„Бесове“ е роман на руския писател Фьодор Достоевски от 1871 година. Счита се за един от петте шедьовъра на писателя, редом с романите „Юноша“, „Престъпление и наказание“ (1866), „Идиот“ (1869) и „Братя Карамазови“ (1880) – „Петокнижието на Достоевски“.
„Бесове“ е социална и политическа сатира, психологическа драма и трагедия. Джойс Каръл Оутс я описва като най-обърканият и изпълнен с насилие роман на Достоевски, както и най-удовлетворяващата му „трагична“ творба.Joyce Carol Oates: Tragic Rites In Dostoevsky's The Possessed, p3
„Бесове“ е алегория за потенциалните катастрофални последици от политическия и морален нихилизъм, завладял Русия от 1860 година нататък. В основата на романа е случаен град, който става център на трагични събития и изпада в хаос, след като негови жители решават да извършват революционна дейност, оркестрирана от гения на Пьотър Верховенски. Мистериозната аристократична фигура на Николай Ставрогин, който е контрапункт на Верховенски, оказва изключително влияние върху умовете и сърцата на почти всички герои в романа. Идеалистичното и повлияно от Запада поколение от 40-те години на XIX век, в лицето на Степан Трофимович (баща на Пьотър Степанович и детски учител на Ставрогин), се проявява като несъзнателен катализатор и безпомощен съучастник на бесовете, които обземат града.
Предистория През 60-те години на XIX век Русия е в политическа криза, причинена от студентски групи, силно повлияни от либерални, социалистически и революционни идеи, идващи от Европа. През 1869 година Достоевски решава да напише роман, насочен срещу радикалите. Той се концентрира върху групата на студента Сергей Нечаев и реално извършеното убийство на доскорошния им съдружник Иван Иванов в Петровската Аграрна Академия в Москва. Достоевски за първи път чува за Иванов от своя девер, който е студент в академията, и е силно заинтересуван от неговото отхвърляне на радикализма и призива му за приемане на руската православна църква и Романови като истински попечители на руската съдба. Достоевски е ужасен, след като разбира за убийството на Иванов от Нечаевистите и решава да напише политически роман по темата, която нарича „най-важният проблем на нашето време“.Kjetsaa (1987). p 251. Преди това писателят работи върху философски роман ("Животът на великия грешник"), който разглежда психологическите и морални усложнения, произлизащи от атеизма. Политическата полемика, както и философските въпроси се смесват в една творба, която се превръща в Бесове. Докато пише творбата си либералните и нихилистични герои заемат втора позиция, като авторът се концентрира върху аморалния си харизматичен главен персонаж – Николай Ставрогин.
Въпреки че представлява безпощадна атака срещу различните форми на радикална мисъл и действия по това време, "Бесове" не е типичният анти-нихилистичен роман за времето си (като творбите на Николай Лесков например), който да представя нихилистите като измамни и тотално егоистични злодеи в един черно-бял свят. Нихилистие на Достоевски са представени като хора с нормални човешки слабости, които са привлечени в света на унищожителните идеи от суета, наивност, идеализъм и младежка чувствителност. Представяйки си убийството, организирано от Нечаев, Достоевски се опитва да представи различните и многолики мотиви, при които дори най-чистите сърца и най-невинните хора могат да станат извършители на чудовищни престъпления. В дневника си той дискутира връзката между идеите на собственото си (по-възрастно) поколение с това на сегашното и споделя, че като млад също е можел да стане сподвижник на някой като Нечаев. Като млад Достоевски също е член на радикална организация (виж Петрашевци), за което е арестуван и изпратен на заточение в Сибир. Достоевски е част от тайното революционно движение, формирано от членовете на Петрашевския кръг. Основателят и лидерът на организацията – аристократът Николай Спешнев е смятан от мнозина за основното вдъхновение за образа на Ставрогин.
