Салера̀но Канавѐзе (; , Салейран, , Салбертран) е село и община в Метрополен град Торино, регион Пиемонт, Северна Италия. Разположено е на 247 m надморска височина. Към 1 януари 2025 г. населението на общината е 462 души,Данни ISTAT Посетен на 18.1.2026 от които 27 са чужди граждани.
География, административно деление и население
Салерано Канавезе се намира в североизточната част на Метрополен град Торино, в района Канавезе, вдясно от река Дора Балтеа, във вътрешния орографски кръг на Мореновия амфитеатър на Ивреа, оформен от древния ледник на Аоста.
Салерано се намира на 44,6 км от Торино и на 103,7 км от Милано.
Граничи с пет общини: Банкете и неговия административен остров Джерби Дора, Самоне, Ивреа, Лоранце и Фиорано Канавезе.
Към 1 януари 2025 г. населението на общината е 462 души, от които 27 са чужди граждани, сред които преобладават тези на Румъния (14 души). Български граждани липсват.
Икономика Селското стопанство играе важна роля в местната икономика и се основава главно на производството на зърнени култури, пшеница и зеленчуци. Отглеждат се също говеда, кози, коне и домашни птици. Индустриалните дейности са ограничени и включват няколко малки строителни фирми, предприятия за преработка и консервиране на месо, обработка на каучукови и пластмасови изделия, обработка на камък, както и производство на мотоциклети и велосипеди.
Третичният сектор е слабо развит: не се предоставят по-специализирани услуги като банково дело, но наличната търговска мрежа е достатъчна, за да покрие основните потребности на местната общност.
Топоним Най-старото засвидетелствано изписване на името – Salairano – представлява най-разпространената ранна форма и произлиза от поземления топоним Salarianus, образуван от латинското Salarius и наставката ‑anus. Значението на топонима е „имот, принадлежащ на Саларий“. Под формата Salerana Салерано е споменато за първи път през 999 г. в грамота на Ото III.
История Първите известни жители на района Канавезе са келтското племе саласите. Те се установяват в региона около V век пр.н.е. и бързо достигат границите с Верчелезе, Биелезе и Вале д'Аоста. Привлечени от златните находища и стратегическото положение на пътя на Галиите, римляните правят опит да завладеят района, но през 143 г. пр.н.е. претърпяват тежко поражение. Войната е подновена по-късно и този път римляните, водени от Апий Клавдий, надделяват. Пред по-добре организираните и многобройни римски легиони саласите капитулират, оставяйки над 5000 жертви. Така тази част на Канавезе преминава под римска власт за повече от пет века. Според Плиний Стари през 654 г. римляните основават Епоредия (Ивреа) като укрепено средище срещу набезите на все още неспокойните саласи и други нашественици.
С последвалите варварски нашествия Канавезе не остава пощадено: през 490 г. идват бургундите, през 508 г. – остроготите, през 553 г. – франките, последвани от саксите, прабългарите, сарматите, а по-късно отново франките и бургундите.
През VI век лангобардите създават Херцогство Ивреа със столица Ивреа, където остават до 773 г., макар и без да установят трайно и ефективно управление. След тях властта преминава към франките: Ивреа става столица на маркграфство, включващо освен Графство Ивреа и тези на Торино, Алба, Асти, Бредуле, Ауриате и Алберга. През 888 г. Анскаридите и Беренгарците наследяват франките и доминират в Канавезе до около 1000 г.
Именно през франкския период се оформя феодализмът – явление, което се засилва от края на IX век вследствие на изчезването на средната класа и възхода на „силните“ (i potenti), подкопаващи имперския авторитет. Земите и правата се разпределят по сложен и често объркан начин; феодалите действат в собствен интерес, споровете са чести, а бандитизмът и отмъщението – обичайна част от живота.
