Бисмарк () са серия германски линейни кораби от Втората световна война. Всичко от проекта са построени два кораба – „Бисмарк“ и „Тирпиц“. Най-мощните линкори и най-големите бойни кораби, построени в Германия.

Построени са в нарушение на лимита за водоизместимост на Вашингтонското съглашение – водоизместимостта на корабите надминава лимита с 6000 т. Имат необикновено голяма маса на бронята. Схемата на защитата им се отличава от схемата „всичко или нищо“, използвана при линкорите на другите страни, и фактически се явява развитие на схемата на брониране на линкорите от типа „Шарнхорст“ с по-голяма площ на брониране на борда и явно преобладаване на вертикалната броня над хоризонталната. Въоръжението им също е необичайно. Вместо три- и четириоръдейните кули, използвани за икономия на водоизместимост от линкорите на другите страни, линкорите от този тип носят четири двуоръдейни кули с 380-мм оръдия.

„Бисмарк“ потъва през 1941 г. при първия си боен поход, преди това потопявайки в сражението в Датския пролив британския линеен крайцер „Худ“. „Тирпиц“ през цялата си бойна служба се намира в Норвегия, участвайки в охраната на крайбрежието и лов на арктически конвои. За неговата неутрализация са проведени няколко операции на Кралския флот и Кралските ВВС, в резултат на които през 1944 г. е потопен със свръхтежките бомби „Толбой“ в норвежкия Тромсьо.

История на създаването Изследователските работи над проекта за линкор с водоизместимост от т започват в Германия още през 1932 г. Според условията на Версайския договор такова строителство е забранено, за това работите се водят при спазване на секретност. Тъй като Франция по това време строи линкора „Дюнкерк“ с 330-мм оръдия, немците разглеждат вариант за линкор с осем 330-мм оръдия и 30-възлова скорост. Предварителните разчети показват, че в рамките на зададените характеристики линкора с добра защита може да вложи във водоизместимост т, обаче при увеличаване на въоръжението до осем 350-мм оръдия водоизместимостта рязко нараства до т.

През пролетта на 1934 г. в управлението по корабостроене на Имперското морско ведомство са започнати работите над линкора „F“. Зададени са следните характеристики: водоизместимост т; въоръжение от осем 330-мм; 12 150-мм; 16 105-мм оръдия; брониране – главен пояс: 350 мм; пояс по краищата: 150 мм; бронирана палуба: 100 мм; скосове и палуба над погребите: 120 мм; горна палуба: 50 мм; барбети на кулите на главния калибър: 350 мм; на 150-мм: 150 мм; бойна рубка: 400 мм; противоторпедна преграда: 60 мм и противоосколъчна защита на борда от 60 мм.

Предварителните разчети показват невъзможността да се изпълнят изискванията за бронирането, след което те са преразгледани. Главният пояс е изтънен до 320 мм, поясът по носа – до 70 мм, в кърмата – до 90 мм. Сред вариантите за енергетична установка са разглеждани дизели, парни турбини и турбоелектрическа установка.

В качеството на основна схема за разположение на оръдията на главния калибър се разглежда схема за разполагане на осемте оръдия линейно-терасовидно в четири двуоръдейни кули. Германските адмирали клонят именно към такъв вариант: независимо от по-голямото им тегло в сравнение с използването на три- и четириоръдейни кули, той осигурява по-добро управление на огъня, разпределение на огъня по краищата, по-голяма живучест и по-опростени системи за подаване на боезапаса, което осигурява по-висока скорострелност.

На 2 ноември 1934 г. е решено, че за превъзходството по скорост над „Дюнкерк“ и всеки един бъдещ европейски линкор са необходими 33-възлова максимална, на мерната миля, и 30-възлова продължителна в морето скорости. Главата на общия отдел, вицеадмирал Гюнтер Хузе, снижава тези скорости до 29 и 27 възела. Те са приети за първия и втория предварителни проекти, но на 26 ноември те са пак снижени до 28 и 27 съответно. Водоизместимостта на линкора се оценява на т.

