Тежки крайцери тип „Фурутака“

Фурутака () са серия тежки крайцериПри влизането им в строй са класифицирани като крайцери 1-ви клас (ито дзюнъйокан, по водоизместимост), от 1931 г. като клас A (ко-кю дзюнъйокан, с 8-дюймов главен калибър, т.е. тежки). на Императорските ВМС на Япония. Първите тежки крайцери на Япония.

Проектът за крайцери-разузнавачи се разработва в Япония в периода 1916 – 1921 г., главен конструктор на окончателния вариант е Юзуру Хирага. От 4 планирани според програмата „8 – 8“ кораба в периода 1922 – 1926 г. в корабостроителниците в Нагазаки и Кобе са построени два: „Фурутака“ и „Како“. Още две единици („Аоба“ и „Кинугаса“) са строени в периода 1924 – 1927 г. и поради големите конструктивни различия се определят като отделен тип.

Корабите имат редица новаторски решения за своето време и превъзхождат по ТТХ считаните за вероятни противници американски крайцери тип „Омаха“ и британските от типа „Хокинс“. Но те морално остаряват още в хода на строежа си поради подписването на Вашингтонския договор, който регламентира за стандарт представители на този клас във вид на по-големи и по-добре въоръжени единици.

Двата крайцера служат през целия междувоенен период, през втората половина на 1930-те години преминават през радикална модернизация. Те имат активно участие в началния етап на бойните действия на Тихоокеанския театър на военните действия през Втората световна война и загиват в хода на Гуадалканалската кампания, през август и октомври 1942 г.

Разработка на проекта На 22 септември 1916 г. японския Морски генерален щаб изпраща на Морския технически съвет задание за разработка на ескизен проект на крайцер-разузнавач. При стандартна водоизместимост от 7200 тона той трябва да носи 76 mm брониран пояс и 12 140 mm оръдия в 4 кули и 4 щитови установки (или по-малък брой от перспективните 200 mm оръдия), имайки при това скорост от 36 възела и далечина на плаване от 6000 – 8000 морски мили. По предназначение той трябва да заеме мястото на планираните в проекта за програмата „8+4“ от 1914 г. 3 6000-тонни крайцери-разузнавачи с 203 mm оръдия, които са отказани за построяване.

Подготвеният проект е включен в приетата на 14 юли 1917 г. корабостроителна програма „8 – 4“. Според нея са планирани в срок до 1 април 1924 г. да се построят 3 такива единици на стойност 6 915 078 йени всеки. Но скоро в Япония стават известни ТТХ на корабите, поръчани в САЩ по плана „Дениелс“Бъдещият тип „Омаха“, на този етап има следния вид: 7100 тона, 35 възела, 8 152/53 оръдия, 2 сдвоени 533 mm ТА, 2 катапулта за 2 – 4 хидросамолета., и Генералния щаб преразглежда програмата, поръчвайки вместо три 7200-тонни и шест 3500-тонни осем 5500-тонни крайцера.

Във връзка с това Морския технически департамент започва преработка на проекта спрямо новите изисквания и в началото на 1918 г. представя неговия обновен вариант. Водоизместимостта нараства до 8000 тона, а въоръжението съставлява 10 – 12 140 mm оръдия в 5 – 6 кули, разположени пирамидално по краищата, и 4 сдвоени 610 mm торпедни апарата. Четири такива кораба на стойност по 8 милиона йени всеки са включени в проекта на програмата „8 – 8“, одобрена на 2 юни 1919 г. от Съвета на министрите и приета година по-късно на 43-та сесия на парламента. Въпреки това поради поскъпването на един кораб до 11 млн., поради инфлация, фактически през 1920-а финансова година са дадени поръчки само за 4 5500-тонни крайцера от трети модел.