В този контекст, със своя център в Ивреа, е лесно да се предположи включването и на периферните територии, сред които и тази на Салерано. Точният момент на възникването на селището остава неизвестен поради липса на официални данни. С името Salerana общината е спомената за първи път през 999 г. в грамота на Ото III. Второ споменаване се среща в документ от 1020 г., когато синовете на Ардуин – Гуискард и Ардуин II – провеждат там асамблея. Със сигурност известно е, че освен град Ивреа, права върху земите в района има и Иврейският капитул, който владее територията до 1173 г.
По-късно Салерано следва съдбата на Ивреа до 1619 г., когато въпреки протестите на жителите на Ивреа савойският херцог Карл Емануил I го превръща в маркграфство заедно със Самоне и Банкете, предоставяйки го на Франческо Дамас – потомък на древен френски благороднически род. След смъртта му през 1639 г. феодът преминава към дъщерите му и техните съпрузи: Енрико Емануеле ди Салуцо и Франческо дал Поцо от благородническо семейство от Алесандрия. През 1672 г. владението е продадено на Джо Готи от Кераско. С изчезването на рода Готи през 1786 г. феодът се връща към Дом Савоя, който година по-късно отделя Салерано от останалите общини и го издига в контадо в полза на Алесандро Склопис – представител на старо благородническо семейство от Джавено. Негов наследник е синът му Федериго Паоло – изтъкнат историк и политик, кмет на Торино, министър на правосъдието, председател на Сената и председател на арбитража между Англия и САЩ в Женева. Със смъртта му през 1878 г. фамилията Склопис изчезва и феодът окончателно се връща към Дом Савоя, споделяйки неговата съдба.
Забележителности Вила „Склопис“ Вила „Склопис“ (Villa Sclopis) е бивша резиденция на аристократичното семейство Склопис. Сред най-известните му представители през XIX век са граф Федерико Склопис – министър на правосъдието между 1850 и 1870 г. и президент на Кралската академия на науките в Торино, автор на фундаментални трудове по право, и Виторио Склопис, който в началото на XX век публикува изследвания върху мините и минералогията на Вал Киузела.
Оригиналното ядро на комплекса представлява вила от XVIII век, състояща се от два надземни етажа и частичен сутерен, с каретен портик пред входа, пристройка за пазача на два етажа и частен параклис. Интериорът е сравнително трезвен, със скромни декоративни елементи в стил рококо.
Между двете световни войни вилата сменя собствеността си: закупена е от семейство Яверо, което добавя малко двуетажно разширение от северозападната страна. След Втората световна война сградата преминава у индустриалеца Адриано Оливети, който я дарява на социална организация и тя е превърната в дом за деца‑сираци. По това време е изграден и свързващ корпус между вилата и дома на пазача, с колони и балкони отстрани на входа – намеса, която води до известно стилово разнородие поради различните материали и архитектурни решения.
На главната фасада на параклиса е поставена плоча с надпис: SACELLUM HOC S. JOSEPHO DICATUM A.D. MDCCLXXV ALOIS. MORENO EPORED. EPISC. PASTORAL. VISIT. Датата вероятно съответства на построяването на параклиса и на най-старите части на комплекса.
Сградата е разположена на върха на хълм, близо до ръба на югозападния откос, голяма част от който е заета от прекрасен вековен парк. От другата страна на парка спрямо вилата има средновековна кула с неизползвани селскостопански постройки. Откосите и непарковите земи се поддържат като трева; има овощни дървета като ябълка и череша. и диви есенции – лешник и акация.
До началото на 2000 г. е седалище на Центъра за професионално обучение по информационни технологии „Карло Гилиено“. НПО смята да я превърне в хоспис за неизлечимо болни пациенти с рак и пациенти с болестта на Алцхаймер.
