Софокъл

Софокъл () е древногръцки драматург и поет.

Биография Роден е през 496 г. пр.н.е. в гр. Колон, северно от Атина в семейството на занаятчия, производител на оръжие. Той е един от тримата велики древногръцки трагици, заедно с Есхил и Еврипид.

Според Суда е написал 123 трагедии и сатирични драми, но до наши дни са достигнали запазени само 7 – „Електра“, „Едип цар“, „Антигона“, „Аякс“, „Трахинянките“, „Филоктет“, „Едип в Колон“ и голям откъс от сатировската драма „Копоите“. За пръв път през 468 г. пр.н.е. излиза на театрално състезание и побеждава Есхил. В обикновения живот е ковчежник, стратег и член на законодателната комисия на Атинския полис, както и жрец на изцеляващото божество (нов Атински култ). Той е близък приятел на Херодот и на Перикъл, който по онова време насърчава развитието на драмата. Защитник е на полисната традиция.

Според Аристотел Софокъл е автор на образцови трагедии. Печели 24 пъти лавров венец, побеждавайки в драматичните конкурси на 18 състезания от Дионисиите и 6 в Леная. Той е майстор на характери и неговият принос в жанра на трагедията и изобщо драматургията е огромен. Той въвежда трети актьор в трагедията, увеличава броя на хористите от 12 на 15, засилва музикалния момент, въвежда ефекта на „погрешното мнение“ на зрителя, срещу което се разгръща действието, утвърждава декора.

Софокъл има подчертан вкус към темата на страданието. Смята, че трагедията най-добре предава историята и дава пример за подражание. Той има весел и общителен характер. Умира на 90 години. Неговият син Йофон също става трагик.

Астероидът 2921 Софокъл е кръстен на него, както и кратер на Меркурий (вижте кратер Софокъл).

Живот

Софокъл, син на Софилий, е роден в богато семейство, живеещо в малка общност в Атика, която по-късно става сцена за неговите пиеси.Sommerstein (2007), p. xi. Въпреки че точната дата е неизвестна, неговото раждане е няколко години преди битката за Маратон през 490 г. пр.н.е. и най-вероятно е около 497/496 г. пр.н.е.Lloyd-Jones 1994, p. 7. Неговият пръв творчески триумф е през 468 г. пр.н.е., когато заема първо място в състезанието по театър по време на Дионисиите и побеждава дотогавашния шампион Есхил.Freeman, p. 246. Съгласно Плутарх победата идва при необичайни обстоятелства и след загубата си Есхил заминава за Сицилия.Плутарх, Животът на Кимон в Успоредни животописи. Все пак Плутарх очевидно греши, че Есхил умира по време на пътуването; Есхил продължава да пише драми в Атина още цяло десетилетие Въпреки че Плутарх заявява, че това е първата публична изява на Софокъл, по-вероятно е тя да е станала около 470 г. пр.н.е.

Софокъл става важна фигура в обществения живот на Атина, както и в театрите. Той е избран да ръководи пеана, хорова песен за възхвала на боговете, когато е на 16 години. Този пеан възхвалява морската победа на Гърция над Персия. Този факт сам по себе си говори, че Софокъл е известен и уважаван и че има изключителни дарби. Софокъл е едновременно много богат, много талантлив и много образован и се обучава практически през целия си живот.

Рано в своята кариера, политикът Кимон е възможно да е един от покровителите на поета; през 461 пр.н.е. неговият противник и съперник Перикъл го изпраща в изгнание. През 443/442 г. пр.н.е. Софокъл служи като ковчежник в Атина, занимавайки се с финансите на града по време на политическата кариера на Перикъл. Според някои източници, той служи като генерал в кампанията против Самос, остров, който възстава през 441 г. пр.н.е. Beer 2004, p. 67.

През 420 г. пр.н.е. той прави олтар в дома си с иконата на Асклепий, когато боготворенето е въведено в Атина. Заради тази си постъпка получава посмъртно прякора Дексион (получателят).Clinton, Kevin „The Epidauria and the Arrival of Asclepius in Athens“, in Ancient Greek Cult Practice from the Epigraphical Evidence, edited by R. Hägg, Stockholm, 1994. Той също така е избран за член на комисия, като специален пълномощник, натоварен с мисията да се намери отговор на разрушенията след Пелопонеските войни.Lloyd-Jones, pp. 12 – 13.

Софокъл умира на 90 или 91 години през 406/405 г. пр.н.е. Както обикновено се случва след смъртта на известни личности, неговата смърт поражда различни апокрифни истории. Една от тях е, че издъхва при опита си да цитира голям пасаж от „Антигона“ без да си поеме въздух. Според друга се задавя с грозде по време на фестивала Антестерии в Атина. Трети вариант твърди, че умира от радост при поредната си победа в градските Дионисии.Schultz 1835, pp. 150 – 1. Каквато и да е причината, източниците твърдят, че той води дълъг и щастлив живот и умира без страдание и нещастия.Lucas 1964, p. 128. Според едно сведение обаче в края на живота му неговите собствени синове се опитали да го обявят за неспособен, но той оборва това пред съда, четейки все още недовършената си трагедия „Едип в Колон“.Цицерон. De Senectute 7.22. Неговият син Йофон, както и един от внуците му, също наречен Софокъл, подобно на него пишат пиеси.Sommerstein (2002), pp. 41 – 42.