През 1920 след дълги дискусии в САЩ решават да усилят въоръжението на крайцерите от типа „Омаха“, добавяйки им още 4 152 mm оръдия в две кули, жертвайки при това скорост. През същата година Япония посещава и влезлия в строя25 юли 1919 г. флагман на британската Китайска станция тежък крайцер „Хокинс“, главен кораб на едноименния тип. При водоизместимост от 9750 t той носи седем 190 mm/50 оръдия (от тях по борда могат да стрелят шест) и 76 mm (51+25) брониран пояс, при максимална скорост от 30 възела и далечина на плаване от 5400 мили на икономичен ход. Тези кораби правят голямо впечатление на японските военниКорабите от типа „Омаха“ превъзхождат 5500-тонните крайцери по тегло на залпа с 2/3, а „Хокинс “ – почти 2,5 пъти (381 и 544 kg против 228). При проекта от 1918 г. залпът трябва да тежи 380 (с 10 140 mm оръдия) или 456 (с 12 140 mm) kg, при окончателния вариант (с 6 200 mm) тази величина достига 660 kg., и през лятото на 1921 г. началникът на секцията за базово проектиране в МТД Юзуру Хирага предлага проект за 7500-тонен крайцер с шест 200 mm оръдия в еднооръдейни полукули и 12 610 mm торпедни апарата. Намаляването на водоизместимостта се обяснява с използването на палубната и бордовата броня в силовата конструкция на корпуса и други снижаващи теглото мерки. През август 1921 г. след одобрение на МГЩ той заменя предшественика в програмата „8 – 8“. Освен това, през октомври същата година МГЩ утвърждава разработения от капитан 3-ти ранг Фуджимото проект на експериментален крайцер, предназначен за отработката на нови технологии и включен по настояване на Хирага още в плана „8 – 4“. Този кораб, получава името „Юбари“ и е построен в държавната корабостроителница в Сасебо за рекорден срок – от юни 1922 до юли 1923 г.

На 6 февруари 1922 г. във Вашингтон между САЩ, Великобритания, Япония, Франция и Италия е подписан договора за ограничаването на морските въоръжения, постановил продължителна „линкорна ваканция“ и горната граница на ТТХ на корабите, които се разрешават за свободен строеж: водоизместимост от 10 000 дълги тона и 203 mm главен калибър. Тази планка е съществено по-високо, относно крайцера на Хираги. Въпреки това, съгласно приетата на 3 юли 1922 г. на 46-а сесия на парламента обновена корабостроителна програма, е решено да се построят всичките четири 7500-тонни кораба и четирите проектиращи се 10 000-тонни (бъдещият тип „Миоко“), отделяйки за тях предназначените за линкори в плана „8 – 8“ средства.

Конструкция Корпус и компоновка Корпусът на крайцера с най-големи размери се дели от прегради на 20 водонепроницаеми отсека. Много високото съотношение дължина към ширина (11,22), надхвърлящо това на който и да е друг от построените към този момент в Япония крайцер, е необходимо за достигането на високата скорост на хода.

Форщевенът има характерната извита нагоре форма, за първи път използвана при „Юбари“ – ведно с неговата голяма височина (8,53 m) и изкачващата се към носа вълнообразна горна палуба осигурява на сравнително нискобордния (5,58 m) крайцер добра мореходност. Зад полубака следва кулоподобната надстройка, шестте нива на която (най-високото се издига на 26 m над нивото на водата) включват в себе си бойната, щурманската и радиорубката, ходовия мостик и приборите за управление на огъня.

Следва правата фокмачта, двата комина (носовият е сдвоен, което по онова време е новост) и въздухозаборниците на вентилаторите на машинните и котелните отделения. Зад тях е хангарът за хидросамолетите, триногата гротмачта с товарна стрела и кърмовата надстройка. Спасителните средства са представени от шест 9 m лодки, два 11 m катера и два 6 m сампана.

Двете машинни и котелни отделения (от второ до седмо) са разделени от централна преграда. Този детайл е обект на спорове между конструктора и флота: Хирага счита, че предизвиканите от нея многобройни случаи на гибел на кораби поради преобръщане я правят ненужна и даже вредна, МГЩ се позовава на прекалено високия риск от наводняване на силовата установка от само едно попадение при нейно отсъствие. Крайният резултат е компромис във вид на централна преграда само за машинните и част от котелните отделения, а също и поставянето на устройства против наводняване, позволяващи бързо да се изравни кренът на кораба. Такава система се използва и на последващите японски крайцери, самолетоносачи, големите минни заградители и разрушителите от „специалния“ тип.

Съставляващите пояса и средната палуба плочи броня влизат в силовия набор на корпуса, увеличавайки неговата надлъжна здравина и икономисвайки тегло за сметка на липсата под него на стоманена обшивки.

