Миоко () са серия от четири тежки крайцераПри влизането им в строй са класифицирани като крайцери 1-ви клас (ито дзюнъйокан, по водоизместимост), от 1931 г. като клас A (ко-кю дзюнъйокан, с 8-дюймов главен калибър, т.е. тежки). на Императорските ВМС на Япония от 1920-те години. Първите „вашингтонски“ тежки крайцери на японския императорски флот.

Проектът за 10 000-тонен крайцер е разработен в периода 1922 – 1923 г. под ръководството на Юдзуру Хирага. В периода 1923 – 1924 г. са поръчани четири кораба, които в периода 1924 – 1929 г. са построени от две държавни („Миоко“ и „Начи“) и от две частни („Хагуро“ и „Ашигара“) корабостроителници.

Крайцерите от типа „Миоко“ са едни от най-съвършените договорни крайцери, съчетаващи мощното въоръжение и бронева защита, висока скорост на хода и голяма далечина на плаване. Последващо развитие на този проект стават четирите кораба от типа „Такао“, построени в периода 1927 – 1932 г.

Крайцерите служат през цялото междувоенно време, преминавайки при това през две големи модернизации. Те имат активно участие в бойните действия на Тихоокеанския театър на военните действия през Втората световна война. Три кораба са унищожени в нейния завършващ етап, тежко повреденият „Миоко“ е пленен от англичаните в Сингапур и потопен през 1946 г.

Разработка на проекта След ратификацията, на 6 юни 1922 г., на Вашингтонския договор японския Морски Генерален Щаб (МГЩ) поръчва на началника на секцията по корабостроене в Морския технически департамент (МТД) Юдзуру Хирага да разработи проект за крайцери, съответстващ на постановените ограничения, т.е. с главен калибър от 200 мм и стандартна водоизместимост от 10 000 дълги тона. Месец по-късно, на 3 юли, четири кораба с такива параметри са включени в новата корабостроителна програма, представена от морския министър Като Томосабуро. Към края на годината МГЩ определя своите изисквания към новия крайцер: Бронева защита, издържаща попаденията на 150-мм снаряди под прав ъгъл и 200-мм под остър; Закриващи подводната част на корпуса в района на машините були за защитата ѝ от взривове на мини и торпеда; Осем 200-мм оръдия в четири кули (три на носа „пирамидално“, една на кърмата); Зенитно въоръжение от четири 120-мм оръдия; Четири сдвоени неподвижни 610-мм торпедни апарата; Два хидросамолета на борда; Максимална скорост на хода от 35,5 възела; Далечина на плаване от 10 000 морски мили при 13,5-възлов ход.

Хирага, обаче, не е напълно съгласен с тях, и предлага да се добави пета кула на ГК на кърмата (за подсигуряване на огнево превъзходство над проектираните в чужбина крайцери) и бронева противоторпедна преграда, при това съкратявайки далечината на плаване до 8000 морски мили и пълен отказ от торпедно въоръжение поради риска от него за самия кораб.

В началото на 1923 г. капитан 3-ти ранг Фуджимото под ръководството на Хирага започва проектирането на крайцера. На 18 май проектът е представен на Морския технически съвет и след доработки (преход към сдвоен преден комин и отказ от тринога фокмачта – поместените на нея прибори за управление на огъня са пренесени на кулоподобната надстройка) окончателно е утвърден на 25 август. Той има следните спецификации: Стандартна водоизместимост от 10 000 дълги тона, а при 2/3 запаси – 11 850 метрични тона; Конструкция на корпуса подобна на по-ранните 7500-тонни крайцери, но с по-голяма надстройка; Десет 200-мм оръдия в път кули (три на носа „пирамидално“, две на кърмата); Четири 120-мм зенитки в единични установки; Един катапулта, два хидросамолета; Максимална скорост от 35,5 възела при мощност на машините от 130 000 к.с.; Далечина на плаване от 8000 морски мили на 13,5-възлов ход.

