Линеен кораб () е класът на най-мощните артилерийски бронирани кораби на XX век. До началото на Втората световна война линейните кораби са символ на могъществото на ВМС на морските държави – средство за осигуряване на господство по море. Линейните кораби са предназначени за нанасяне на мощни артилерийски удари по корабите на противника (преди всичко по себеподобните линейни кораби), за осигуряване на бойната устойчивост на съединенията и за разрушаване на стратегическите брегови обекти на противника. в широк смисъл, това е кораб, предназначен за водене на бойни действия в състава на ескадри; в традиционното си значение (също съкратено линкор) е клас тежко бронирани артилерийски бойни кораби с водоизместимост от 20 до 70 хиляди тона, дължина от 150 до 280 м, при калибър на оръдията на главния калибър 280 – 460 мм, с екипаж от 1500 – 2800 души.
Линкорите са използвани през XX век за унищожаването на корабите на противника в състава на бойното съединение и артилерийска поддръжка на сухопътни операции. Явяват се еволюционно развитие на броненосците от втората половина на XIX век. Преди Втората световна война линейните кораби влизат в състава на флотовете на всички големи морски държави. Линейните кораби, построени в САЩ в периода на Втората световна война, са най-големите бойни кораби, превъзхождащи по водоизместимост самолетоносачите от онзи период. Обаче в хода на войната линейните кораби не оправдават възлаганите на тях надежди. Артилерийските двубои между линейните кораби са сравнително редки, няма и генерални сражения между линейните сили с цел завоюване на господство по море. Линейните кораби се оказват много уязвими към удари на авиацията и подводните лодки. Използването на линейни кораби за разрушаване на брегови обекти и поддръжка на десантите е много ограничено. Вследствие на това строителството на линейни кораби във всички страни в света след края на 1940-те години е прекратено, а малкото налични линкори са в бойния състав и крайно ограничено се използват до 1990-те години, макар съветските/руските тежки крайцери от проекта 1144 „Орлан“ фактически също да са линкори. Най-големите в историята линкори са японските линейни кораби тип „Ямато“ от периода на Втората световна война. Най-големите проектирани, но нереализирани, линейни кораби са немските линкори от тип „H-44“.
Произход на името Линкор е съкратеното име на възродения през 1907 г. в руския флот название на класа „линеен кораб“ под влиянието на тактиката на използването в бой на ескадрените броненосци в Цушимското сражение. Съществува мнение, че в Русия през 1907 г. названието на този клас бойни кораби е отново учредено в памет на старинните дървени ветроходни линейни кораби.Линейный корабль//Малый энциклопедический словарь Брокгауза и Ефрона: в 4 т. – СПб., 1907 – 1909. Първоначално се предполага, че за построените по-рано руски ескадрени броненосци и проектираният за руския флот броненосец от „дреднаутен“ тип, ще се приеме линейната тактика за използването в бой в състава на ескадрата, обаче скоро се отказват от нея. Фактически през 1907 г. в руския флот към класа „линеен кораб“ са отнесени всички ескадрени броненосци довоенна постройка, ескадрените броненосци „преддредноутен“ тип, със завършено построяване в хода на руско-японската война и проектираният ескадрен броненосец „дреднаутен тип“.
Англоезичният непълен аналог на руския термин „линкор“ – (дословно: боен кораб) произлиза по подобен начин – от английския термин, обозначаващ ветроходния линеен кораб. През 1794 г. терминът – кораб от бойната линия – съкратено е записан . Впоследствие той се употребява по отношение на всеки един боен кораб. От края на 1880-те години неофициално в Кралския британски флот най-често започват да го употребяват към ескадрените броненосци. През 1892 г. прекласификацията в британския флот нарича с думата „battleship“ класа на свръхтежките кораби, където попадат няколко особено тежки ескадрени броненосеца.