Още на 10 ноември главнокомандващият военноморския флот, адмирал Ерих Редер, указва на това, че водоизместимостта не трябва да надминава 35 000 т, а за габаритите трябва да се отчитат ограниченията на съществуващите места за докуване и стоянка. След препроверяване на разчетите конструкторите уверяват Редер, че да се впишат в зададените им изисквания е нереално. На 21 декември адмиралът се съгласява за ръста във водоизместимостта, но само при условието на значителен ръст и в бойната мощ. Той иска да се подготвят два варианта – с 330-мм оръдия и турбоелектрическа установка, а също вариант с 350-мм оръдия и паротурбинна установка. При това Редер интерпретира скоростта от 28 възела като продължителна.

Разчетите показват, че и двата варианта изключват построяването им в корабостроителницата на „Дойче Верке“ в Кил. На съвещание от 17 януари 1935 г. е решено да не се ограничават с размерите на стапелите в Кил и Вилхелмсхафен и че следва да се отчитат само размерите на доковете и дълбочината в немските бази, което означава необходимостта да се впишат в дължина 242 м, ширина 36 м и газене 10 м. На това съвещание е решено да се избере проектът с 350-мм оръдия и парна турбина. Независимо от намаляването на дебелината на барбетите под горната палуба до 320 мм, по-детайлните изчисления показват ръст на водоизместимостта до т. Редер заповядва тези данни да се скрият и във всички документи да се указва стандартна водоизместимост равна на т.

На 16 март 1935 г. Германия денонсира Версайския договор, налагащ ограничения и върху военноморския флот. В новите условия се разглежда вече вариант за построяване на линкор с 380-мм оръдия, както планират да направят Франция и Италия. Обаче разполагането на такъв главен калибър изисква ръст на водоизместимостта до  – т. При това максималното газене нараства до 9,4 м, което прави невъзможно използването на дока във Вилхелмсхафен. На основание тези съображения, на 1 април, Редер утвърждава проекта с 350-мм оръдия с водоизместимост от т, обаче на 9 май 1935 г., след личното указание на Адолф Хитлер, е решено линкорът да бъде с 380-мм оръдия.

Отново са разгледани няколко варианта за силови установки и вариант за разполагане на 150-мм оръдия в каземати, което икономисва тегло и дава по-добра защита за оръдията. В проекта А2 се използва тривалова паротурбинна установка с мощност 115 000 к.с. (85,76 МВт), а 150-мм оръдия са разположени в четири двуоръдейни установки С/34 и четири еднооръдейни MPL С/20. В проекта A3 всички оръдия са разположени в каземати. В проекта А4 всичките 150-мм оръдия са разположени в двуоръдейните установки LC/34, при това централната двойка е качена с една палуба по-нагоре. Проектът А5 е вариант на А2 с турбоелектрическа установка.

В резултат на разглеждането на тези проекти, на 7 юни, е прието окончателното решение за разположението на всички 150-мм оръдия в кули. За усилване на защитата борда до горната палуба се защитава от 150-мм плочи. Успешното използване на турбоелектрическата установка на лайнера „Шарнхорст“ (SS Scharnhorst) води до избора ѝ за силова установка на новия линкор. Независимо с нарасналата с 600 т маса, това дава значителен ръст в далечината на плаване. Тъй като водоизместимостта и габаритите не могат вече да се надвишават, е необходимо да се вземе допълнителното тегло за сметка на други групи от тегловото разпределение.

На 18 юни 1935 г. е подписано англо-германското морско съглашение, според което Германия получава правото да построи флот, съставляващ 35% от британския, и тя се задължава да изпълнява условията на Вашингтонския договор от 1922 г. и Лондонския договор от 1930 г. и да не строи линкори с водоизместимост над т. Но конструкторите не обръщат внимание върху тези ограничения, тъй като се счита, че към момента на влизането в строй на линкорите те ще изгубят сила.

