Константин Никифоров Попконстантинов е български офицер от артилерията, майор, първият българин военен министър (1885 – 1886).
Биография Роден е на 19/31 октомври 1856 г. в семейството Никифор Попконстантинов–Мудрон, който тогава учителства в Габрово. Първоначално учи в родния си град, а после и в Елена, откъдето е баща му. Като възпитанник на Южнославянския пансион на Тодор Минков завършва реално училище в гр. Николаев.ГАМЗА, В. Подготовка болгарских элит в Южнославянском пансионе Тодора Минкова. Bulgarian Historical Review, 2017, Vol. 43, no. 3 – 4, pp. 47. ISSN 0204 – 8906. През 1876 г. постъпва в Константиновското артилерийско училище в Санкт Петербург, но прекъсва обучението си, за да вземе участие в Руско-турската война (1877 – 1878). На военна служба е от 1 септември 1876 г. По време на войната служи в XXVI артилерийска бригада на Руската армия и е повишен във военно звание подпоручик.
Непосредствено след Освобождението служи за кратко в I полска видинска батарея. През 1879 г. постъпва в Михайловската артилерийска академия в Санкт Петербург, която завършва с отличие през 1883 г.
При завръщането си в България започва да работи за организирането на българската артилерия като помощник-началник на артилерията и преподавател по артилерия във Военното училище. Капитан Константин Никифоров става първият българин – военен министър (в правителството на Петко Каравелов). Той заема този пост на 9/21 септември 1885 г., след като руското правителство се противопоставя на Съединението на България и изтегля своите офицери от страната.
Сръбско-българска война (1885) За по-малко от 2 мес. подготвя армията за Сръбско-българската война (1885). Подпомага взаимодействието на корпусите с щаба на войската. За заслугите си по време на войната е повишен в звание майор и награден с орден „За храброст“ II степен. На 22 ноември/4 декември е утвърден като постоянно заемащ длъжността военен министър на страната.
След русофилския военен преврат от 9/21 август 1886 г., имащ за цел детронирането на княз Александър I Батенберг, Константин Никифоров е включен без негово съгласие в кабинета на митрополит Климент Търновски. Той е смятан за близък с лидера на Либералната партия Петко Каравелов и подобно на него, нито подкрепя преврата, нито твърдо му се противопоставя. Никифоров отказва да заеме поста военен министър в новото правителство, подава си оставката и преминава в запаса.
През следващите години Константин Никифоров се отдава на преподавателска и литературна дейност. Автор е на „Ръководство за артилерията“, ч. I и II (1889 – 1891). Проявява се и като пионер в създаването и развитието на родната военно-теоретична мисъл и доктрина.
В края на 1890 г. Константин Никифоров заминава на лечение в град Меран в Австро-Унгария, където умира на 20 януари / 1 февруари 1891 г. През 1911 година останките му са препогребани в София.Държавен архив - София, ф. 1К (Софийско градско общинско управление), оп. 1, а.е. 98, л. 2 - Протокол от заседание на Софийски градско-общински съвет № 41 от 5 май 1911 г., на което се взима решение да се отпусне гробно място за полагане тленните останки на майор Никифоров
Военни звания Прапоршчик (10 май 1879) Подпоручик (20 декември 1879, преименуван) Поручик (1881) Капитан (30 август 1883) Майор (25 декември 1885)
Награди Военен орден „За храброст“ II степен (1885)
Бележки
Източници
НЕДЕВ, С. Командването на българската войска през войните за национално обединение. София: Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, 1993, с. 20.
Онлайн предговор на Димитър Зафиров на книгата му за Константин Никифоров Константин Никифоров в сайта на Народното събрание
Категория:Министри на отбраната на България Категория:Български майори Категория:Руски офицери Категория:Участници в Руско-турската война (1877 – 1878) Категория:Български военни дейци от Сръбско-българската война Категория:Носители на орден „За храброст“ II степен Категория:Родени в Габрово