Дреднаут „Само големи оръдия“ За основоположник на новия порив в развитието на големите артилерийски кораби се счита британския адмирал Джон Арбетнот Фишър. Още през 1899 г., командвайки средиземноморската ескадра, той забелязва, че стрелбата с главния калибър може да се води на много по-голяма дистанция, ако се ориентираш по плясъците от падането на снарядите. Но за това трябва да се унифицира цялата артилерия, за да се избегне объркването в определянето на плясъците от снарядите на главния калибър и среднокалибрената артилерия (само оръдията от 10 дюйма и повече имат решаваща бойна ценност, междинният калибър не си заслужава пълномащабната защита, а пък за борбата с миноносците са прекалено големи.) Така се ражда концепцията „само големи оръдия“ (ориг. „all-big-guns“), залегнала в основата на корабите от новия тип.
Другите нововъведения, залегнали в основата на новия тип кораби, стават централизираното управление на огъня от единен общокорабен пост и масирано използване на електрически механизми и корабна електромрежа (в частност телефонна), повишаващи скоростта и точността на насочване на тежките оръдия. Подобрява се качеството на оръдейните прицели и далекомери (далекомерите стават все по-дълги и по-дълги), те започват да се разполагат на голяма височина. Максималната далечина на ефективната стрелба нараства от 25 – 30 до 50 – 59 кабелтови. Силно се усъвършенстват и самите оръдия вследствие прехода към бездимен барут и производството на оръдията от високоякостни стомани. Вече за престрелка е достатъчен само главния кораб, а плаващите зад него кораби в килватера се ориентират по плясъците от неговите снаряди. Така строят в килватерни колони отново позволява в Русия през 1907 г. да се върне термина линеен кораб. В САЩ, Англия и Франция терминът „линеен кораб“ не е възраждан, а новите кораби продължават да се наричат „battleship“ или „cuirassé“. В Русия „линеен кораб“ си остава официалният термин, а на практика се утвърждава съкращението линкор.
Руско-японската война окончателно утвърждава превъзходството по скорост и далекобойност на артилерията като главни преимущества в морския бой. Дискусиите за нов тип кораби се води в много страни. Например в Италия с идея за новия линкор се изказва Виторио Куниберти, а в САЩ е планирано построяването на корабите от типа „Мичиган“, но англичаните успяват да изпреварят всички останали благодарение на промишлено-технологичното си превъзходство.
Първият такъв кораб става английският „Дреднаут“, името на който става нарицателно за всички кораби от този клас. Корабът е построен в рекордни срокове, излизайки на ходови изпитания на 2 септември 1906 г., – година и един ден след официалното си залагане. „Дреднаут“ при водоизместимост от 22 500 тона благодарение на за първи път използваната на толкова голям кораб силова установка от нов тип – парната турбина – може да развива скорост до 22 възела. На „Дреднаут“ са поставени 10 оръдия калибър 305 мм (поради бързането кораба е оборудван с двуоръдейните кули на дострояваните по това време ескадрени броненосци заложени през 1904 г.). Вторият калибър на „Дреднаут“ е противоминен – 27 оръдия калибър 76 мм. Артилерия на средния калибър отсъства. Главното бордово брониране на „Дреднаут“ включва два отделни бронепояса: водолинията се защитава от 279-мм плочи над които до нивото на средната палуба върви 203-мм броня. Хоризонталното брониране се състои от две броневи палуби, затварящи горния и долния ръб на бордовия броневи пояс. Горната бронева палуба на „Дреднаут“, намираща се на нивото на средната му палуба, се простира от форщевена до кърмовия траверс и представлява настилка от 18-мм меки стоманени плочи. Под нея на нивото на долната палуба между носовите и кърмовите барбети преминава главната бронева палуба, състояща се от два слоя (25 + 18 мм) мека бронирана стомана. На разстояние около 3 м от външния борд тя плавно се спуска във вид на скос към долния край на главния броневи пояс. Кулите на 12-дюймовите оръдия се защитават от 279-мм броня отпред и отстрани, имат 76-мм покрив и 330-мм тил. Цялостна бронирана надлъжна преграда липсва. Нейната функция изпълняват защитни 51-мм броневи екрани, разположени в района на артилерийските погреби.
