Гуидо Густаво Гоцано () е италиански поет и писател. Считан е за най-висш представител на постдекадентското литературно течение на т. нар. „поезия на здрача“ ().От crepuscolo – „сумрак“

Символ на поезията на здрача е неговото стихотворение „Г-ца Щастие или Щастието“, в което присъстват основните теми на това движение: болестта, противопоставянето на канона на Габриеле д'Анунцио, отхвърлянето на ролята на поета, очарованието на баналното ежедневие, самоиронията.

Приживе Гоцано публикува две важни свои стихосбирки: „Пътят на убежището“ (1907) и „Беседите“ (1911), както и сборника с приказки „Трите талисмана“ (1914). Светът, който описва в поезията си, е провинциален и дребнобуржоазен, и на него той гледа хем с любов, хем с известна иронична безпристрастност. По време на престоя си в Индия той пише и серия от разкази, събрани в посмъртната му книга „Към люлката на света“ (1917).

Биография Произход и ранни години

Гоцано е роден на 19 декември 1883 г. в град Торино (Кралство Италия) в къщата на родителите си на ул. Бертолоти 2. Произхожда от заможно семейство от градчето Алие. Дядо му д-р Карло Гоцано е богат буржоа, притежател на доста земи и вили в Алие, лекар от Кримската война, близък приятел на Масимо д'Адзельо и любител на романтичната литература на епохата.Гоцано си спомня за него в стихосбирката „Пътя на убежището“ (Via del rifugio), III:

Синът му Фаусто (1839 – 1900) – бащата на Гуидо е инженер, строител на железницата на Канавезе, която свързва град Торино с долините на Канавезе. След смъртта на първата му съпруга, от която има пет дъщери: Ида, Фаустина, Алда, Биче и Тереза, Фаусто се жени през 1877 г. за 19-годишната девойка от Алие Диодата Маутино (1858 – 1947), майка на Гуидо. Тя е жена с артистичен темперамент, любителка на театъра и актриса аматьорка. Диодата е дъщеря на сенатор Масимо – друг богат земевладелец, собственик на стара благородническа къща в Алие и на близката до нея вила „Ил Мелето“, която има малък парк, обграждащ малко езеро с островче.Споменато е в много стихотворения като напр. в „Романтични пролети“ (1901): От този втори брак се раждат Ерина (1878 – 1948), преждевременно починалите Артуро и Карло, както и Гуидо, и Ренато (1893 – 1970).

Гоцано е кръстен е в близката църква „Св. Барбара“ на 19 февруари с личните имена Гуидо Давиде Густаво Рикардо. Силно свързан с Торино, той живее в четири различни къщи в родния си град.

Посещава основното училище на варнавитите, а след това и училище „Чезаре Балбо“ с помощта на частен учител поради незаинтересоваността му от учебния процес.

Престоят му в гимназията е още по-труден. През 1895 г. е записан в Класическа гимназия „Кавур“, но след две години е изключен и е изпратен да учи в колежа „Рамоино“ в град Кивасо. През 1898 г. се връща да учи в Торино, където през март 1900 г. баща му умира от пневмония. На годишнината от смъртта му на Великден 1901 г., на 17-годишна възраст, Гоцано пише първото си известно стихотворение, посветено на майка му: „Романтични пролети“, публикувано посмъртно през 1924 г. От многото писма до неговия приятел и съученик Еторе Кола стават ясни причините за училищните затруднения на Гоцано, който е много по-заинтересован от пакостите отколкото от училището.

След още две училища през октомври 1903 г. той окончателно завършва Националния колеж в Савиляно. През същата година публикува първите си стихотворения в торинското списание „Петъкът на Графинята“, в които влиянието на Габриеле Д'Анунцио се усеща още в заглавията: „Упадащата девица“, „Увещанието“, „Удоволствието от плаването“, „Параболата на есента“, „Върховно спокойствие“ и „Възхвала на майката“, както и разказа „Разходката“.

