Филипино-американската война (; ) е въоръжен конфликт, избухнал между Първата Филипинска република и САЩ и продължил от 4 февруари 1899 г. до 2 юли 1902 г. Докато филипинските националисти считат конфликта за продължение на борбата за независимост, която започва през 1896 г. Филипинската революция, американското правителство гледа на него като на въстание. Войната се разпалва, когато Първата филипинска република възразява срещу Парижкия мирен договор, по силата на който САЩ следва да вземе контрола над Филипините от Испания, слагайки край на Испано-американската война.
Сраженията избухват между двете сили на 4 февруари 1899 г. в битка за столицата Манила. На 2 юни 1899 г. Първата Филипинска република официално обявява война на САЩ. Войната официално приключва на 2 юли 1902 г. с победа за САЩ, но някои филипински групировки, предвождани от ветерани на Катипунан (филипинско революционно общество), продължават да водят война срещу американските сили в продължение на още няколко години. Сред тези лидери е Макарио Сакай, който поема ръководството на самопровъзгласената Тагалогска република, образувана през 1902 г. след залавянето на филипинския президент Емилио Агиналдо. Други групи, сред които народите Моро и Пулахан, продължава да водят борба в отдалечени райони на островите до лятото на 1913 г.
Войната погубва поне 200 хил. цивилни филипинци, главно с глад и болести.Leon Wolff, Little Brown Brother (1961) с. 360Benjamin A. Valentino, Final solutions: mass killing and genocide in the twentieth century (2005) с. 27FAS 2000: Federation of American Scientists, The World at War (2000)Philip Sheldon Foner, The Spanish-Cuban-American War and the Birth of American Imperialism (1972) с. 626George C. Herring, From colony to superpower: U.S. foreign relations since 1776 (2008) с. 329Graff, American Imperialism and the Philippine Insurrection (1969)Irving Werstein, 1898: The Spanish American War: told with pictures (1966) с. 124 Някои оценки на цивилните жертви достигат до 1 милион души. Войната и особено последвалата американска окупация променят културата на островите, като довеждат до разпускането на католическата църква на Филипините като държавна религия и въвеждането на английски език като първи език на правителството, образованието, бизнеса и промишлеността.
През 1902 г. Конгресът на САЩ приема закон, който позволява създаването на филипинско национално събрание, чийто членове могат да се избират от филипински мъже. През 1916 г. е приет закон, който съдържа първата официална декларация за ангажимента на правителството на Съединените щати да предостави независимост на Филипините. В крайна сметка, САЩ дава независимост на страната след Втората световна война през 1946 г.
Контекст Филипинска революция
Андрес Бонифасио е складодържател и чиновник от Манила, който на 7 юли 1892 г. основава Катипунан – революционна организация, която цели спечелването на независимост от испанската колониална власт чрез въоръжено въстание. Бойците в провинция Кавите спечелват ранни победи. Един от най-влиятелните и популярни лидери от Кавите е Емилио Агиналдо, който завзема контрола над източната част на провинцията. Накрая Агиналдо и фракцията му поемат властта в движението Катипунан.
След като Агиналдо е избран за президент на филипинското революционно движение на 22 март 1897 г., неговите поддръжници екзекутират Андрес Бонифасио за измяна след показен съдебен процес на 10 май 1897 г. Агиналдо официално се приема за първия президент на Филипините.
Изгнание и завръщане на Агиналдо Към края на 1897 г., след поредица от поражения за революционните сили, испанците си възвръщат контрола над по-голямата част на Филипините. Агиналдо и испанският генерал-губернатор Фернандо Примо де Ривера сключват примирие и започват преговори. На 14 декември 1897 г. те сключват споразумение, според което испанското колониално правителство ще плати на Агиналдо 800 000 мексикански песо, ако той замине в изгнание извън Филипините.
След като получава първата си вноска, Агиналдо и 25 души от вътрешното му обкръжение напускат щаб-квартирата си и тръгват към Британски Хонконг. Преди да замине Агиналдо осъжда Филипинската революция, призовава филипинските бунтовници да се разоръжат и обявява тези, които продължават военните действия и водят война, за бандити. Въпреки това някои от революционерите продължава своето въоръжено въстание срещу испанското колониално правителство. Според Агиналдо, испанците така и не му изплащат втората и третата вноски от уговорената сума.
След четири месеца в изгнание, Агиналдо решава да си възвърне ролята във Филипинската революция. Той потегля от Сингапур на борда на кораба „Малака“ на 27 април 1898 г. Пристига в Хонконг на 1 май, деня, в който военноморските сили на комодор Джордж Дюи унищожават испанския тихоокеански ескадрон на контраадмирал Патрисио Монтохо в битката при Кавите. Агиналдо тръгва от Хонконг на борда на кораба „Макълох“ на 17 май, пристигайки в Кавите на 19 май.
По-малко от три месеца след завръщането на Агиналдо, Филипинската революционна армия вече е покорила почти цялата територия на Филипините, с изключение на Манила, която е обградена от около 12 хил. революционери. Агиналдо дава над 15 хил. испански пленници на американците, като по този начин им предоставя ценно разузнаване. Агиналдо обявява независимост на Филипините от дома си в Кавите Ел Виехо на 12 юни 1898 г.
Филипинската независимост не е призната нито от САЩ, нито от Испания, така че правителството на Испания отдава Филипините на САЩ чрез Парижкия мирен договор, подписан на 10 декември 1898 г., в замяна на обезщетение за испанските разходи и загуби.
На 1 януари 1899 г. Агиналдо е обявен за президент на Филипините – единственият президент на така наречената по-късно Първа Филипинска република. След това организира конгрес в Булакан за изготвяне на конституция.