Стенописи на ул. „Склопис“ От страната на сградата, обърната към ул. „Склопис“ (Via Sclopis), са разкрити два стенописа от края на XVI или началото на XVII век. Реконструкцията на композицията подчертава в центъра полуизтрития щит на поръчителя, „обвит в сребристо и червено“ и увенчан с корона, която първоначално е била поставена върху нашлемник. От двете му страни симетрично са разположени два по-малки щита „на четвъртинки“, разделени на четири полета: първото и четвъртото носят еднакви лентови знаци, а второто и третото – отличителните символи на важното и древно иврейско семейство Дела Стрия.
Според хералдическите конвенции подобна композиция подсказва, че поръчителят (представен от централния щит) е получил наследство от рода Дела Стрия по женска линия – чрез майка, съпруга или чрез един от вече изчезналите му клонове. В „Субалпийския патрициат“ на Антонио Мано, в записа „Стрия“, е представено родословие на клон, който вероятно е свързан с майката на собственика на големия лентов герб. Възможно е обаче щитът да принадлежи и на друга иврейска фамилия – Кроти, която използва подобен герб, засвидетелстван през 1614 г. За този род Мано посочва само един представител – Франческо, назначен през 1613 г. за ковчежник на областите Канавезе и Биелезе и издигнат в благородническо звание през 1614 г.
Вила Палавичино
Вила „Палавичино“ (Villa Pallavicino) е историческа резиденция, изградена в стил Втора империя. Построена е в началото на XX век като елегантна лятна вила на маркиз Джузепе Палавичино Моси. След смъртта през 1995 г. на последната представителка на рода – графиня Бианка – резиденцията е предлагана за продажба няколко пъти, сменя множество собственици и е подложена на продължителни, но незавършени реставрационни дейности.
Вилата е разположена на място с 360‑градусова панорамна гледка към Мореновия амфитеатър на Ивреа. Сградата има „С“-образен план и е на два етажа плюс мансарда, оформена в изразен френски стил. Главната фасада е подчертана от три терасовидни издатини, като в централната се намира представителният вход с елегантно стълбище. На приземния етаж са разположени параклис, зала, библиотека, трапезария, килери и кухни; на междинния етаж – галерия и спални; а на мансардата – помещенията за прислугата.
Комплекс „Свети Урбан“ На територията на общината се издига диоритен хълмист релеф, известен като хълм „Сант Урбано“, до който се достига по черен път. На неговия връх се намира едноименният комплекс Сант Урбано, включващ Параклиса на Снежната Мадона (Cappella della Madonna delle Nevi), Средновековната кула на Свети Урбан (Torre Medievale di Sant'Urbano) и Отшелническия дом (Romitorio).
Средновековната кула на Свети Урбан На малък хълм, доминиращ над единствения площад в града, се издига квадратна кула (Torre di Sant'Urbano), датираща от Средновековието. За нея липсват точни сведения, а единственото ѝ сигурно споменаване се намира в труда на историка Бенвенути „Ужасни войни между маркизите на Монферат и Савойските князе за владението на Ивреа“. На с. 183 авторът отбелязва: „… понеже гражданите на Ивреа предвиждаха почти неизбежна войната, на 1 август 1338 г. те заповядаха бързо да се изградят кулата на Монте Марино в Ивреа и още една ad Cuognonum, така че те да бъдат пазени, както и другите вече построени, от бдителни стражи, които, когато врагът се приближи, да дадат знак на града да се въоръжи“. На същата страница се припомня, че освен тези две кули, са съществували и тези на Балфредо, Романо, Павоне, Монталто и Салерано. Това свидетелства, че кулата в Салерано вече е съществувала през 1338 г.
Анализът на някои исторически обстоятелства позволява да се предположи, че кулата е използвана и в по-късни времена за различни цели. В края на XVIII и началото на XIX век каноник Морета от Ивреа, известен със своята „карбонарна“ (тайна революционна) дейност, участва в събрания, провеждани на уединени и незабележими места. Тъй като той притежава няколко имота в Салерано, възможно е да е използвал и тази кула, която по онова време вероятно е била изоставена. Това обаче остава само хипотеза.
Църква и параклис на Снежната Мадона