Иван Лукянович Солоневич (, на беларуски Іван Лук'яновіч Саланевіч) е руски писател, мислител, публицист, издател, историк, политик и спортист от беларуски произход. Участва в метежа на генерал Лавър Корнилов и в Бялото движение. Попада в ГУЛАГ след няколко неуспешни опита да избяга от СССР. През юли 1934 г. заедно със сина си и брат си успява да избяга от лагерите. Живее в емиграция във Финландия, България, Германия, Аржентина и Уругвай. Издава няколко вестника, първият от тях „Голос России“ и вторият „Наша газета“ – в България. Пропагандира идеята за самобитността на руската самодържавна монархия. Организира т. нар. народно-имперско („щабс-капитанско“) движение, пропагандира идеята за оригинална руска народна самодържавна демократична ограничена монархия. Същевременно критикува не само социализма, фашизма, социалдемокрацията, но и всякакви опити за организиране на държавния живот на Русия чрез заимствани идеологии (-изми), Той излага идеите си в множество трудове, особено в концептуалния труд „Народна монархия“, написан под влияние на работата на Л. А. Тихомиров „Монархическа държавност“, и доктриналният „Бялата империя“, който пише по време на престоя си в София. Според него народната монархия може да бъде идеал, към който е необходимо да се върви, дори ако монархията не може да бъде възстановена и в страната официално бъде провъзгласена друга политическа система.
Биография Произход и образование Роден е през 1891 г. в Цехановец, днес в Подляско воеводство в Североизточна Полша (Ciechanowiec), а тогава в Гродненска губерния на Руската империя. Между изследователите и неговите биографи все още няма консенсус по въпроса за родното му място. В документи, съставени от самия Солоневич или от негови думи, се посочват най-малко шест селища като място на раждане (Ухановец, Гродно, Новоселки, Рудники, Шкурец и Цехановец). Майка му Юлия Викентиевна, в девичество Ярушевич, е била дъщеря на православен свещеник, по-малка сестра на историка представител на школата н „западнорусизма“ А. В. Ярушевич, загинал по време на Гражданската война в Русия. Баща му, селският учител Лукян Михайлович, е със селски произход. В семейството, освен Иван, има още двама братя – Всеволод (роден 1895 г.), Борис (1898 – 1989) и сестра Любов (родена 1900 г.). Солоневич е журналист, издател и селски учител, както и приятел на Пьотър Столипин.
В началото на XX век родителите му се разделят, без да се развеждат официално, и в продължение на няколко години (до смъртта на Юлия Солоневич през март 1915 г.) баща му всъщност има две семейства. Втората съпруга му ражда син Евгений и две дъщери. По-късно Иван многократно изтъква в своите статии, че е израснал в „селско-свещеническо семейство“, „много консервативно и религиозно настроено“, придържащо се към руската култура и традиции. До края на живота си бащата внушава на Иван идеята за недопустимостта на разрешаването на социалните конфликти чрез насилие, за еволюцията като единствен приемлив начин за прогрес на държавата и неприкосновеността на частната собственост. Бащата на Иван е убеден, че самодържавието създава най-добрите условия за развитие и просперитет на хората и оказва влияние върху бъдещата имперска идеология на Иван. Впоследствие Л. М. Солоневич става служител по статистиката в Гродно, след това журналист, редактор на вестник „Гродненские губернские ведомости“, а след това издател на вестник „Северо-западная жизнь“, голямо западноруско издание. П. А. Столипин, който става губернатор на Гродно през 1902 г., привлича вниманието към него и му оказва подкрепа, включително парична.
През 1912 г. Иван Солоневич завършва задочно Виленската гимназия.4 Михаил Б.Смолин Монархизм как любовь. Штрихи к портрету Ивана Солоневича През 1913 г. започва да следва право в Санктпетербургския императорски университет. През февруари 1914 г. става вицешампион в националното първенство на Руската империя по тежка атлетика в Рига, а през пролетта се жени за Тамара Воскресенска.
На 15 октомври 1915 г. се ражда синът им Юрий. Същата година Солоневич започва работа във влиятелния вестник „Новое время“. Като журналист в този вестник наблюдава Февруарската революция, като категорично не приема нито нея, нито последвалата Октомврийска революцияДумите отлитат, написаното остава (Блог на Симеон Василев) Бялата емиграция в България. Иван Солоневич. Последният рицар на империята.
След завземането на властта от болшевиките Иван заедно с жена си бяга на юг и участва в Гражданската война в Русия на страната на Бялото движение. През 1920 г. не успява да се евакуира заедно с Бялата армия и остава в Съветска Русия. В началото на юни с.г. е арестуван от Одеската ЧК и заедно с жена му и детето им е изпратен в затвора, но благодарение на млад евреин на име Шпигел, който има отношение към работата на ЧК и унищожава уликите от делата, в края на август тримата са освободени.5 К. Н. Сапожников „Солоневич“
В СССР След освобождаването от затвора те се преместват в град Ананиев, близо до Одеса, където ги посещава Борис Солоневич. Братята организират „пътуващ цирк“, обикалят селата, организират силови представления – борба и боксови мачове (за известно време те се представят заедно с Иван Поддубни). Плащат им в натура, главно с оскъдна храна. През лятото на 1921 г. семейство Солоневич се завръща в Одеса, където наемат апартамент в центъра на Одеса и си търсят работа. Тамара първа си намира работа – в Американската администрация за борбата с глада в Поволжието (). Иван работи като хамалин, за да изхрани семейството. През 1922 г. постъпва на работа като инструктор в кооперацията на 51-ва дивизия. През 1921 – 1925 г. Солоневич ръководи „Първи Одески спортен клуб“, подчинен на Всевобуч (). Спортната работа в клуба се ръководи от група бивши членове на дружество „Сокол“. Солоневич работи и като спортен инструктор в Одеския губернски продоволствен комитет и инспектор в Одеския съвет по физическо възпитание. По това време на юг живее и Евгений Солоневич, който се занимава с промишлен риболов в Ялта. През 1924 г. Иван Солоневич започва да публикува в съветския спортен печат – „Красный спорт“ и „Вестник физической культуры“.
