Обелерио Антенорео () е деветият дож на Венеция, управлявал от 803-804 до 810 г.
Произход и исторически контекст Не е известно нищо сигурно за произхода му. Родом от Маламоко, според едно издание на „Хроника Алтинате“ от XIII век той е син на някой си Еджилио или Енеаджилио. Управлението му се развива на фона на бурните събития, които бележат Венеция през VIII–IX век. Коронацията на Карл Велики през 800 г. и формирането на Свещената Римска империя предизвикват протестите на Византия, която се смята за единствен законен наследник на Римската империя. На равнище Венецианска лагуна тези събития водят до оформянето на провизантийска партия, силна в старата херцогска столица Ераклеа, и профранкска партия, концентрирана в новото седалище Маламоко.
Сблъсъците между двете течения често завършват с насилие и довеждат, наред с други събития, до убийството на патриарха на Градо Джовани, близък до западния император и папата, от ръцете на Маурицио Галбайо, син и сърегент на дожа Джовани (802 г.). Противно на очакванията на Галбайо, този акт не накланя везните в полза на тяхната партия. Роднина на убития патриарх, Фортунат, е избран за негов наследник. През лятото на 803 г. Фортунат пътува до Залц в Германия, където получава привилегии и имунитети за своята църква от Карл Велики, потвърждавайки профранкската ориентация на патриаршията в Градо.
Управление Междувременно напрежението между двете фракции прераства във въоръжени сблъсъци между различните общности, особено между Ераклеа и близкия Йезоло. Венецианските лидери, противопоставящи се на политиката на дожа, се събират в Тревизо, на франкска територия, откъдето между края на 803 и началото на 804 г. насърчават свалянето на семейство Галбайо, принудено да отиде в изгнание, и избирането на трибуна Обелерио, родом от Маламоко.
Скоро след избирането си Обелерио назначава брат си Беато, с умерени провизантийски наклонности, за сърегент. Изправени пред произтичащото напрежение, двамата дожи реагират решително: Ераклеа е поставена под техен контрол, а някои видни представители на тази общност и на Йезоло са принудени да се установят в Маламоко като заложници на правителството. Патриарх Фортунат е възстановен в своята епархия в Градо, но се завръща в лагуната едва след няколко месеца поради враждебността на Обелерио, въпреки че двамата споделят сходна политическа ориентация.
След като Венеция вече се намира в орбитата на франкското влияние, в края на 805 г. Обелерио и Беато, придружени от херцога и епископа на Зара като представители на далматинците, предприемат пътуване до двора на Карл Велики, който по това време пребивава в Диденхофен (днешен Тионвил). По този повод отношенията между Венеция и Каролингите са уредени чрез „наредба на водачите и населението от Венеция до Далмация“: Венецианското херцогство преминава решително от византийската към франкската сфера на влияние.
Провизантийската фракция обаче не е напълно победена, а и реакцията на Византия, нежелаеща да се откаже от присъствието си в Горна Адриатика, не закъснява. През 806 г. император Никифор I изпраща военноморска експедиция под командването на патриция Никита, за да възстанови реда в региона. Без да срещнат ефективна съпротива от Каролингите, византийците първо възвръщат контрола над Далмация, а след това се появяват при входа на лагуната. Патриарх Фортунат бяга при франките, докато Обелерио и Беато се предават без бой. Обелерио дори получава дворцовата титла „спатарий“ – знак за завръщането му под византийска власт.
През лятото на 807 г. Никита, след като сключва споразумение, или по‑скоро примирие, с краля на Италия Пипин, отплава обратно на изток, вземайки със себе си като заложници няколко венецианци от профранкската партия, както и самия Беато. Последният е приет в Константинопол, удостоен с титлата „ипат“ и впоследствие освободен. Крехкото разбирателство между Никита и Пипин обаче не издържа, тъй като липсва реално споразумение между двете империи.
Още през 809 г. флот под командването на Павел, херцог на Кефалония, навлиза във венециански води. След сблъсък с франкския гарнизон в Комакио византийците се установяват в Маламоко, опитвайки се да подновят преговорите с Пипин. Дипломатическата инициатива се проваля, отчасти поради двусмисленото поведение на Обелерио и неговите поддръжници, колебаещи се между двете сили в стремеж да запазят автономията на херцогството. Византийският флот се оттегля, а Пипин решава да нахлуе на венецианска територия.
Инвазия на Пипин и изгнание Последвалите събития са описани подробно от Йоан Дякон, който пише два века по‑късно и предлага силно пристрастна, отчасти романтизирана версия: според него Пипин нарушава примирието, атакува херцогството по суша и море, окупира крайбрежните градове и достига до Албиола, откъдето заплашва Маламоко, но двамата дожи реагират решително и постигат победа. Съвременните франкски анали представят различна, и вероятно по‑надеждна, картина: опитът за споразумение между Каролингите и Византия се проваля поради интригите на венецианските дожи; Пипин напада и подчинява херцогството, но се оттегля при завръщането на византийския флот, чиято намеса се оказва решаваща. Профранкската партия е окончателно победена.
В края на 810 г. Обелерио и Беато правят последен опит да запазят властта си, като се присъединяват към победителите, но съдбата им вече е предрешена. Обелерио търси убежище при франките, които го предават на византийците; той е отведен в Константинопол. Беато е заточен в Зара, където умира през следващата година. На тяхно място през 811 г. венецианците избират за дож Анджело Партичако, който премества столицата в Риалто.
Смърт След свалянето си Обелерио остава в изгнание в Константинопол близо двадесет години. Около 829 г., при предаването на властта от дож Джустиниано Партичако на сина му Джовани, той се завръща в лагуната, опитвайки се да си възвърне властта. Акостирал близо до Маламоко, Обелерио започва да събира поддръжници. Джовани изпраща войски срещу него, но те дезертират и се присъединяват към своя съгражданин. Изправен пред възраждане на локализма, който заплашва единството на херцогството, дожът реагира безмилостно: Маламоко е опустошен, а Обелерио – победен и обезглавен. Главата му е изложена като предупреждение срещу бъдещи бунтове и след това набита на кол край Местре, на границата с Франкската империя.
Литература Marco Pozza, Obelerio, в Dizionario biografico degli italiani, vol. 79, Roma, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 2013 Norwich, John Julius. A History of Venice. Alfred A. Knopf: New York, 1982.
Категория:Дожи на Венеция Категория:Родени във Венеция