Дойчланд () са серия тежки крайцери на Кригсмарине от времето на Втората световна война. Всичко от проекта за флота са построени 3 единици: „Дойчланд“ (), „Адмирал Шеер“ () и „Адмирал граф Шпее“ ().

В довоенния германски флот те се класифицират като броненосци (Panzerschiffe). От 25 януари 1940 г. са прекласифицирани в тежки крайцери. Във военноморската литература широко е разпространен терминът „джобен линкор“ () – иронична класификация на корабите, измислена от британската преса през 1930-те години.

Проектиране Избор на концепция Първата световна война завършва за германския флот катастрофално – той практически престава да съществува. Да се запази това положение са наложени ограничителните членове на Версайския договор. В частност, на немците оставят 6 стари броненосеца, замяната на които е разрешена едва след 20 години служба с кораби с водоизместимост не повече от 10 хил. дълги тона и с корабна артилерия, не надвишаваща калибър 11 дюйма (280 мм). Счита се, че тези условия ще низвергнат бъдещият германски флот до регионална сила, със значимост само в Балтийско море.

Достатъчно скоро в условията на договора излизат наяве две слаби места. Първо, победителите се престарават, оставяйки на немците само доста стари броненосци 1902 – 1906 г. постройка. Вследствие на това Германия може да започне замяната на големите си кораби още от 1922 г.

На второ място, намесва се обстоятелство, което участниците във Версайсака конференция не могат да предвидят. Вашингтонският договор от 1922 г. фактически замразява строителството на линкори, а останалите артилерийски кораби са ограничени до водоизместимост от 10 хил. тона и калибър на артилерията 203 мм.

Проектирането на новите кораби, предназначени за замяна на броненосците, немските конструктори започват в началото на 1920-те години. Разработени са множество проекти, свеждащи се до два варианта. Първият от тях фактически се явява броненосец на бреговата отбрана – нелошо въоръжен, притежаващ мощна бронева защита и повишена живучест, но слабомореходен, с ограничена автономност. Вторият представлява „вашингтонски крайцер“, имащ, по сравнение с чуждестранните тежки крайцери от първо поколение, доста добри характеристики.

Обаче при разглеждането на проектите и двата са отхвърлени. Не желаейки да се ограничават с действия изключително при собствените си брегове, командването на флота не смята за нужно да хаби ограничения тонаж на корабите за брегова отбрана. Крайцерът е отхвърлен заради това, че такива кораби имат и другите страни, при това вече в ясно по-голям брой. Немските адмирали искат да получат нещо, с което вероятният противник ще трябва сериозно да се съобразява.

Нов тласък на разработката на проекта дава идването през 1924 г. на поста командващ Райхсмарине на адмирал ЦенкерПо време на Първата световна война той командва линейния крайцер „Фон Дер Тан“ (S.M.S. Von der Tann).. Той предлага да се изберат характеристиките на бъдещия кораб така, че той с лекота да надбягва 20—23-възловите линкори и уверено да взема надмощие в бой със стандартния тежък крайцер и даже, при остра необходимост, да влиза в бой с по-сериозен противник.

Проектът океански рейдер Първоначалният проект, известен под шифъра „A“, е подготвен през 1926 г. Следва да се отбележи, че по редица свои характеристики той е съществено по-добър от реално построените кораби. В частност, крайцерът получава издължен и висок полубак със силно наклонен форщевен, което предопределя добра мореходност. Вторият калибър е представен от 8 универсални оръдия калибър 120—127-мм, като те са много сполучливо поместени – от всеки борд могат да стрелят 6 от тях. Дебелината на броневия пояс съставлява 100 мм. За огорчение на командването на Райхсмарине водоизместимостта на кораба съществено прехвърля 10 хил. тона, а тогавашното международно положение на Ваймарската република не позволява да се поеме по пътя на откровеното нарушаване на условията на Версайския договор. Проектът се налага да бъде преработен.