Обикновена практика в V век преди новата ера е заможни мъже от високото общество да имат сексуална връзка с подрастващи юноши. Софокъл е един от участниците в такива връзки.Johnson/Ryan 2005, 3 – 4. Атене́й разказва две такива истории. На някакъв симпозиум, Софокъл „открадва“ целувка от младежа до него.Athenaeus attributes this to the Encounters of Ion of Chios. See Hubbard 2003, 80. Другата история е, че подмамва един юноша да прави секс с него извън стените на Атина, но младежът му взима плаща.From the Historical Notes of Hieronymus of Rhodes. See Hubbard 2003, 81.Life of Pericles 8.5. Съгласно Плутарх, Перикъл не веднъж забелязва похотливия поглед на Софокъл, насочен към млади момчета, и неговият сексуален апетит продължава дори когато вече е в старческа възраст. Най-накрая, когато вече става импотентен, е щастлив, че се е отървал от похотта.Plato, The Republic, 1.329c.Friederich Karl Forberg, Manual of Classical Erotology (De Figuris Veneris), p. 74 N26.Lee Alexander Stone, The Power of a Symbol, p. 229.

Основните източници за биографията на Софокъл са безименни, анонимни описания на живота му, поместени в изданията на неговите трагедии.

Едно от първите печатни издания е във Венеция през 1502 г. Между XVI век и XVIII век господстващи са парижките държавни издания, след което следват няколко английски издания.

Творчество Епоха и възгледи Софокъл е поетът на епохата на разцвета на Атина. Изследователите правят интересна съпоставка на биографиите на тримата големи поети спрямо момента на Саламинската битка (480 г. пр.н.е.) – Есхил, 45-годишен, участва лично в нея, 16-годишният Софокъл участва в празненствата по този повод – в хора на момците, а Еврипид се ражда през същата година. Есхил е поетът на зараждането на атинската демокрация, Софокъл е поетът на апогея („Векът на Перикъл“), въпреки че надживява Еврипид, чието творчество отразява нейната криза. Софокъл е привърженик на Перикъл, въпреки че на младини бил близък с противника му Кимон, водач на консервативна земевладелска групировка. Възгледите му обаче са умерено-демократични, свободомислието на софистите му е чуждо. Уважението към религията и морала на полиса, към традиционния начин на живот е основа на мирогледа му.

Важна тема за него е конфликтът между човешките закони, които са променливи, и „неписаните закони“ на религията и морала, които са нерушими („Антигона“). В това отношение той е в синхрон с Перикъл, който (по Тукидид) казва, че неспазването им влече всеобщ позор за нарушителя, и с атинската демокрация, която е консервативна по религиозните въпроси.

Художественият идеал от разцвета на демократическа Атина почива на принципите на мярката и хармонията. Неговият пластичен израз е в скулптурите на Фидий, а литературният му израз – в трагедиите на Софокъл. Според Аристотел (Поетика, гл.25) Софокъл казвал, че изобразява хората „такива, каквито трябва да бъдат“, за разлика от Еврипид, който ги рисува „каквито са в действителност“.

Характерни черти на драматургията

Софокъл се отказва от принципа на сюжетно свързаната трилогия, характерна за Есхил. Всяка трагедия от трилогията е самостоятелно художествено цяло, което носи в себе си цялата проблематика. Това изменение е породено от интереса му към съдбата на индивида, а не към съдбата на рода.

Движещите сили на трагедията у Софокъл са човешките характери. Докато Есхил се стреми да открие в поведението на човека действието на висшите сили и той за него често е само арена на стълкновение между боговете (Орест в „Евменидите“), Софокъл рядко извежда боговете на сцената, героите му действат напълно самостоятелно. Сами избират поведението си. Вината на неговия герой е лична, а не наследствена. Той търпи страдания за свои думи и дела, а не заплаща за стореното от негови близки или далечни членове на рода. Често Софокъл характеризира героите си, показвайки тяхното поведение по съществен въпрос на полисната етика. За него съзнателното нарушение на неписаните полисни норми е основа за грешен избор на човека и трагедия. Същевременно друга причина се оказва и ограничеността на човешкото знание; въпреки богатството на умствени и нравствени сили, човек същевременно е и безсилен, човешката мъдрост е ограничена („Едип цар“).

Често срещано у Софокъл е в рамките на една пиеса да се стреми да покаже различни характери, прибягвайки до контрастно противопоставяне, напр. на твърди и меки характери (непреклонната Антигона и боязливата Исмена, Електра и Хризотемида и др.). Един от способите за това е „състезанието“ с речи, което се среща във всичките му запазени пиеси – героите си разменят речи, разкриващи различните им характери и гледища, водещи до различното поведение. Освен това Софокъл открива в суровите герои меки черти (Антигона, Електра, Аякс). Той създава трагически герой, който не въплъщава нито съвършена добродетел, нито порочност и престъпност, дава дълбочина на характерите и ги развива много по-пълно от предишните драматурзи.Ничев, Александър. Афористичен увод към Софокъл. – В: Софокъл. Трагедии. Прев. Ал. Ничев. С., Нар култура, 1982.

По отношение на езика Софокъл казва, че той най-напред се отказал от „пищността на Есхил“, след това от „изкуствеността на своя собствен маниер“ и стигнал до „третия, най-добър вид стил, съответстващ най-много на характера на героите“. Езикът му е диференциран: хоровите партии се характеризират с много по-голяма възвишеност, отколкото диалогът; езикът на главните герои е различен от този на второстепенните, който е по-опростен. В цялост обаче трагическият език продължава да запазва своя възвишен характер дори и в по-късните му произведения.