Впоследствие, под давлението на занимаващата се с разработката на 610-мм торпеда отдел на секцията за въоръжения на МТД и МГЩ, към това време вече залагащите на нощните сражения с тяхното масово използване (което изглежда като единствено решение в условията на постановения за Япония от Вашингтонския договор лимит на линейните кораби в размер на 60% от американския), успяват да убедят отначало Фуджимото, а след това и Хирага да върнат торпедните апарати на крайцерите. Още повече, вече при строежа им през 1925 г. сдвоените апарати са заменени с тритръбните Тип 12. Предизвиканото от поставянето им на средната палуба намаляване на обема на жилищните помещения е компенсирано с удължаване на първия етаж на носовата надстройка.

Също МГЩ извоюва увеличение на броя на 120-мм оръдия от четири на шест. Допълнителната двойка оръдия поставят над задната част на първото ниво на носовата надстройка.

Конструкция Корпус и компоновка

Компоновката на корабите, като цяло, прилича на тази използвана при по-ранните крайцери от типовете „Фурутака“ и „Аоба“. Те също така се отличават с по-голямо съотношение между дължината на корпуса към неговата ширина (11,4 по проект), необходимо за достигането на висока скорост на хода.

Форщевенът на „Миоко“ има характерната извита нагоре (S-образна) форма, за първи път използвана при „Юбари“ – заедно с неговата голяма височина (9,14 м) и издигащата се към носа вълнообразна горна палуба това дава на сравнително нискобордния (5,94 м) крайцер добра мореходност. Зад трите оръдейни кули в носовата част започва кулоподобната надстройка, осемте нива на която (най-високия етаж се извисява на 27 м над нивото на водата) включват в себе си следните помещения и оборудване: На първия, от нивото на зенитната палуба, етаж се намират централния пост за управление на огъня, различни складове, каналите на димоходите и вентилационните устия от първото котелно отделение; На второто ниво са първата радиорубка, радиотелефонният пост, акумулаторният отсек и различни складове, в неговата задна част също минават канали на димоходите; Третото ниво включва в себе си рулевата рубка, кабинета на щурмана и помещението за съхраняване на навигационните прибори. По неговия борд се намират двата ниски наблюдателни поста с бинокуляри, отзад – сигналната платформа с 40-см навигационен и 110-см боен прожектори; На четвъртия етаж са стаите за отдих на капитана и офицерите, картохранилището и постът на радиопеленгатора, в закрити кулички отстрани – далекомерите Тип 14 с 1,5-м и 3,5-м база; На петото ниво се намират компасния мостик (изначално прикрит с тента от платно, а от 1929 г. пълноценно покрит), трите горни наблюдателни поста с бинокуляри, оперативната и щурманската рубки, а също и втората радиорубка; Шестото ниво представлява пост с визьор за следене на целта Тип 13; На седмото ниво се намира командния пост с три бинокуляра; Осмото ниво представлява поста на главния визьор за централизирано насочване Тип 14 и завършва с права фокмачта.

В централната част на корпуса са двата комина (носовият – сдвоен), въздухозаборниците за вентилаторите за машинните и котелните отделения, ремонтните работилници, 120-мм зенитни оръдия и техният команден пост. Зад тях са триногата гротмачта с товароподемна стрела и хангар за хидросамолетите, на покрива на който са поставени резервните постове с визьор за централизирано насочване и радиорубка. Още по-назад към кърмата са катапултът и две оръдейни кули, а на самия ахтерхщевен под палубата – димогенераторът за поставяне на димна завеса. Спасителните средства са представени от шестметрови и осемметрови сампани, два деветметрови и четири единадесетметрови моторни катера. При използването на крайцерите като флагмански кораби на флота допълнително има петнадесетметров адмиралтейски катер.

Съставящите пояса и средната палуба плочи корабна броня също, както и на крайцерите от типа „Фурутака“ и „Аоба“, влизат в силовия набор на корпуса, увеличавайки неговата надлъжна здравина и икономисвайки тегло за сметка на липсата под тях на стоманена обшивка.

