Разпадането на Югославия възниква в резултат от поредица политически катаклизми и конфликти в началото на 1990-те години. След период на политическа и икономическа криза през 1980-те години, съставните републики на Социалистическа федеративна република Югославия се разделят, но неразрешените проблеми довеждат до тежките етнически Югославски войни. Войните засягат главно Босна и Херцеговина, части от Хърватия, а по-късно и Косово.
След победата на Съюзниците през Втората световна война, Югославия е образувана като федерация от шест републики, чиито граници са на етническа и историческа основа: Босна и Херцеговина, Хърватия, Македония, Черна гора, Сърбия и Словения. Освен тях са установени и две автономни области: Войводина и Косово. Всяка от републиките има свое собствено крило в Съюза на комунистите на Югославия и управляващ елит, като етническото напрежение се регулира на федерално ниво. Югославският модел на държавна организация, както и средният път между плановата и либералната икономика постигат относителен успех и държавата претърпява период на силен икономически растеж и относителна политическа стабилност до 1980-те години под ръководството на Йосип Броз Тито. След смъртта му през 1980 г., отслабната система на федералното правителство се оказва неспособна да се справи с нарастващите икономическите и политически предизвикателства.
През 1980-те години косовските албанци започват да искат автономната им област да бъде превърната в съставна република и разпалват протести в Прищина през 1981 г. Етническото напрежение между албанците и косовските сърби не спада през цялото десетилетия, което води до покачване на противопоставянето на сърбите срещу по-голямата автономия на областите и до неефективна консенсусна система на федерално ниво, която се счита за препятствие за сръбските интереси. През 1987 г. Слободан Милошевич идва на власт в Сърбия и чрез поредица популистки маневри на практика поема контрол над Косово, Войводина и Черна гора, натрупвайки високо ниво на подкрепа сред сърбите, поради политиката му на централизация. Милошевич е посрещнат с опозиция от партийните водачи на западните републики Словения и Хърватия, които се застъпват за по-голяма демокрация на страната, докато Източна Европа е обхваната от революции през 1989 г. Съюзът на комунистите на Югославия се разпуска през януари 1990 г., като с него изчезват и федералните линии. Републиканските комунистически организации стават отделни социалистически партии.
През 1990 г. социалистите (бившите комунисти) губят властта си в полза на етническите сепаратистки партии в хода на първите многопартийни избори в страната, освен в Сърбия и Черна гора, където Милошевич и съюзниците му печелят. Националистическата реторика от всички страни става все по-гореща. Между юни 1991 г. и април 1992 г. четири републики обявяват независимост (само Сърбия и Черна гора остават във федерация), но статутът на етническите сърби извън Сърбия и Черна гора и този на етнически хървати извън Хърватия остава неразрешен. След поредица от междуетнически инциденти, избухват Югославските войни, първо в Хърватия, а след това в Босна и Херцеговина, където сраженията са най-тежки. Войните оставят след себе си тежки икономически и политически щети в региона.
Контекст Югославия заема значителна част на Балканския полуостров, включително ивица земя на източния бряг на Адриатическо море, разпростираща се на юг от Триесткия залив в Централна Европа до устието на река Бояна и езерото Преспанското езеро и на изток до Железни врата на Дунав и Миджур в Стара планина. Следователно, площта на държавата обхваща голяма част от Югоизточна Европа, която е регион с дълга история на етнически конфликти.
Важни елементи, които насърчават раздора, включват съвременни и исторически фактори, като например образуването на Кралство Югославия, първият разкол и последвалите междуетнически и политически войни, геноцидът през Втората световна война, идеите за Велика Сърбия, Велика Хърватия и Велика Албания, противоречащите възгледи относно панславизма и едностранното признаване от новообразувана Германия на отцепилите се републики.
Преди избухването на Втората световна война възниква голямо напрежение в мултиетническия състав на монархистка Югославия. Основите на напрежението са различните концепции на новата държава. Хърватите и словенците се представят федерален модел, при който да могат да се радват на по-голяма автономия, отколкото под управлението на бивша Австро-Унгария. Под австроунгарско управление те имат автономия със свобода за образованието, закона, религията и 45% от данъците. Сърбите гледат на тези територии като на справедлива награда за поддръжката си на Съюзниците през Първата световна война и като на продължение на Кралство Сърбия.
Напрежението между сърби и хървати често ескалира в отворен конфликт, с преобладаваната от сърбите структура за сигурност, която упражнява потисничество по време на изборите и убийството в националния парламент на хърватски политически лидери, като например Степан Радич, който се противопоставя на абсолютизма на сръбския монарх.Elections , TIME Magazine, 23 февруари 1925. Политическите убийства и нарушенията на човешките права стават обект на тревога за френската Лига за правата на човека и довеждат до негодуванието на интелектуалци, сред които и Алберт Айнщайн.Appeal to the international league of human rights, Albert Einstein/Heinrich Mann. Именно в тази среда да на потисничество се образуват радикалната групировка (по-късно и фашистка диктатура) Усташи.
През Втората световна война от напрежението в страната се възползват силите на Оста, които установяват хърватска марионетна държава в границите на днешна Хъравия и Босна и Херцеговина. Силите на Оста поставят Усташи начело на Независимата хърватска държава. Усташи решават, че сръбското малцинство са „пета колона“ на сръбския експанзионизъм и започват политика на преследване на сърбите. Според политиката, една трета от сърбите трябва да бъдат убити, една трета изгонени и една трета асимилирани с хърватите чрез приемане на католицизма. По подобен начин Четниците започват своя собствена кампания по преследване на не-сърби в части на Босна и Херцеговина, Хърватия и Санджак, следвайки плана на Стеван Молевич и заповедите на Дража Михайлович, които включват „прочистването на всички национални разбирания и борби“.
