Линейни кораби тип „Байерн“

Байерн () са серия линейни кораби на Германския императорски военноморски флот от Първата световна война. Корабите от този тип са първите германски линкори, въоръжени с 380-мм оръдия, а също и последни и най-мощни от германските линкори, влезли в строй в годините на войната. Според първоначалния проект в периода 1913 – 1917 г. са построени два кораба. Още два кораба са заложени по усъвършенстван проект, но не са довършени. Бойното използване на двата построени кораба, поради тяхното късно влизане в строй, е ограничено. На 20 юни 1919 г. „Байерн“ е потопен от екипажа си в Скапа Флоу. Потопяването на „Баден“ е предотвратено от британските сили, корабът е превзет и през 1921 г. е използван като кораб мишена в опитни стрелби с изпитания на нови боеприпаси, след което е потопен.

История на проекта В началото на ХХ век Германия и Великобритания развързват невиждана преди това надпревара в морските въоръжения. Строителството на „Дреднаут“ (HMS Dreadnought) слага кръст на бойната ценност на всички ескадрени броненосци, и Германия получава възможност да настигне Британия по брой кораби от новия тип – дреднаути. Британия се стреми да съхрани своята челна позиция и от 1909 г. започва строителството на свръхдреднаути с 343-мм оръдия – типовете „Орион“, „Кинг Джордж V“ и „Айрън Дюк“. Германските корабостроители продължават да строят, в рамките на корабостроителните програми за 1911 и 1912 г., своите линкори от типовете „Кайзер“ и „Кьониг“ с 305-мм оръдия, усилвайки тяхната защита за сметка на икономия във въоръжението. Те смятат това за оправдано, тъй като дулната енергия и бронепробиваемостта на германското оръдие са малко по-слаби, а настилността и скорострелността им са по-добри. За това, с оглед по-масивното брониране, германските специалисти смятат избора на 305-мм оръдия за оптимален за въоръжение на своите дреднаути.

Въпреки това се проследява световна тенденция към ръст на калибъра на главното въоръжение на линкорите. Започва да се появява информация за строителството в САЩ и Япония на кораби с 356-мм оръдия. В Германия разбират необходимостта от увеличаване на огневата мощ на своите дреднаути. От края на 1910 г. започва търсене на съответното решение. Един от пътищата е увеличаването на броя на 305-мм оръдия до 13 – 15, което с оглед ограниченията по дължина на кораба води до необходимостта да се разработят триоръдейни кули. Вторият път е увеличаването на калибъра на оръдията. Той позволява да се използва отработената конструкция на двуоръдейната кула.

През ноември 1911 г. департаментът по въоръжения на Морското министерство провежда изследвания, показващи, че оптималният преход ще бъде към оръдия калибър 340-мм. Това би позволило да се използват вече готови технологични решения за оръдейните установки и конструкциите на корпусите и закрепванията на установките. Фирмата „Круп“, монополист в производството на големокалибрени оръдия, през юли 1911 г., предлага собствена разработка за 340-мм оръдия. Но това предложение не намира отклик, тъй като морското министерство все още не е определило калибъра на бъдещите оръдия.

За приемане на решението за въоръжението на линейните кораби по програмата за 1913 г. морският министър Алфред фон Тирпиц, на 4 август 1911 г., издава разпореждане към департамента по въоръжения да се проведат сравнителни изследвания на варианти за бъдещите линкори с въоръжение от 35-, 38- и 40-см оръдия. Резултатите са разгледани на заседание на 1 септември. Обсъждането се свежда до избор между два варианта – пет двуоръдейни кули с оръдия 35 см или четири двуоръдейни кули с оръдия 40 см. Артилеристите, в лицето на началника на департамента по въоръжения, застават зад варианта на въоръжение от десет 350-мм оръдия. Те смятат, че такова оръдие ще обладава малко по-лоша бронепробиваемост, за сметка на това статистически десетте оръдия дават, при съпоставима скорострелност, с четвърт по-голяма вероятност за попадение. Корабостроителите, в лицето на главния конструктор на флота Г. Бюкнер, настояват за четирикуполния вариант с разполагане на по две кули в краищата на кораба, смятайки, че в петкуполния вариант „средната е тази, която винаги и навсякъде пречи“. Към това поставянето на пета кула добавя примерно 700 т водоизместимост на линкора.

Предложението на Тирпиц – да се използва схема с разполагането на десет оръдия линейно-терасовирно в четири кули – двете долни триоръдейни, а двете горни двуоръдейни – е отхвърлено. От една страна, използването на триоръдейни кули с по-голям барбет води до големи изрези в палубата и, съответно, отслабва надлъжните конструктивни свръзки на набора на корпуса. От друга страна, немските оръжейници се консултират с австро-унгарските си колеги при разработката на триоръдейните кули за дреднаутите от типа „Вирибус Унитис“ и за това от първа ръка са запознати с проблемите в скоростта на подаване на снаряди към централното оръдие и нарастването на въртящия момент при изстрел.

Съвещанието от 24 септември също не води до решение, специалистите клонят към избор на 400-мм оръдия. В полза на този вариант има няколко съображения. Първо, разчетите показват, че именно в района на този калибър се намира оптимумът в съотношението цена/качество за линкора. При ръст на калибъра нагоре величината на зависимостта в настъпателната мощност от водоизместимостта и съответно стойността става нелинейна и цената на линкора започва да „пари“. Специалистите на Круп също смятат, че този калибър се явява пределен и за технологиите за скрепяване на стволовете с намотка, използвани от Британия. За това преходът към пределния калибър отведнъж ще доведе с една стъпка да се изпревари в състезанието Британия и да се продължи съревнованието само по отношение количеството на линкорите. Възражения има само от страна на Тирпиц, който смята, че изборът на такъв калибър за оръдията се диктува от политически съображения и че такъв скок се явява „изхвърляне, зад което ние не следва да вървим“, но обещава да доложи за избора на 40-см калибър на кайзера.

