Павликянството в България води началото си от принудителни преселвания от властите на Източната Римска империя на павликяни от Мала Азия и източните области на империята в Северна Тракия през VIII – X век. Първоначално съсредоточени около Пловдив, те образуват обособена група, споменавана многократно през следващите столетия. През XVII век последните павликянски общности приемат католицизма.
Първоначални заселвания Началото на заселването на павликяни на Балканите е поставено през 756 година от император Константин V, който започва продължителна кампания за реколонизация на обезлюдената и демилитаризирана през предходните десетилетия област по границата с България в Тракия. През 756 година големи групи арменци и павликяни са заселени в редица тракийски крепости – конкретни писмени и археологически данни кои са те няма, но сред сочените като възможни от съвременните изследователи са Филипопол, Берое, Маркели, Изворово. Тази политика е продължена и от следващите императори иконоборци, които смятат павликяните за свои съюзници и създават техни военни колонии в различни гранични области, а и в столицата Константинопол.
Последното голямо преселване е през 970 година, когато по искане на антиохийския патриарх император Йоан I Цимиски изселва от Сирия в района на Филипопол 200 хиляди „манихеи“,Jovan Cvijiċ. La Péninsule Balkanique. Librairie Armand Colin, Paris, 1918, p. 476 които вероятно са павликяни, или свързваните с тях тондракити.
Извън данните за няколко преселвания, няма преки свидетелства от IX – XI век за павликяните на Балканите. Някои автори свързват с тях живелия по това време Михаил Воин, но няма категорични данни за идентифицирането му като павликянин.
През XI – XIV век Повече сведения за павликяните се появяват от края на XI век. Сред множеството групи, мобилизирани от император Алексий I за защитата на Драч през 1081 година, са споменати и 2500 „манихеи“, смятани от повечето съвременни изследователи за павликяни от района на Филипопол. Цялата павликянска част дезертира и се връща по родните си места, което предизвиква наказателна акция на императора при завръщането му след края на войната. Той залавя в Мосинопол множество павликянски първенци със семействата им, подлага ги на разпити, след което изселва някои по егейските острови, а останалите освобождава, след като принуждава част от тях да приемат православието.
В отговор на репресиите на Алексий I, започва павликянски бунт в Тракия, оглавен от неговия личен приближен Травъл. Бунтовниците се установяват в крепостта Белятово (вероятно край днешното село Розовец), откъдето извършват набези чак до „своя град Филипопол“ и поддържат съюзни отношения с печенегите в Паристрион. През 1086 година, заедно с множество печенеги, опитват да превземат Филипопол, но се оттеглят от Тракия без да влязат в бой.
През 1115 година император Алексий I прекарва месеци във Филипопол в богословски спорове с видни павликяни, като има само частичен успех. Той заселва много павликяни в новооснования град Алексиопол (може би при днешния град Раковски). Във връзка с тази дейност Евтимий Зигавин съставя мащабния наръчник срещу ересите „Догматическо всеоръжие“, важно място в който е отделено на павликянството. За широкото разпространение на павликянството в средата на XII век свидетелстват репресиите срещу него на епископ Иларион в Мъглен, западна Македония.
Източниците, свързани с Четвъртия кръстоносен поход, многократно споменават „попеликани“, обикновено идентифицирани с павликяните, които към 1204 – 1205 година имат голямо влияние във Филипопол. Първоначално съюзници на кръстоносците, впоследствие те преминават на страната на цар Калоян и му съдействат за превземането на града.
Според Григорий ЦамблакЦитиран тук: Д-р В. Киселков. „Патриарх Евтимий“, БИБ, 1929 г., том III, с. 171 в Родопите е била разпространена павликянската ерес. Гръцката изследователка на Родопите Катрин АсдрашаCatherine Asdracha. La région des Rhodopes aux XIIIe et XIVe siècles: étude de géographie historique, Athen: Verlag der Byzantinisch-Neugriechischen Jahrbücher, 1976, p.72. смята, че павликянското присъствие в Родопите е най-вероятно от времето на Григорий Бакуриани. Според езиковеда проф. Стойко Стойков: „Павликяни има следователно в Северна и Южна България. Обаче, както ясно личи от говора им, те произхождат от областта на родопските говори.“Ст. Стойков. Българска диалектология, с. 137. Заселване на павликяни в РодопитеЕдуард Селян. Арменците в българския етногенезис. Сп. Проблеми на културата, София, 1994, бр.2,3, с. 84.] имаме и след въстанието им в ПловдивскоПламен Павлов ТРАВЪЛ И ВЪСТАНИЕТО НА ПАВЛИКЯНИТЕ В БЪЛГАРИЯ (1084 – 1086 г.) (1084 г. – 1086 г.). По времето на Калоян павликяни се заселват в района на днешния резерват „Тъмръш“Филипополското Херцогство в Родопите.Едуард Селян. Арменците в българския етногенезис. Сп. Проблеми на културата, София, 1994, бр.2,3, с. 84.
Почти няма преки свидетелства за заселването на павликяни в Северна България. Въз основа на косвени данни се правят предположения за такива преселвания в резултат на военни конфликти в Тракия, например след бунта на Травъл и войните на цар Калоян. По неясна причина Бориловият синодик пропуска голяма част от анатемите срещу павликяните, обичайни за византийските му първоизточници – единствената препратка към павликянството в него е споменаването на няколко от предполагаемите му водачи – Павел Самосатски, Тит и Тихик. Единственото писмено споменаване на павликяни в Северна България в предосманския период е във връзка с насилствено покатоличване на „манихеи, павликяни и патарени“ от унгарците, след като те завладяват Видин през 1365 година.