Както хървати, така и мюсюлмани се вербуват като войници на SS (основно в състава на 13-а 13-а СС планинска дивизия Ханджар). В същото време, бившият роялист и генерал Милан Недич е поставен от силите на Оста като началник на марионетната сръбска държава, а местни сърби се вербуват в Гестапо и Сръбския доброволчески корпус, който е свързан с немските Вафен-СС. И двата колаборационистки режима се изправят срещу и накрая победени от комунистическото партизанско движение, съставено от членове на всички етнически групи в областта, с което се поставят основите на Социалистическа федеративна република Югославия.
Официалната югославска оценка след войната на броя жертви в страната възлиза на 1 704 000 души. По-нататъшният преглед на наличните данни през 1980-те години покачва, че общият брой жертви на войната е около 1 милион. От тях, около 330 – 390 хиляди сърби загиват по различни начини в Хърватия и Босна.Staff. Jasenovac concentration camp, Jasenovac, Croatia, Yugoslavia. Установени са и 192 – 207 хил. мъртви хървати и 86 – 103 хил. мъртви мюсюлмани из цяла Югославия.
Преди разпадането си, Югославия е регионална промишлена сила и икономически успешна. От 1960 до 1980 г. ръстът на брутния вътрешен продукт е средно 6,1%, здравеопазването е безплатно, грамотността е 91%, а средната продължителност на живота е 72 години.World Bank, World Development Report 1991, Statistical Annex, Tables 1 and 2, 1991. До 1991 г. въоръжените сили на Югославия са сред най-добре оборудваните в Европа.
Югославия е уникална държава по това, че е разкрачена между Изтока и Запада. Поради тази причина, Югославия играе ролята на буферна държава между Запада и Съветския съюз и също възпира съветите от вземане на опорна точка в Средиземноморието.
Властта на централното правителство започва да намалява вследствие на нарастващите националистически недоволства и желанието на комунистическата партия да подкрепя „националното самоопределение“. Това води до превръщането на Косово в автономна област на Сърбия, което е узаконено от конституцията от 1974 г. Тази конституция раздробява властта между столицата и автономните области Косово (област с преимуществено албанско население) и Войводина (с голям брой различни малцинства).
Въпреки федералната структура на Югославия, между федералистите все още съществува напрежение, главно от хървати и словенци, искащи по-голяма автономия, срещу сърбите, желаещи по-централизирано управление. Борбата се проявява под формата на периодични протести за повече индивидуални и национални права (Хърватска пролет), следвани от репресии. Конституцията от 1974 г. представлява опит да се гарантира федералния модел като се формализиран националните права.
Отслабеният контрол на практика превръща Югославия в конфедерация, която също оказва натиск върху легитимността на режима във федерация. След края на 1970-те години, разширяващата се дупка на икономическите ресурси между развитите и недоразвитите региони на Югославия сериозно влошава единността на федерация.Dejan Jović. Yugoslavia: a state that withered away. Purdue University Press, 2009. с. 15 Най-развитите републики, Хърватия и Словения, отхвърлят опитите да се ограничи автономията им. Общественото мнение в Словения през 1987 г. е, че независимостта от Югославия би донесла по-добри икономически възможности. Има и места, които не виждат никаква икономическа полза от това, че са в Югославия. Например, автономната област Косово е слабо развита, където БВП на глава от населението пада от 47% от средното за Югославия след Втората световна война до 27% към 1980-те години.Dejan Jović. Yugoslavia: a state that withered away. Purdue University Press, 2009. с. 15 – 16 Това подчертава огромните разлики в качеството на живота на различните републики.
Икономическият растеж е ограничен, поради западните търговски бариери и петролната криза от 1973 година. Впоследствие Югославия изпада в тежък дълг към Международния валутен фонд, поради големия брой заеми, взети от режима. Като условие за отдаване на още заеми, МВФ изисква либерализация на пазара на Югославия. Към 1981 г. Югославия има 19,9 милиарда долара външен дълг. Друг нарастващ проблем е безработицата, която достига 1 милион души към 1980 г. Този проблем се усложнява от общата „непродуктивност на Юга“, която не само допринася за допълнителните неволи на Югославия, но също ядосва Словения и Хърватия.
Причини Структурни проблеми Югославия е конгломерат от осем федеративни единици, грубо следващи етнически граници: 6 републики и 2 автономни области (в състава на Сърбия). С конституцията от 1974 г. институцията на президента на Югославия е заменена от Председателство на СФРЮ – 8-членен колектив, съставен от представители на шестте републики и на двете автономни области. Тази конституция значително ограничава влиянието на централното сръбско правителство над областите ѝ, с което те печелят дълго търсената си автономия. Правителството на Сърбия вече не може да взима и изпълнява решения, които засягат областите. Тези области имат право на глас в Президиума, който не винаги е в полза на Сърбия. В Сърбия се поражда голямо недоволство срещу развоя на събитията, които националистическите елементи разглеждат като „разделяне на Сърбия“. Конституцията от 1974 г. не само изостря сръбските страхове от „слаба Сърбия за силна Югославия“, но удря в сърцето и сръбското национално чувство. Голяма част от сърбите гледат на Косово като люлката на нацията и не искат да допусна възможността да го загубят в полза албанското мнозинство там.