Миоко () е тежък крайцер на Императорските ВМС на Япония. Главен кораб на типа „Миоко“. Носи името „Миоко“ в чест на вулкана с височина 2454 м в префектура Ниигата.

Има активно участие в бойните действия на Тихоокеанския театър на военните действия през Втората световна война в периода 1941 – 1944 г. Тежко повреденият „Миоко“ е пленен от англичаните в Сингапур и потопен в през 1946 г. в Малакския пролив.

Строителство Поръчката за строителството на първата двойка -тонни крайцери на стойност по 21,9 млн. йени в рамките на Програмата за попълнение на флота от 12 година от Тайшо е издадена през пролетта на 1923 г. На 10 декември 1923 г. на крайцер № 5 (първият в двойката) е присвоено названието „Миоко“, в чест на планината в югоизточната част на префектура Ниигата. Това име в Японският императорски флот се използва за първи път, макар по-рано да е сред запазените за имена на 8000-тонните кораби от програмата „8 – 8“.

На 25 октомври 1924 г. корпусът на новия крайцер е заложен на стапел № 2 на Арсенала на флота в Йокосука, първи в серията. Година по-рано корабостроителницата силно пострадва от земетресение, и заложеният месец по-късно в Куре еднотипен „Начи“ се строи по-бързо. Обаче изоставането е нивелировано от падането, на 24 декември 1925 г., на два портални крана, което задържа спускането на „Начи“ от стапела с осем месеца.

„Миоко“ е спуснат на вода на 16 април 1927 г. в присъствието на император Хирохито и зрители. „Начи“ е спуснат след два месеца, обаче неговото дострояване на вода върви по-бързо, тъй като за Арсенала на Йокосука по-приоритетни са задачите за преустройството на линкора „Кага“ в самолетоносач и модернизацията на линейния крайцер „Харуна“. На ходовите изпитания от 15 април 1929 г. при Татеяма при водоизместимост тона и мощност на машините от 131 763 к.с. „Миоко“ развива скорост от 35,225 възела, което е малко по-малко от проектните 35,5. На 31 юли същата година крайцерът е приет във флота, трети от своята серия, след „Начи“ и „Хагуро“. Въпреки това, официално типът продължава да носи неговото име.

Визуалното отличие на представителите на типа е в броя и разположението на пароотвеждащите тръбички при първия комин. „Миоко“ има четири: по две двойки от всяка страна на комина.

Конструкция

Компоновката на „Миоко“, като цяло, прилича на тази използвана при по-ранните крайцери от типовете „Фурутака“ и „Аоба“. Той се отличава с по-голямо съотношение между дължината на корпуса към неговата ширина (11,4 по проект), необходимо за достигането на висока скорост на хода. Форщевенът на „Миоко“ има характерната извита нагоре (S-образна) форма, за първи път използвана при „Юбари“ – заедно с неговата голяма височина (9,14 м) и издигащата се към носа вълнообразна горна палуба това дава на сравнително нискобордния (5,94 м) крайцер добра мореходност.

Водоизместимостта съществено надвишава проектната величина от тона. Строителното претоварване повлича след себе си увеличаване на фактическото газене на всички тежки крайцери от типа „Миоко“ средно с 1,20 м, височината на борд над водолинията намалява почти на 1,80 м при мидъла и на 0,30 м по краищата.

Броневата защита основно е от плочи стомана NVNCХромоникелова бронева стомана, съдържаща 0,43 – 0,53% въглерод, 3,7 – 4,2% никел и 1,8 – 2,2% хром. Аналог на по-ранната британска тип VH, и се произвежда в Япония от началото на 20-те години. Виж Лакруа и Уелс, с. 742 – 743. с различна дебелина. Централната част на горната палуба е усилена с два слоя плочи стомана HTКонструкционна стомана с повишена якост, съдържаща 0,35% въглерод и 0,8 – 1,2% манган. Виж книгата на Лакруа и Уелс, с. 742 – 743.: дебелина 12,7 – 25,4 мм и 16 мм. Кулоподобната надстройка изначално не е бронирана. Защитата на подводната част на корпуса е представена от двойно дъно и були.