Разказвач Историята в романа е разказана от първо лице от вторичен герой – Антон Лаврентиевич, който е близък доверен приятел на Степан Трофимович. Млад, образован, почтен и чувствителен – Антон Лаврентиевич е местен държавен служител, който решава да напише хроника за странните събития, които са се случили в града му. Въпреки че е вторичен герой в разказа, Лаврентиевич има изключително добри познания за всички въвлечени личности в историята, така че понякога историята заприличва на разказана от несъществуващ трети човек. Гласът на разказвача е интелигентен, често ироничен и психологически възприемчив, но е само понякога централен и често дори изчезва. Повечето от сюжета за разгръща чрез диалог, имплицитно и експлицитно чрез взаимодействието между героите, вътрешния диалог на някой герой или чрез комбинация между двете вместо преразказ от разказвача. Авторския стил е наричан от Михаил Бахтин полифоничен. Разказвачът в тази атмосфера съществува по-скоро като агент за записване на синхронизацията на множеството автономни разкази.Pevear, Richard (1995). Foreword to Demons (trans. Pevear and Volokhonsky). p xivBakhtin, Mikhail (1984). Problems of Dostoevsky's Poetics (trans. Caryl Emerson). pp. 90 – 95, 265
Герои Основни герои Степан Трофимович Верховенски изтънчен и високо образован интелектуалец, който неосъзнателно допринася за развитието на нихилистичните сили в лицето на сина му Пьотър Степанович и бившия си ученик Николай Ставрогин, който довеждат местното общество почти до колапс. Този герой е огледало на типичния либерален идеалист от 40-те години на XIX век и основно базиран на писателите Тимофей Грановски и Александър Херцен.
Романът започва с чувствителния, но и ироничен разказ на разказвача за характера на Степан Трофимович и неговата кариера. Той започва като лектор в местния университет и за кратко е основна фигура сред тълкувателите на „новите идеи“, които започват да завладяват руския културен живот. Трофимович твърди, че властите го определят за опасен мислител, изхвърлят го от университета и го осъждат на изгнание в провинцията, но в действителност разказвачът пояснява, че едва ли някой от властимащите изобщо е знаел кой е той. Във всеки случай притесненията му го карат да приеме предложението на Варвара Петровна да е погрижи за обучението на единствения и син – Николай Ставрогин. Целомъдрена, идеалистична и крехка връзка между Степан Трофимович и Варвара Петровна продължава дълго след като завършва обучението. Синът на Трофимович – Пьотър Степанович определя връзката помежду им като: „тя предоставяше капитала, а ти беше нейния сантиментален палячо“.Dostoevsky, Fyodor. Demons trans. Robert A. Maguire. p339 Въпреки че ясно осъзнава своята собствена ерудиция, високите си идеали и голямата си естетическа чувствителност, Степан Трофимович всъщност не прави нищо съществено в научен смисъл. Той е напълно финансово зависим от Варвара Петровна и тя често го спасява от последиците от неговата безотговорност. Когато се почувства, че е бил нечестен или безотговорен в отношенията си към нея, Трофимович се преизпълва със срам в степен до физическо заболяване. Варвара Петровна Ставрогина е богата и влиятелна притежателка на земи, живееща в имението Скворешники, където се развива и голяма част от действието в романа. Тя подкрепя Степан Трофимович финансово и емоционално, защитава го, суети се около него и по този начин създава за себе си един романтичен поет моделиран по образа на Нестор Куколник. Тя го популяризира из града като превъзходен интелектуалец – етикет, който той с удоволствие възприема на редовните сбирки на местните „свободни мислители“, често обилно поливани с шампанско. Щедра, аристократична и силно волева, Варвара Петровна се гордее с патронажа си на артистични и благотворителни каузи. Но освен като класическа жена и меценат, тя е екстремно взискателна и непрощаваща, отнасяща се жестоко към Степан Трофимович, когато той я разочарова или унижи по някакъв начин. Когато Пьотър Степанович пристига в града, той веднага се възползва от тези чувства на Петровна към баща му.