На 23 август 1935 г. е представен проектът А13 с тривинтова турбоелектрическа установка. Като цяло проектът е одобрен, но Редер иска да се измени компоновката на надстройката и да се увеличи броят на 37-мм двуцевки от четири до осем. За икономия на тегло дебелината на барбетите на ГК под горната палуба е намалена до 220 мм, дебелината на броневата палуба на места е намалена от 100 до 80 мм. В същото време долната палуба в носовата част получава брониране от 20 мм, броневата палуба над погребите се усилва до 95 мм, броневите траверси са продължени до горната палуба.

Теглото продължава да си остава проблем, и на 23 ноември 1935 г. Редер се принуждава да се съгласи с намаляването на дебелината на главния пояс до 300 мм. Поради завишените изисквания на оператора (реверс от пълен ход напред към пълен назад за 20 секунди), подизпълнителят – берлинската „Сименс-Шукерт Верке“ не успява да осигури производството на турбоелектрическата установка в нужния срок. При корабостроителите предизвикват безпокойство неизпрбованата установка и сложната ѝ експлоатация и ремонт. В крайна сметка, през юни 1936 г., корабостроителният отдел предлага замяната ѝ с обикновена турбинна. На 6 юни Редер се съгласява с това предложение. Освободеното тегло отива за увеличаване на дебелината на пояса до 320 мм. Използването на заваряване позволява да се икономиса допълнително тегло и да се увеличи в района на погребите дебелината на палубата от 95 до 100 мм, а на скосовете от 100 до 120 мм. Обаче тези изменения са направени само на втория кораб от серията. Към декември 1936 г. всяко изменение в дебелините на палубите е невъзможно, тъй като плочите за нея вече са произведени.

Стапели за построяването на корабите с тези габарити имат само четири корабостроителници – военноморската във Вилхелмсхафен, „Дойче-Верке“ в Кил, „Блом унд Фос“ в Хамбург и „АГ Везер“ на концерна „Дешимаг“ в Бремен. При това първите два са заети с построяването на линкорите „Шарнхорст“ и „Гнейзенау“.

Поръчката на линкора „F“Германските кораби, при началото на тяхното строителство, получават временни имена. За новите кораби се избират поредни литери. За новите влизащи в строй кораби, които трябва вече да заменят стари, при залагането им се дава предварително наименование „ерзац“ (от немското „замяна“) + „Наименованието на заменяния от него кораб“., бъдещия „Бисмарк“, е дадена на „Блом унд Фос“ на 16 ноември 1935 г. В документите той се обозначава като „Ерзац-Хановер“. Желанието е да бъде заложен по-рано, на 1 януари 1936 г., но по политически причини това не е направено. За да бъде въведен в строй колкото се може по-бързо, на 1 октомври 1939 г., вместо първоначално планираното 1 декември 1939 г., е взето решение да се ускорят темповете на строителство. При спуска си на вода линкорът получава името „Бисмарк“.

Линкорът „G“, бъдещият „Тирпиц“, е поръчан на държавната корабостроителница във Вилхелмсхафен, след спуска на вода на „Шарнхорст“. Размерът на стапела не позволява да се строи линкор с такива размери изцяло, за това изначално е планирано залагането само на част от корпуса. Корабостроителницата получава поръчката на 14 юни 1936 г. Залагането е планирано за 1 януари 1937 г., а предаването му на флота за 1 февруари 1940 г.

Конструкция Корпус

Проектните работи по новите линкори се водят в конструкторския отдел на Управлението по корабостроене под ръководството на министерския съветник Херман Буркхард.

Корпусът има характерната за германското корабостроене вретенообразна форма. Той е гладкопалубен, с видима седловатост за по-добра мореходност. Според окончателния проект максималната дължина съставлява 241,6 м, а ширината – 36 м. При това форщевенът е практически вертикален, а кърмата има закръглена форма. В процеса на строеж формата на носовия край е изменен. За повишаване на мореходността линкорите получават клиперен или, както се нарича в Германия, „атлантически“ форщевен. На „Бисмарк“ тези работи са проведени при дострояването, през септември 1939 г., а на „Тирпиц“ – още на стапела. След това дължината на кораба се увеличава с около 3 м. В съчетание с високия борд и увеличаването на развала на носовите шпангоути това осигурява добра мореходност.