На кораба има четири турбозъбчати агрегата с мощност по к.с. (23,9 МВт), привеждащи в движение 4 трилопастни гребни винта. Сумарната мощност от 130 хиляди конски сили, според проекта, трябва да осигурява максимална скорост на хода от 35,5 възела при водоизместимост от дълги тона. За движение с кърмата напред са предвидени отделни турбини за заден ход. За икономичния ход има две крайцерски турбини, съединени чрез редуктори с турбините за високо налягане на предните ТЗА. При сумарна мощност от 6800 к.с. те дават 14-възлова скорост на хода. При тяхната работа задните ТЗА се отсъединяват от гребните валове, и последните, за да се избегне ръстата на съпротивлението, се въртят от електродвигатели. Това увеличава икономичността, но при това се увеличава и времето за преход от крайцерски ход към пълен.

Въоръжение Артилерията на главния калибър (десет 203-мм оръдия тип 3 №1) се разполага в пет двуоръдейни кули: три – пирамидално – в носовата част и две – линейно-терасовидно – в кърмовата. Боеприпасите (110-кг снаряди и 32,63-кг заряди в картузи) се подават ръчно от погребите до претоваръчните отделения, а оттам, чрез избутващи подемници по централните канали на кулите, се качват до оръдията. Системата за управление на огъня на главния калибър включва два визьора за централизирано насочване (ВЦН) – на върха на носовата надстройка (главен) и над кърмовата надстройка (резервен), визьор за следене на целта, три 6-метрови, два 3,5-метрови и два 1,5-метрови далекомера и пет 110-см прожектора.

За борба със самолетите в централната част на корпуса са поставени шест 120-мм оръдия. За управляването на техния огън се използват същите визьори тип 14, както и за оръдията на ГК, а също така два допълнителни 4,5-метрови далекомера отстрани на задния комин. Допълнително на площадка между комините са поставени две 7,7-мм картечници тип „Рю“.

Торпедното въоръжение се състои от четири тритръбни 610-мм торпедни апарата, разположени на средната палуба. Техният щатен боекомплект в мирно време се състои от 24 единици, във военно – 36.

Крайцерът също така носи работещ със сгъстен въздух катапулт, разположен на кърмата, пред четвъртата кула на ГК. От него се изстрелват разузнавателните хидросамолети тип 15. В разположения в кърмовата надстройка хангар по проект такива има два, но фактически преди модернизацията е базиран само един самолет.

Модернизации Неголеми промени в конструкцията на кораба са провеждани няколко пъти. В края на 1930 г. за намаляване на задимеността на мостика първият комин на „Миоко“ е удължрн с 2 м, също така на двата комина са поставени дъждозащитни калпаци. В края на 1931 г. на „Миоко“ започват работи по замяна на оръдията на главния калибър с новите тип 3 № 2, преправяне на погребите и подемниците за по-тежките им боеприпаси, а също така подобряване на вентилацията.

Първата голяма модернизация е изпълнена на няколко етапа от Арсенала в Сасебо в периода 1934 – 1936 г. Първият етап на модернизационните работи на „Миоко“ преминава от 20 ноември 1934 до 31 март 1935 г. (тази си модернизация той преминава първи от четирите кораба на своя тип). В хода на работите са демонтирани старите зенитни оръдия, неподвижните торпедни апарати и катапулта с хангара за самолетите (вместо тях са поставени нови: съответно 4×2 127-мм/40 тип 89, 2×4 ТА тип 92 модел 1, 2× тип № 2 модел 3), първият етаж на надстройката е удължен до 4-та кула на ГК (образувайки нова палуба – зенитна), старите противоторпедни були са заменени с увеличени, вместо ненадеждните електродвигатели за крайцерския ход са поставени индукционни турбини, на средната палубе са обустроени допълнителни помещения за нарасналият екипаж. През октомври „Миоко“, заедно с останалите представители на типа, преминава втория етап на модернизационните работи, получавайки нови прожектори и две четирицевни 13,2-мм картечници, при него са преместени СУАЗО тип 91 и картечниците Люис. Третият етап е проведен през януари – март 1936 г. след излизането на резултатите от разследването на инцидентите с Четвърти флот и взрива в кулата на крайцера „Ашигара“: слабите места по корпуса са усилени с 25-мм плочи, подобрена е системата за продувка на стволовете на оръдията на ГК след изстрел. Метацентричната височина на изпитанията на „Миоко“ от 3 март 1936 г. след изпълняването на работите от третия етап съставя 1,518 м при водоизместимост на изпитанията от () т, 1,567 м при натоварване () т и 1,130 м празен () т. Най-накрая, от 25 май до 29 юни „Миоко“ заедно с „Начи“ и „Хагуро“ преминава четвърти етап от работи, при който е поставено по-мощно задвижване на товарната стрела на гротмачтата, а нейните опори са усилени.

