем съставлява 4 секунди, а максималната им производителност е 5 заряда в минута. За всяко оръдие има един бутащ и един кофов подемник, по три за кула. Зареждането на оръдията става при фиксиран ъгъл +7°, зареждането и досиланието на снарядите е механизирано, зарядите в картузите им се зареждат ръчно и се дотикват с хидравличен механизъм.