Срещата с кайзер Вилхелм II се състои по време на лов в края на септември. Предпроектът за дреднаут с 40-см оръдия е обозначен с шифъра Dla. При водоизместимост от 28 250 т той носи, освен осемте 400-мм оръдия, четиринадесет 150-мм и десет 88-мм. Линкорът има дизелов двигател за икономичния ход и система за активно успокояване на люлеенето. Този проект е одобрен от кайзера, но за утвърждаването на проекта законодателно е необходимо да има счетоводна обосновка. За това са направени стойностни разчети за двата варианта. Линкорът с десет 350-см/45 оръдия има водоизместимост от 29 000 т и стойност около 59,7 милиона марки. За линкора с 400-мм оръдия водоизместимостта е още по-голяма, а стойността превишава 60 млн. В качество на алтернатива корабостроителният отдел подготвя междинен вариант с осем 38-см/45 оръдия. При водоизместимост от 28 100 т той ще има стойност около 57,5 млн. марки.

На доклад при кайзера от 6 януари 1912 г. Тирпиц, в присъствието на всички ръководители на департаменти в морското министерство обосновава, че вариантът с междинния калибър се явява компромисен. По негово мнение, преимуществата от последващия ръст на калибъра са неголеми и 38-см оръдие може да си остане в качеството на въоръжение на германските линкори даже тогава, когато другите страни преминат към оръдия с по-голям калибър. Интересно е, че това решение е прието още преди да се появи информацията за строителството в Британия на линкорите от типа „Куин Елизабет“ с 381-мм оръдия.

На 16 януари на съвещание в морското министерство са разгледани необходимите доработки на проекта Dla с оръдията 38-см/45, след което започва детайлното разработване на проекта. Следващото съвещание за линкорите по програмата за 1913 г. е на 13 юни 1912 г. Детайлните разчети показват, че надеждата за икономия, в сравнение с 40-см вариант, не се оправдават. Първо, стойността на самата артилерия нараства от 21,4 до 22 млн. марки. Второ, кулите се получават по-тежки и по-големи, отколкото се смята, и в крайна сметка сумарната водоизместимост нараства до 28 500 т.

Изискванията за икономии и неопределеността с дизеловия двигател с исканата мощност водят до замяната му с турбоагрегат, което намалява стойността на кораба с 1,7 млн. марки. Също така проектната скорост е снижена от 22 до 21,5 възела, което икономисва 250 т натоварване. Немците смятат, че в Северно море дистанциите на боя ще бъдат средни, за това разчитат на използването и на 150-мм оръдия в боя на главните сили. Техният брой на новия линкор е доведен до 16. Още на стадий проект „противоминните“ 88-мм оръдия са заменени с осем зенитки от този калибър.

Схемата на брониране и конструктивната защита от подводни взривове почти без изменения е взета от предходния тип „Кьониг“. Благодарение на бързия прогрес в торпедното въоръжение през 1910-те години болшинството морски специалисти считат за задължително поставянето на такова въоръжение на линкорите. За това корабите от програмата за 1913 г. съхраняват същия брой торпедни апарати, каквото има на „Кьониг“, – пет, но това са вече за най-новите 600-мм торпеда, което води до увеличаване на размерите на съответстващите отсеци.

Главен конструктор на проекта е съветникът по въпросите на военноморското строителство („маринебаурат“), полковникът на гражданска служба, А. Пех.

Конструкция Корпус Корабите от типа „Байерн“ имат развит полубак, заемащ 2/3 от дължината на корпуса. По сравнение с типа „Кьониг“ обводите в носовата част са по-пълни, за да може да се впишат кулите и погребите с по-големи размери и да се компенсира тяхното нараснало тегло. За това коефициентът на обща пълнота на корпуса се увеличава от 0,592 до 0,623. На „Байерн“ има стремеж височината на борда в средната част да се направи колкото е възможно по-малка, което е традиционно за германските капитални кораби от онова време. Това икономисва тегло в корпуса, увеличава устойчивостта за сметка на снижаването на височината на поставяне на кърмовите кули и намалява силуета на кораба, съответно и неговата забележимост. Височината на корпуса в района на мидела при нормална водоизместимост съставлява само 4,1 м, издигайки се към кърмата до 4,6 м. При пълно натоварване тези величини намаляват до 3,44 и 3,94 м съответно. Форщевенът има таранни очертания. В неговата долна част е разположен подводният носов торпеден апарат. Формата на кърмовата част повтаря „Кьониг“.

Системата на силовия набор на корпуса е смесена. Двойно дъно има по протежение на 88% от дължината на корпуса по водолинията – т.е. на дължина 152 м, 84,7% от общата дължина на корпуса. Самият корпус е разделен от водонепроницаеми прегради на 15 главни водонепроницаеми отсека (с номерация от кърмата към носа от I до XV) и има пет палуби. Това са палубата на полубака, горна, средна, долна палуби и долна платформа. Долната палуба е главната бронирана. Нейният настил има стикови и пазови планки с дебелина 20 мм с три реда нитоване. Настилът на полубака се състои от два слоя. Листовете на тези слоеве са насложени един на друг, така че всеки слой да служи за стиковка и пазова планка спрямо другия. Отдолу е поставена подложка с дебелина 20 мм, която с помощта на девет реда нитове се крепи към палубния настил. Всички нитове са вбити, което сумарно дава икономия в тегло до 100 т за целия корпус. Отличителна конструкционна особеност на тези линкори се явява отсъствието на бимсове под главната бронирана палуба.