Клуб „Културно дружество“

Въпреки че се записва в Юридическия факултет на Торинския университет, Гуидо предпочита да посещава залата за танци на студентския клуб Gaudeamus igitur. Първоначално той се посвещава на поезията, като подражава на Габриеле Д'Анунцио и на мита му за денди. Впоследствие открива лириката на Джовани Пасколи и това го приближава до кръга от интимни поети, впоследствие наречени „поети на здрача“, обединени от вниманието към „добрите неща с лош привкус“Стихът се намира в началото на кратката поема „Приятелката на баба Надежда“ в рамките на описанието на буржоазния салон от XIX век с неговите мебели и украшения – спомени за периода на Рисорджименто: бюст на Алфиери, бюст на Наполеон, препариран папагал, цветя в рамка и т. н. Те са рамката на буржоазния живот и на неговата визия за света. Заедно с това са и един вид кичозни сувенири, „хубави неща с лош привкус“. с някой и друг намек за естетизъм, и към „прогонената смет, толкова мила на моята Муза“, както иронично казва творецът.G. Gozzano, La signorina Felicita ovvero la felicità В този процес той е повлиян от професора и поета Артуро Граф, на чиито литературни курсове присъства. Неговият вдъхновен от Джакомо Леопарди песимизъм е смекчен от една духовна форма на социализъм – комбинация, доста обичана от младите торински интелектуалци, които виждат в нея „антидот“ на стила на Габриеле Д'Анунцио. Граф помага на Гоцано да се отклони от канона на Д'Анунцио, проникнал в ранните му творби, като се завърне към източниците и се посвети на задълбоченото проучване на поезията на Данте Алигиери и на Франческо Петрарка, което спомага и за усъвършенстването на неговата поетическа чувствителност.

Друго обичано от Гоцано по онова време място е седалището на „Културно дружество“ – клуб, първоначално разположен в Националната галерия на ул. Рома, а от 1905 г. – на днешната ул. Чезаре Батисти до Палат Кариняно. Основан през 1898 г. от група интелектуалци, сред които Луиджи Ейнауди, Гулиелмо Фереро, Гаетано Моска, Джовани Вайлати и астрономът Франческо Поро де' Соменци, дружеството цели да е циркулираща библиотека, която да доставя най-новите литературни публикации, читалня за вестници и списания и място за конференции и разговори,Новини и документи в G. Bergami, La „Società di cultura“ nella vita civile e intellettuale torinese, Studi Piemontesi, Torino, VIII, 1979 следвайки един позитивистичен поглед към циркулацията на културата, съставен от педагогически намерения и обмен на професионален опит. Сред по-възрастните и вече утвърдени посетители от културния пейзаж на епохата е литературният критик и директор на Галерията за модерно и съвременно изкуство Енрико Товес, писателите Масимо Бонтемпели,На Бонтемпели посвещава през май едно свое типично декадентско стихотворение от онова време: Джовани Чена, Франческо Пастонки, Ернесто Рагацони, Карола Проспери, филологът Густаво Балсамо Кривели, професорите Дзино Дзини и Акиле Лория и понякога Луиджи Пирандело; непосредствено след войната в него участват, с различен дух и намерения, Пиеро Гобети, Лионело Вентури и Феличе Казорати.