Първата жертва става корпуса, съществено орязан на височина. Дебелината на броневия пояс е намалена до 60 мм. И накрая, по настояване на адмиралите, на кораба връщат противоминоносният калибър – батарея 150-мм оръдия, което води до замяна на универсалната батарея с остарелите 88-мм зенитни оръдия от времето на Първата световна.

Окончателно проектът е утвърден на 11 април 1928 г., но поради вътрешнополитически сложности възникват проблеми с финансирането. В навечерието на поредните избори левите партии разгръщат истинска пропагандна кампания под лозунга: „Храна за децата, а не броненосци!“. Въпреки това, с неголямо мнозинство в гласовете Райхстагът отпуска необходимите средства за вече заложения кораб.

Произходът на достатъчно странната класификация на корабите носи чисто политически характер: тъй като в германския флот броненосците (Panzerschiff) стоят под линкорите (Linienschiff), то немците се опитват да създадат впечатление, че те развиват клас, разрешен им от Версайския договорПри проектирането кораба се именува броненосен крайцер. Кофман В. Л. Карманные линкоры фюрера. Указ. соч. – С. 9..

Международна реакция Още преди спуска на вода „Дойчланд“ предизвиква бурна реакция във военноморските кръгове по цел свят. Необикновеното съчетание на характеристиките, невлизащи в международните стандарти, води до опит да се измисли за кораба някакъв нов термин. В това отношение преуспява британската преса, на която принадлежи названието „джобен линкор“. Самите немски моряци, неприемайки на сериозно официалното название на кораба, го кръщават Schlachtschiff-Verschnitt – „линкор-късак“. Обаче сериозните военноморски експерти отделят много повече време за предназначението и бойните възможности на кораба. За това са изказани най-разнообразни мнения, но никой не вярва на официалното обяснение на командването на Райхсмарине, утвърждаващо, че задачата на новите бойни единици ще бъде съпровождането на войсковите конвои в Балтика.

По мнение на британското списание The Naval and Military Record, от 9 август 1934 г.:

Впрочем тази гледна точка е изключение и като правило германският проект се котира много високо. Например, американското списание Naval Engineering Journal, от 23 юни 1933 г. отбелязва:

Опит да се намери рецепта за борба с „джобните линкори“ е предприет много бързо. Още през декември 1932 г., преди „Дойчланд“ да влезе в строй, обезпокоените французи залагат първият линеен крайцер от типа „Дюнкерк“ (Dunkerque) – кораб, превъзхождащ немския проект по всяко отношение, но с водоизместимост 2,5 пъти по-голям, много по-скъп и ограничен за серийно строителство от Вашингтонския договор. Така новите кораби на Райхсмарине започват да създават проблеми на враговете на Германия още преди началото на войната.

Последващо развитие на проекта

След идването на Хитлер на власт германските корабостроители започват откровено да пренебрегват Версайските ограничения. Във връзка с това проектът е съществено доработен в посока на рязко усилване на бронирането и преход към паротурбинна силова установка. Конструкторите разчитат да отстранят небалансираността на първоначалния проект и да осигурят надеждна защита от 203-мм снаряди на чуждестранните тежки крайцери. Това води до рязък ръст на водоизместимостта.

През 1933 г. е дадена поръчка за кораби от усъвършенствания тип под шифри D и E. Двата са заложени на един и същи ден – 14 февруари 1934 г. във Вилхелмсхафен и Кил, но още на 5 юли същата година построяването им е прекратено – нацисткото ръководство желае да получи по-мощни кораби. В резултат подготвените материали са използвани за строителството на линкорите „Шарнхорст“ и „Гнайзенау“.

Тактико-техническите данни на корабите D и E са планирани да бъдат следните: водоизместимост – 20 хил. тона (стандартна), дължина 230 м, ширина – 25,5 м, скорост 29 възела. Въоръжение: 6 – 283-мм, 8 – 150-мм, 8 – 105-мм оръдия. Брониране: борд – 220 мм, палуба – 70 – 80 мм, рубка – 300 мм.