През есента на 1925 г. Иван Солоневич, благодарение на известността си в спортния свят, успява да си намери работа като председател на секцията по вдигане на тежести към Научно-техническия комитет на Висшия съвет по физическо възпитание. Тогава вдигането на тежести включва свободна борба и самоотбрана. Година по-късно съпругата и синът му се преместват в Москва, а самият Солоневич получава работа като инспектор по физическо възпитание в културния отдел на Централния комитет на Съюза на съветските служещи от търговията (ССТС). Съпругата му получава работа като преводач в Комисията за външни връзки към Всесъюзния централен съвет на профсъюзите. Солоневичи се настаняват в стаята на брата Борис, която е получил като инспектор по физическа подготовка на флота, но след като е заточен в Соловки, стаята е дадена на Иван. В апартамента на дом номер 75 на ул. „Тверская“, където живее Солоневич, има седем стаи, в които са настанени осем семейства. Едно от тях живее в банята. Условията на живот в Москва по това време са непоносими и Солоневич и семейството му се преместват извън града, във вилната зона Салтиковка.
Солоневич се занимава с фоторепортажи, спортна журналистика, написва шест книги на спортни теми, изнася доклади на спортни теми. През 1928 г. Солоневич подготвя помагало с обем над триста страници: „Вдигане на гири“ (Гиревой спорт) за Всесъюзния централен съвет на профсъюзите и „Самозащита и нападение без оръжие“ за издателството на НКВД на РСФСР. То е публикувано в списанията „Физическая культура и спорт“, „Активист“, „Вопросы стенографии и машинописи“, „Теория и практика физкультурной работы“, „Медицинский работник“, „Наша газета“. Многократно е канен в отбора на НКВД „Динамо" за консултации с треньорите на дружеството. През 1927 г. му предлагат да стане ръководител на клуба на съветската търговска мисия в Англия, но назначаването е осуетено от дипломатически скандал между СССР и Англия заради подозрения, че някои служители на съветската търговска компания APKOC се занимават с шпионаж. През 1928 г. се проваля командировка на Солоневич в чужбина за закупуване на спортно оборудване, тъй като ОГПУ отказва да му издаде изходна виза без обяснение. През 1930 г. Солоневич е уволнен от ССТС и получава работа като инструктор по физическо възпитание в асоциация за търговско сътрудничество. Същевременно Тамара Солоневич е назначена като референт-преводач в Международния комитет на миньорите в Профинтерна, а от 1928 до 1931 г. – в съветската търговска мисия в Берлин. След завръщането си от Германия отново работи като преводач, а през 1932 г. сключва фиктивен брак с германски гражданин и легално заминава с него за Германия.
Иван и Борис вземат окончателно решение да избягат от Съветския съюз и сериозно се подготвят. От 1927 г. Иван Солоневич редовно пътува до Ленинград под прикритието на журналистическа работа и се занимава с подготовката за бягството. В апартамента на семейство Пржиялговски се събира антисъветска компания. В нея обаче прониква секретният сътрудник на ОГПУ Н. А. Бабенко, който е посветен в плановете за преминаване на границата.
Първите два опита за бягство се провалят, тъй като Солоневич преценява, че групата не е достатъчно подготвена за преход през тежкия терен в условията на рязко застудяване. При третия опит през септември 1933 г. бегълците – Иван, Борис и Юрий, съпругата на Борис Ирина Пелингер и още един човек – са арестувани във влака за Мурманск. Те са предадени от Бабенко, като в операцията по проследяването и задържането участват 36 дегизирани чекисти. Иван и Борис получават 8 години в изправително-трудовите лагери, а Юрий като непълнолетен – три.
През януари баща, син и брат са изпратени в Беломорско-балтийския лагер (Белбалтлаг). По-късно Иван и Юрий са преместени в друго отделение на същия лагер – в Медвежегорск. Преди да се разделят с Борис, уговарят дата на бягството – 28 юли 1934 г.
Възниква опасност Иван Лукянович да бъда изпратен във Водораздел, на 250 км от границата с Финландия. Това сериозно би затруднило планираното бягство и дори може да го осуети напълно. Затова той изпраща докладна записка до началника на Белтбалтлаг Дмитрий Успенски, в която предлага провеждането на общолагерна спартакиада.
Под това прикритие двамата със сина му започват подготовка за бягство, като в уречения ден – 28 юли 1934, то най-сетне става факт. На 14 август 1934 г. баща и син пресичат финландската граница. Борис Солоневич също успява да избяга и пресича границата два дни по-рано. В първото финландско семейство, където попадат, те са посрещнати радушно и придружени до граничния пункт. Там са обискирани и разпитани, но отношението на финландските граничари е общо взето добронамерено. Иван предполага, че семействата на баща му и брат му Евгений ще пострадат от бягството им, както и от литературната му дейност. Но той така и не узнава, че са разстреляни.
Във Финландия Иван Солоневич работи като хамалин на пристанището в Хелзинки и започва да пише книга за преживяното в СССР.