Втората си голяма модернизация крайцерът преминава в Арсенала на флота в Куре в периода от 19 март 1940-та до 18 април 1941 г. – последен сред представителите на своя тип, тъй като корабостроителницата е натоварена със замяната на оръдейните кули на крайцерите „Могами“ и „Кумано“. Модернизацията се състои в поставянето на втора двойка торпедни апарати, четири двуцевни зенитни автомата тип 96 и две двуцевни картечници тип 93 (четиристволните са свалени), катапултите са заменяни с новите тип № 2 модел 5, булите са заменени с по-добри, приборите за управление на огъня са уеднаквени с поставените по-рано на „Ашигара“. Също така е оборудван пост за управление на торпедния огън на фокмачтата, централен пост за свръзка, шифровъчна стая и централен пост за управление на контранаводняването и пресушаването на отсеците. Тъй като модернизацията завършва вече в предвоенна обстановка, в нейния процес е поставен и размагнитваща намотка на корпуса и са поставени херметични стоманени тръби в издадените части на булите.

История на службата Довоенен период След влизането си в строй, на 31 юли 1929 г., „Миоко“ е приписан към военноморската база в Куре. През ноември всичките четири кораба от типа „Миоко“ са зачислени в състава на 4-та дивизия крайцери на Втори флот (флагман – „Ашигара“, „Миоко“ е третия кораб в дивизията с три марки на предния комин).

От 17 май до 19 юни 1930 г. „Миоко“, заедно с останалоите влизащи в съединението единици, извършва плаване в южните морета за проверка на работата на системите при тропичен климат. През август е променена номерацията на корабите в 4-та дивизия, вече „Миоко“ става в нея втори (две марки на комина). На 26 ноември дивизията участва в морския преглед в Йокосука. През декември редът на корабите в съединението отново е сменен – „Миоко“ става флагман на съединението (една марка на комина).

От 29 март до края на април 1931 г. 4-та дивизия, заедно с „Фурутака“ и „Аоба“, действа в района на Циндао, а през август и септември участва в учения. На 4 август 1932 г., в хода на ежегодните маневри на флота, „Миоко“ заедно с „Начи“, участва в стрелбите с новите бронебойни снаряди тип 91 по кораба-цел „Хайкан № 4“ (бившият минен заградител „Асо“, до 1905 г. – руският броненосен крайцер „Баян“), потопен след това от торпедата на подводници. През август, за пореден път, е изменен редът на корабите в съединението – флагман става „Ашигара“, „Миоко“ получава четвъртия номер (една голяма и една малка марка на комините).

На 1 декември 1932 г. всичките 4 крайцера на типа „Миоко“ са извадени в резерв, тяхното място в 4-та дивизия заемат наскоро влезлите в строй 4 крайцера от типа „Такао“. На 20 май 1933 г. представителите на типа „Миоко“ са придадени в състава на 5-та дивизия (влизащите в нея по-рано крайцери от типовете „Фурутака“ и „Аоба“ преминават в 6-та дивизия). На периода на провеждането на Специалните големи маневри те са извадени от резерва (марки на комините не са нанасяни), за участие в маневрите те излизат в морето на 16 август, извършвайки поход в района на южните морета, на 21 август се връщат в Токийския залив и четири дни по-късно участват в морския парад в Йокохама. На 11 декември, в навечерието на започването на първата му голяма модернизация, „Миоко“ заедно с „Начи“ е придаден към военноморския район на Куре, а от 1 февруари 1934 г. – на военноморския район на Сасебо. От 15 ноември същата година крайцерът е приписан към ВМБ Сасебо (вместо ВМБ Куре), след това, до изключването му от списъците на флота неговата домашна ВМБ не се променя.