Варвара Петровна обожава сина си Николай Ставрогин, но винаги усеща, че има нещо в него, което е изключително сбъркано. Въпреки това тя се опитва да игнорира тези свои притеснения, а Пьотър Степанович допълнително представя негативните качества на Ставрогин пред нея като положителни.
Николай Всеволодович Ставрогин е централния герой на романа. Той е привлекателен, силен, безстрашен, интелигентен и изискан, но в същото време според разказвача в него има и нещо отблъскващо. В обществото той е самоуверен и учтив, но общото му поведение се определя като „строго, замислено и очевидно разсеяно“. Почти всики герои в романа са силно повлияни или се възхищават на Ставрогин, като Пьотър Степанович дори го вижда като предводител на революцията, която се опитва да предизвика. Шатов от друга страна преди време си е представял Ставрогин като силен лидер, който би бил способен да поведе Русия към християнско възраждане. Той обаче си променя мнението за него като един празен син на земевладелец и човек изгубил разликата между добро и зло. Според Шатов, Ставрогин се движи от „страст за нанасяне на мъчение“, но не толкова от удоволствие да измъчва другите, а за да измъчва собствената си съвест и да се намира в състояние на „морална слабост“. В цензурираната глава „При Тихон“, Ставрогин сам споделя, че е не разбира кое е добро и кое зло, загубил е всякаква разлика между двете и освен това смята, че изобщо не съществува добро и зло и че това е просто предразсъдък. В написана на хартия изповед предоставена на Тихон, Ставрогин споделя за множеството си извършени престъпления, сред които е и сексуално възползване от 11 годишно момиче и последвалото му самоубийство, което той не е предотвратил. Пред Тихон Ставрогин споделя и чувството на удоволствие, което изпитва при срамни ситуации, особено в моментите когато извършва престъпление.Dostoevsky, Fyodor. Demons trans. Robert A. Maguire. p764
В Санкт Петербург Ставрогин тайно се жени за физически и психически болната Мария Лебядкина, която е влюбена в него. Той показва чувства на състрадение към нея, но впоследствие дори става мълчалив съучастник в нейното убийство. От романа не става ясно до каква степен е въвлечен в убийството, но е сигурно, че е знаел за неговото планиране и не е направил нищо за да го предотврати. В писмо, в края на романа, до Даря Павловна, той признава, че се чувства виновен за убийството.Dostoevsky, Fyodor. Demons trans. Robert A. Maguire. p744
Пьотър Степанович Верховенски е синът на Степан Трофимович и основната движеща сила на хаоса, който поглъща града. Бащата и синът са репрезентация на връзката между либералните иделисти от 40-те години на XIX век и нихилистичните революционери от 60-те години. Героят на Пьотър Степанович е вдъхновен от революционера Сергей Нечаев и преди всичко методите описани в неговия манифест – „Катехизис на Революционера“. В катехизиса революционерите са съветвани да „подпомагат растежа на бедствието и всяко зло, което ще доведе до изчерпване на търпението на хората и ще ги подтикне към обща революция“. Убийството на Шатов от Верховенски е вдъхновено от убийството на Иванов от Нечаев.
Верховенски твърди пред съратниците си, че е свързан с огромна мрежа от революционни комитети, чиято цел е сваляне на правителството и налагане на социализъм. Той успявя да убеди содвижниците си, че са само една група от много подобни и че техните действия ще подпомогнат възникването на повсеместна революция. Степанович е възхитен от Ставрогин и прави всичко по силите си – чрез манипулация и обмислени действия за да го приобщи към каузата си. Революцията, която той предвижда задължително изисква депотичен лидер и той е сигурен, че силната воля на Ставрогин, неговата харизма и нестихващия му апетит за престъпления са перфектната комбинация за такъв лидер.