Разпределението на теглото на елементите изглежда по следния начинДанните са от изпитанията на крайцера „Како“ на 18 юли 1926 г.: Маса, t В проценти Корпус 3144,2 33,1 % Бронева защита 1147,8 12,1 % Оборудване и снаряжение 757,6 8,0 % Въоръжение 974,4 10,3 % Силова установка 2071,2 21,8 % Гориво 1340,4 14,1 % Запаси прясна вода 61,5 0,6 % Водоизместимост с 2/3 запас 9502,1 100 % Независимо от всички предприети мерки за намаляван на теглото, претоварването се оказва значително, и водоизместимостта на изпитанията с 11% надхвърлят проектната величина от 8586 тона. Метацентричната височина по проект с 2/3 запаси трябва да превишава 1 m, фактически на изпитанията на крайцера „Фурутака“ за стабилност през февруари 1937 г. са получени цифрите от 1,01 m при натоварване 2/3 от пълното (9996 t) и 0,46 m при облекчен вид (8075 t).

Изяснява се в хода на експлоатацията значителен недостатък е ниското качество на нитоване на бордовите плочи – в частност, при докуването на крайцера „Фурутака“ в периода февруари—април 1932 г. в Куре е установена загубата на над три хиляди нита.

Въоръжение

Главният калибър на крайцерите включва шест 200 mm оръдия в шест еднооръдейни полукули. Дадената артсистема се разработва в Морския арсенал Куре под ръководството на инженера Тийокичи Хата в периода 1916 – 1921 г., на въоръжение във ВМФ на Япония е приета през 1924 г. 200 mm оръдие Тип 3По-късно е преименувано на Тип 3 №1, за да се избегне объркването с по-новия Тип 3 №2. има дължина на ствола 50 калибра и проектна скорострелност от 5 изстрела в минута. То има обмотан ствол и бутален затвор, масата му съставлява 17,9 тона.

Оръдията са поставени по линейно-терасовидната схема – три полукули „пирамидално“ на носа и три аналогично на кърмата. Използваната установка тип А конструктивно е сходна с по-ранните сдвоени 140 mm полукули на крайцера „Юбари“. При маса от 57,5 тона и диаметър на основата от 3,2 m те са защитени с плочи от стомана HT с дебелина 25 mm (чело и бордове), 19 mm (покрив) и 6,4 mm (гръб). Насочването по хоризонтала се осъществява от електрохидравлична трансмисия с мощност от 14 к.с., по вертикала – от осем конен електромотор. Максималната далечина на стрелбата със 110 kg бронебоен снаряд Тип 5 при ъгъл на възвишение от 25° достига 24 km.

Подаването на боеприпасите до нивото на средната палуба става за всяка полукула с два верижни кофични подемника. По първия, задвижван от електродвигател с 8 к.с., се подават 110 kg снаряди, по втория, с пет к.с. – 32,6 kg заряди в картузи. След това те се претоварват на хидравличен подемник и се качват в бойното отделение, където ръчно се зареждат. Поради тази не много удачна компоновка на подаването скорострелността силно зависи от физическото състояние на разчета и реално е доста по-ниска от проектните стойности, съставлявайки два изстрела в минута.

Системата за управление на огъня им включва два директора Тип 14 – на върха на носовата надстройка (главен) и над хангара за хидросамолетите (резервен), два 3,5-метрови далекомера, изчислител на курса и скоростта на целите от Тип 13 и прожектор Тип 90.

За борба със самолетите в централната част на корпуса има 4 76 mm оръдия Тип 3 в единични установки. Тази артсистема е разработена в периода 1914 – 1915 г. и приета на въоръжение на 4 февруари 1916 г. С максимален ъгъл на възвишение от 75° и досегаемост по височина 5300 метра тя се счита за сравнително ефективна за поразяване на бавни аероплани на малки и средни височини. В допълнение към тези оръдия на мостика също има и 2 7,7 mm картечници конструкция на Люис.

Торпедното въоръжение се състои от шест сдвоени 610 mm торпедни апарата Тип 12, разположени на средната палуба. Изстрелваните от тях парогазови торпеда Тип 8 №2 при стартова маса от 2,362 тона носят 346 kg тринитрофенол и могат да изминат 20 000 m на 27 възела, 15 000 на 32 и 10 000 на 38. За управлението на стрелбата им на покрива на третия етаж на надстройката има поставени два торпедни директора Тип 14.