Османски период От османските регистри от XV – XVII век в българските земи са известни 16 селища с топонимна съставка „павликян“, като 3/4 от тях са в Централна Северна България. Наред с тях има и други селища, за които е известно, че имат павликянско население – така по течението на река Осъм такива са Калаброво, Хаджиево, Ново село и Караманово (по течението на река Стряма),Йовков, М. Павликяни и павликянски селища в българските земи XV-XVIII в. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1991, с. 151. в които има павликяни до XVII век.
По данни на М. Йовков първите сведения за павликянски селища от XVI век в католическите архиви са на Якомо ди Лукари и Николо ди Марини – дубровнишки търговци в Силистра, които на 5 декември 1580 г. съобщават на папския визитор в Цариград, че между Никопол и Русе има 12 селища на „павлини“ (павликяни), като посочват имената на четири от тях: Ореш, Петокладенци, Маринополци и Белене. През 1601 г. Мавро Орбини отбелязва, че павликяните се установили около Дунава, недалеко от Никопол и образуват 14 села. През 1611 г. католическият архиепископ Марино Бици уточнява, че павликяните обитават 17 селища и около 1330 къщи. По-подробен е Петър Солинат, който в доклада си до Рим от 1622 г. посочва 33 селища, населени с павликяни, между които 24 са в Централна Северна България. От тях 16 са типично павликянски: Петокладенци, Трънчовица, Брестовац, Белене, Ореш, Кочатово, Барносово (тогавашно име на село Деляновци), Варена, Долно Лъжане (днешно Малчика), Скравена, Капитанци, Горно Лъжане, Тележане, Бъсцево, Калугерица и Маринополци, а в 8 селища съвместно съжителстват павликяни с православни, католици и мюсюлмани: Деков, Сокиево, Татари, Стежерово, Търново, Ловеч, Свищов, Провадия. Солинат посочва и 4 павликянски селища в Северозападна България, населени с католици и православни: Чипровци, Железна, Клисура и Славоно, 2 селища във Влашко: Катанево и Орехово, 4 в Южна България: Калаброво, Павликян, Давуджево (дн. кв. Миромир на гр. Хисаря) и Хаджиево.
През 1672 г., когато турците завладяват земите на Каменец-Подолск (Подолие) – част от Полско-литовската държава (Жечпосполита), преселват тамошни павликяни в РодопитеКаролина Суходолска. Българите в неиздадените мемоари на Чайка Чайковски. – Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, 10, 1894, с. 445.
Покатоличени павликяни от Северна България се изселват по време на турското владичество в историческата област Банат.
Ислямизирани павликяни след Руско-турската война от 1877/8 г.Йовков, М. Павликяни и павликянски селища в българските земи XV-XVIII в. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1991, с. 87, 140. и през 1882 г., 1912/3 г., 1942 г., 60-те, 70-те и 80-те години на XX век многократно са били подлагани на опити за асимилиране в българската нация – насилствени покръствания, смяна на имена, забрана на носии, принудителни преселвания, както и на репресии,Груев, Михаил и др. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. София, Институт за изследване на близкото минало; Фондация „Отворено общество“; Сиела, . ISBN 978-954-28-0291-4.Хюсеин Мехмед. ПОМАЦИТЕ И ТОРБЕШИТЕ В МИЗИЯ, ТРАКИЯ И МАКЕДОНИЯ, София, 2007, с. 90. се изселват предимно в Турция.
Названия и самоназвания В различно време и различни държави павликяните имат различни обозначения:
В някои османски документи от XV – XVI век изписват павликяните с „павличканин“, „бавлижан“, а също и „павличкан“ – име давано на павликяните в с. Устина (днес в община Родопи, област Пловдив).
В историческата област Банат, разположена в Югозападна Румъния, в Североизточна Сърбия и в Южна Унгария околните ги наричат „южноунгарски българи“, а самите те се наричат помежду си „павликяни“ или на местното наречие „павликене“, „палкене“, „паулкене“, „палченци“, „палчене“ и „палученци“. След Освобождението някои от банатските павликяни се завръщат в България и тук околното население ги нарича „баначани“. Жителите на бившите павликянски села – днес католици, твърдят, че са „от яката вяра“, т.е. че са потомци на павликянитеЙовков, М. Павликяни и павликянски селища в българските земи XV-XVIII в. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1991, с. 81. Ислямизираните павликяни околното население нарича „помаци“ или „торбеши“Selian, Edouard (2009). The Pomaks: an Islamized People of Europe. (Селян, Едуард. Помаците: един ислямизиран народ на Европа)..
Изследването на проф. Евг. Иванова от 2011 г. сочи, че помаците в България се самоопределят като българи, турци и 69% като етнически различни (от които различни, половината се определят като помаци).
Смяна на религията През XVII – XVIII век една част от павликяните приемат католичеството. Първоначално католическата пропаганда предизвиква съпротива. Така в началото на XVII век павликяните от Брестовец се оплакват пред османските власти от мисионера Петър Солинат, който идвал в селото да проповядва идолопоклонство. Дори когато приемат номинално католицизма, в много случаи павликяните се връщат към старата си религия малко след заминаването на ползващите се с протекции от централните османски власти мисионери, като първият известен такъв случай е в Ореш още към 1604 година. Към средата на XVII век много павликянски общности в Северна България приемат поне номинално католицизма, често запазвайки дотогавашните си свещеници, като обикновено решаващ аргумент за това е заплахата да бъдат обложени със събираните от Православната църква данъци.