Конструкция Корпус и архитектура Конструкцията на корпуса на „джобните линкори“ значително се отличава от немските леки крайцери, знаменити със своята крехкостОт 6 немски леки крайцера 5 са признати за непригодни за действия в океана.. На „Дойчландите“ им предстоят продължителни океански рейдове и за осигуряването на тяхната надеждност е подходено много сериозно. Макар при строителството им широко да се използва заваряване, всички отговорни съединения са дублирани с нитоване, процентът на алуминий в конструкцията им съставлява едва 1%. В резултат крайцерите нямат никакви проблеми със здравината, за подсигуряването на която работят и вътрешните бронирани прегради.

На „Дойчланд“ е поставена традиционната за германския флот фокмачта във формата на куха тръба, на която се помещават рубката и далекомерният пост. Обаче, както показва практиката, такава конструкция силно вибрира, за това на последващите крайцери тя е заменена с лесно разпознаваемата, кулоподобна надстройка.

Противоторпедната защита се оказва слаба. Фактически те се свежда до двойно дъно по цялата дължина на корабите, були и броневи прегради с дебелина 45 (на главния крайцер) или 40 мм (при останалите).

Независимо от всички усилия на конструкторите, мореходността на крайцерите е достатъчна, но не и впечатляваща. На пълен ход против вълната носът е заливан от водата. Въпреки това, от всички кораби на Кригсмарине с умерен размер „дойчландите“ имат най-добрите морски качества.

Любопитно е, че през 1937 г. е повдигнат проект за модернизация само на едва що влезлия в строй „Адмирал Граф Шпее“. За сметка на не много голямо удължаване и разширяване на корпуса и увеличение на водоизместимостта само с 500 тона се предполага при същата силова установка рязко да се подобри мореходността и да се увеличи скоростта до 30 възела. Проектът предизвиква интерес, но напрегнатата международна обстановка не позволява да се въплъти на практика.

Въоръжение

Жокерът на новите кораби е техния главен калибър – 283-ммОфициално оръдието се нарича 28-см, за това и в литературата те нерядко се именуват 280-мм. оръдия SK C/28. Разработени начисто, те нямат подобни сред въоръжението на корабите със съпоставима водоизместимост. Дължината на ствола съставлява 52,35 калибра, началната скорост на снаряда е 910 м/с, но живучестта е напълно приемлива. Използват се три типа снаряда, всички с тегло 300 кг:

Бронебоен, съдържащ 7,84 кг ВВ (2,6% от масата на снаряда); ПолубронебоенСпоред германската терминология – фугасен със забавено действие. – 16,94 кг (5,65%); Фугасен – 23,3 кг (7,8%).

Подобно съчетание на боеприпасите позволява ефективно да се обстрелват най-разнообразни цели. Далечината на стрелба при максимален ъгъл на възвишение от 40° достига 36 475 метра. Боекомплектът се колебае от 105 до 120 снаряда на оръдие. Системата за зареждане при фиксиран ъгъл 2° позволява да се правят до три изстрела в минута на ствол, практическата скорострелност не превишава два. Такива характеристики осигуряват уверено поразяване на всички среднобронирани кораби и даже най-защитените тежки крайцери са уязвими на всяка дистанция.

Спомагателен калибър

Спомагателният 150-мм калибър е също специално разработен за тези кораби. Снарядите им, с тегло 45,3 кг, се пускат със скорост 875 м/с. Теоретическата им скорострелност е 10 и/мин, практическата – 5 – 7. Самите оръдия са поставени надлъжно на борда на шарнирни лафети и са прикрити само с щитове. Самото наличие на междинен калибър се явява една от най-критикуваните страни на проекта, но немците предполагат, че той е необходим, бидейки уверени в слабостта на калибъра 120—127-мм против атакуващите разрушители.

Зенитна артилерия

Тежката зенитна батарея изглежда слаба даже на „Адмирал Граф Шпее“ с неговите 105-мм двуцевки. Леката зенитна артилерия е недостатъчна, макар и да е усилена в хода на войната. 20-мм автомати нямат поражаваща мощ, а на 37-мм полуавтомати – скорострелност. Главен порок на леката зенитна артилерия е примитивната система за управление на огъня, при когато избора на приоритетните въздушни цели е решение на разчетите на оръдията.