Появата на „Дреднаут“ прави всички останали големи броненосни кораби морално остарели. Това е от полза за Германия, започваща строителството на голям военен флот – така тя може веднага да пристъпи към строежа на новите кораби.
Линкорите през Първата световна война Линкорите на Великобритания
Появата на „Дреднаут“ предизвиква потрес във военноморските кръгове в целия свят, слагайки началото на „дреднаутната треска“. Всички морски държави проявяват огромно желание да се обзаведат с корабите от новия тип. При това тон в започналата надпревара в морските въоръжения задава именно Великобритания. В края на 1906 – началото на 1907 г. са заложени първите серийни линкори на Кралския флот – трите единици от типа „Белерофонт“. От техническа гледна точка те са малко усъвършенстван вариант на „Дреднаут“. Водоизместимостта незначително се увеличава за сметка на поставянето на по-тежка противоминна артилерия и противоторпедни прегради. Дебелината на бордовата броня при това е намалена.
Следващата серия британски дреднаути – трите кораба на типа „Сейнт Винсент“, е заложена в периода 1907 – 1908 г. Явявайки се развитие на проекта „Белерофон“, те се отличават от тях основно по оръдията на главния калибър. Техните 305-мм оръдия имат дължина на ствола 50 калибра, вместо 45 калибра на предшествениците. Така британците се опитват да увеличат бронепробиваемостта на своите оръдия, но опитът показва недостатъците на това решение. Бронепробиваемостта нараства едва с 3%, теглото на кулите се увеличава с 50 тона, а точността на стрелба се снижава поради повишената вибрация на стволовете. Независимо от неуспеха с новите оръдия, следващата серия, включваща „Нептун“ (HMS Neptune (1909)) и двете единици на малко отличаващия се от него тип „Колосус“, също ги получават на въоръжение. Основното отличие на новите кораби, заложени през 1909 г., става различното положение на кулите, с цел да се осигури бордов залп с всички оръдия на главния калибър. Опитът претърпява неуспех – поради риск от повреди от дулните газове по надстройките огън на борда реално може да се води само от осем от десетте оръдия на главния калибър.
На последващото развитие на британските линкори повлиява както политическите обстоятелства, така и опитът от експлоатацията на първите дреднаути. Първоначално британското Адмиралтейство планира да залага ежегодно по четири линкора, но преувеличените данни за строителството на линкори в другите страни, и преди всичко от Германия, предизвикват политическа криза във Великобритания, което води до удвояване на корабостроителните програми по залагане на големи кораби.
В четирите линкори от типа „Орион“, заложени 1909 – 1910 г., са използвани сериозни усъвършенствания. Линкорите за първи път имат 343-мм оръдия с дължина на ствола 45 калибра, което дава солидно увеличаване на теглото на снаряда при повишаване на точността на стрелбата. Всичките пет двуоръдейни кули успешно са разположени по диаметралната плоскост, благодарение на което по борд вече действително могат да стрелят всичките десет оръдия на главния калибър. Бронирането се усилва, а водоизместимостта съществено нараства. По същество това са първите британски линкори, проектирани без особена спешност и за това без явните недостатъци на предшествениците си. Слабостите на „Орионите“ са ниската устойчивост и слабата подводна защита.
Следващият тип линкори – „Кинг Джордж V“, – четирите единици на който са заложени през 1911 г., практически повтаря „Орион“, но с някои усъвършенствания. Тази линия продължават четирите линкора от типа „Айрън Дюк“. Тяхното залагане се състои през 1912 г. По-големи отколкото предшествениците си те носят 152-мм артилерия като противоминен калибър, макар и неудачно поставена. Бронирането отново се усилва. Както и предходните линкори, типа „Айрън Дюк“ има скорост около 21 възела.