Разпределението на теглото на елементите изглежда по следния начинДанните са от изпитанията на крайцера „Начи“ от 24 април 1929 г.: Маса, т В проценти Корпус 4040,8 29,8% Бронева защита 2024,5 14,9% Оборудване и снаряжение 882,0 7,0% Въоръжение 1625,1 12,0% Силова установка 2730,2 20,1% Гориво и смазочни масла 1884,0 13,9% Запаси прясна вода 116,9 0,8 % Друго 248,1 1,9% Водоизместимост с 2/3 запаси 13 551,4 100% Водоизместимостта на изпитанията с 12% надвишава проектната величина от 11 850 тона, и така е продължена започнатата още при „Юбари“ практика за голямо претоварване на корабите – по-рано за нормално се счита превишаване до 2%. При това едва една трета част от нея е следствие на измененията на проекта по искане на МГЩ. Освен това, са съществено надвишени и ограниченията на Вашингтонския договор, което дава на редица западни автори правото да говорят за предумишления характер на строителното претоварване. Макар на първо място това да удря по самите японци, снижавайки височината на надводния борд (и бронепояса), скоростта и далечината на плаване, надлъжната здравина и запаса плаваемост.

Метацентричната височина на изпитанията на крайцера „Начи“ за стабилност от 24 април 1929 г. съставлява 1,315 м при пълно натоварване (14 194 т), 1,128 м при натоварване 2/3 от пълното (13 281 т) и 0,469 м в олекотен вид (10 590 т).

Въоръжение

Главният калибър на крайцерите включва десет 203 mm оръдия в пет двуоръдейни кули. Дадената артсистема се разработва в Морския арсенал Куре под ръководството на инженера Тийокичи Хата в периода 1916 – 1921 г., на въоръжение във ВМФ на Япония е приета през 1924 г. 200 mm оръдие Тип 3По-късно е преименувано на Тип 3 №1, за да се избегне объркването с по-новия Тип 3 №2. има дължина на ствола 50 калибра и проектна скорострелност от 5 изстрела в минута. То има обмотан ствол и бутален затвор, масата му съставлява 17,9 тона.

Три кули са „пирамидални“ в носа и две линейно-терасовидно – на кърмата. Използваната установка „тип D“ е разработена през 1925 г., неин модифициран вариант („тип C“) също е поставян на крайцерите от типа „Аоба“. При маса 159 тона и диаметър на основата 5,03 м тя има кръгово брониране от плочи NVNC с дебелина 25 мм. Отгоре на него се крепят тънки стоманени листове, играещи ролята на слънцезащитни екрани. Макар МГЩ да иска противоснарядна защита и за кулите, бързо става ясно, че само от теглото на плочите с необходимата дебелина (150 мм чело, 100 мм бордове, 50 мм гръб) тяхната маса ще надхвърли 200 тона и се отказват от тази идея. Въртенето на всяка установки става чрез червячна предавка с хидравлична трансмисия, работеща от двойката електродвигатели с мощност 50 к.с. и помпа (работна течност рапично олио, налягане в системата – ). Втора такава двойка от 75-силен двигател и две помпи привежда в действие хидравликата, отговаряща за работата на досилателите и подемниците, а също за подема и спускането на оръдията (до 6° в секунда). Тази система е много шумна, освен това, поради липсата на охлаждане температурата на маслото в тропиците достига до 40° по Целзий.

Боеприпасите (110-кг снаряди и 32,63-кг заряди в картузи) се подават ръчно от погребите до претоваръчното отделение, а оттам – чрез бутащи подемници в централните канали на кулите се качват до оръдията. Към момента на влизането им в строя се използват четири типа снаряди – бронебойни с балистично калпаче от Тип 5 и Тип 6, с „общо предназначение“ фугасен №4 и учебен. Максималната далечина на стрелбата при ъгъл на възвишение 40° достига 26,7 км.

Системата за управление на огъня на главния калибър включва два визьора за централна наводка (ВЦН) Тип 14 – на върха на носовата надстройка (главен) и над кърмовата надстройка (резервен), визьор за следене на целта Тип 13, три 6-метрови (на покривите на кули на ГК №1, 2 и 4), два 3,5-метрови и два 1,5-метрови (на мостика) далекомера Тип 14 и пет 110-см бойни прожектора.