Произход на конфликта
На 22 април 1898 г., все още в изгнание, Агинално провежда тайно събрание в Сингапур с американския консул Едуард Спенсър Прат, след което решава отново да поеме лидерството на Филипинската революция. Според Агиналдо, Прат комуникира с комодор Джордж Дюи чрез телеграми и предава уверенията на Дюи, че САЩ ще признае независимостта на Филипините. Прат заявява, че няма нужда от официално писмено споразумение, тъй като думата на адмирала е еквивалентна на думата на правителството на САЩ. С тази гаранция Агиналдо се съгласява да се завърне във Филипините. По-късно Прат оспорва версията на Агиналдо относно събитията, отричайки всякакви „сделки с политически характер“. Адмирал Дюи също отхвърля твърденията на Агиналдо, заявявайки, че не е правил никакви обещания.
Тайното споразумение, сключено между комодор Дюи и бригаден генерал Уесли Мерит с новопристигналия испански генерал-губернатор Фермин Хауденес, предполага испанските сили да се предадат само на американците, но не и на филипинските революционери. Решено е испанците да се предадат след привидна битка за Манила, която испанците ще изгубят, докато не се допускат филипинци в града. В навечерието на битката бригаден генерал Томас Андерсън изпраща телеграма на Агиналдо, в която му казва да не допуска войските си в Манила без разрешението на американския командир. На 13 август американските войници превземат Манила от испанците.
Преди нападението на Манила, американските и филипинските войски са съюзени срещу Испания. След падането на града, испанците и американците се озовават в партньорство, което изключва от сметките филипинските въстаници. Почти избухват боеве между американци и филипинци, когато американците започват да завземат стратегически позиции около Манила в навечерието на атаката. На Агиналдо е казано, че армията му няма да участва в битката и че ще попадне под обстрел, ако навлезе в града. Въстаниците побесняват, след като им е забранено да влязат триумфално в собствената си столица, но Агиналдо понася този факт. Отношенията на двете страни продължават да се влошават, когато на филипинците им става ясно, че американците ще останат на острова.
На 21 декември 1898 г. американският президент Уилям Маккинли провъзгласява „доброволната асимилация“. Генерал-майор Елуъл Стивън Отис, който е назначен за военен губернатор на Филипините по това време, забавя оповестяването ѝ. На 4 януари 1899 г. генерал Отис публикува поправена версия, която не съдържа термините „суверенитет“, „защита“ и „право на прекратяване“, намиращи се в първоначалната версия. Въпреки това бригаден генерал Маркъс Милър, по това време в град Илоило, не знае, че променена версия вече е била публикувана от Отис и предава копие на оригиналната прокламация на филипинските държавни служители там. Оригиналът достига до поддръжниците на Агиналдо, който на 5 януари издава контрапрокламация:
Отис счита прокламацията на Агиналдо като равносилна на обявяване на война и поставя войниците си в бойна готовност и подсилва наблюдателните пунктове. От друга страна думите на Агиналдо изпълват народа с енергична решимост да се борят с онова, което се възприема като съюзник, превърнал се във враг.
Война
Избухване на войната Вечерта на 4 февруари редник Уилям Грейсън произвежда първите изстрели във войната в квартала Санта Меса на Манила. Грейсън убива филипински лейтенант и още един филипински войник. Според филипинските историци, убитите войници са били невъоръжени. С това се дава началото на битката за Манила. На следващия ден филипинският генерал Исидоро Торес преминава през фронтовата линия със знаме за примирие, за да предаде съобщение от Агиналдо на генерал Отис, че сраженията са започнали случайно и че Агиналдо иска боевете да се преустановят веднага и да се установи неутрална зона между двете враждуващи сили. Отис отхвърля предложението и отговаря, че „борбата вече е започнала и трябва да продължи до мрачния край“. На 5 февруари генерал Артър Макартър младши нарежда на войските си да напреднат срещу филипинските войски, като по този начин предизвиква мащабен въоръжен сблъсък.
Американска стратегия Анексирането на Филипините от САЩ е оправдано от американските правителство и медии под претекст, че освобождават и защитават хората в бившата испанска колония. На 11 февруари 1899 г., седмица след началото на конфликта, американските военноморски сили унищожават град Илоило чрез масирана бомбардировка от корабите „Петрел“ и „Балтимор“. Градът е превзет от сухопътните войски, водени от бригаден генерал Маркъс Милър, без американски жертви.
Няколко месеца по-късно, след като вече са спечелили Манила, американските войски се придвижват на север, влизайки в сражения, докато гонят отстъпващите въстанически сили и командирите им. В отговор на партизанската война, водена от филипинците от септември 1899 г., американската военна стратегия се променя към потушаване на съпротивата. Тактиките започват да се фокусират върху контрола над ключови области чрез интернирани и сегрегация на цивилното население в „зони на защита“ от партизаните. Поради влошените от войната санитарни условия, много от интернираните цивилни умират от дизентерия.
Генерал Отис става печално известен покрай някои от действията си във войната. Въпреки че неговите началници във Вашингтон са му наредили да избягва въоръжените схватки, той почти не полага усилия, за да предотврати избухването на войната. Отис отказва да приеме всичко, освен безусловно предаване на филипинската армия. Той често прави важни военни решения, без да се консултира с ръководството във Вашингтон. Той подхожда агресивно към филипинците, смятайки, че съпротивата им ще рухне бързо. Дори след като предположението му се оказва погрешно, той продължава да настоява, че въстаниците са били победени и че жертвите вече са резултат от „изолирани престъпни банди“.