В клуба Гоцано става, според думите на приятеля му журналист Марио Баси, лидер на една „луда банда“G. Bergami, Gozzano e la „matta brigata“, в „Guido Gozzano. I giorni, le opere“, с. 239 – 254 от младежи, съставена от журналиста Марио Вуляно и от литературните дейци Карло Калкатера, Салватор Гота, Атилио Момиляно, Карло Валини, Марио Долиоти (бъдещ отец Силвестър – бенедиктинец в Субиако, който му помага в духовно отношение на смъртното му легло). Тази група нарушава научния мир на членовете на клуба с шумни разговори на висок глас и с импровизирани шеги, което е в контраст с образа на Гоцано, обичайно описван като резервиран младеж с аристократични черти, мил, усмихнат и рядко смеещ се.По думи на Карола Проспери, във F. Antonicelli, Capitoli gozzaniani, с. 58 Мнението на поета за клуба не е много ласкателно: „Култура! Когато ми говорите за него, усещам мириса на някакви отходни тръби, подредени за реставрация“,Писмо до Карло Валини от 20 декември 1907 г., в G. Gozzano, Lettere a Carlo Vallini, с. 48 но клубът му дава възможност да направи познанства, които ще му бъдат полезни както в културната му ориентация, така и в популяризирането на стиховете му. Той моли професора по философия Дзино Дзини да му разясни фигурите на Ницше и на Шопенхауер, в които трябва да се търси „истината, която не е религиозна“Carlo Calcaterra, Introduzione a G. Gozzano, Opere, Milano, Garzanti, 1948, с. XXVII. – фигури, които са в унисон с неговото бунтарско декадентство.

Все пак у Гоцано, наред с неговата по-сериозна позиция в светските взаимоотношения, бавно съзрява и едно по-внимателно отношение към поетическите ценности на писането, което е благоприятствано от познанията му за модерните френски и белгийски поети Франсис Жам, Морис Метерлинк, Жул Лафорг, Жорж Роденбах, Пол Верлен и Сюли Прюдом, от Артуро Граф с неговите „Горски рими“ и от влиянието на Джовани Пасколи.

„Пътят на убежището“ и критическа оценка

През 1906 г. в Културното дружество Гоцано се запознава с писателката и поетесата Амалия Гулиелминети,Поетесата разказва в дневника си за сцената на срещата, която в първия момент е била пропусната: с която през 1907 г. започва връзка, продължила 1 – 2 години. Въпреки това двамата си кореспондират до края на живота му. Техните любовни писма от периода 1907 – 1909 г. са публикувани през 1951 г. като Lettere и разкриват дълбоката и нежна любов, от която Гоцано се опитва на моменти да се отърси, предпочитайки по-сигурното „литературно приятелство“.

1906 г. е посветена на проекта му за колекция на произведенията му в собствена книга, за което са нужни корекции, преработки и премахване на стихове, които вече не са му присърце. Резултатът е стихосбирката „Пътят на убежището“, издадена с финансовата помощ на майка му през април 1907 г. с много печатни грешки, което налага препечатката ѝ през август.Тя се появява без „някоя и друга печатна грешка и с някоя нова такава“ и в няколко варианта. (Писмо на Гоцано до Карло Валини, 27 август 1907 г.). В нея влизат 30 стихотворения, сред които и едноименното му произведение, което дава заглавието на книгата, както и „Двете улици“ и „Приятелката на баба Надежда“.

Книгата е приветствана от повечето литературни критициПреглед на това има в M. Masoero, „Un nuovo astro che sorge“. Giudizi 'a caldo' sulla Via del rifugio. с изключение на Итало Марио Анджелони, който на 7 април 1907 г. пише в католическия ежедневник „Моментът“:

Анджелони пише също, че Гоцано

В своя бележка от 20 април ръководството на вестника определя думите на Анджелони като „тежки, но не груби“ и дори дефинира стихосбирката на Гоцано като книга „белязана от такава долна мръсотия и низост, че всякаква следваща критична преценка трябва да се счита за безполезна“. На 29 август Рина Мария Пиераци в списание Il Caffaro укорява „неразумния критик" за това, че е оценил жестоко поета и вместо това определя поезията на Гоцано като „чиста жилка изворна вода", а Гоцано – като „едно от цветята, предназначени да дадат плод: той е „такъв, какъвто е“ както в духа, така и във формата, която не имитира и не напомня на никому другиго – нещо с доста висока стойност във времена, в които „школата“ е на мода..."Гоцано благодари на Пиераци с писмо (в R. M. Pierazzi, ...e le ombre tornano, с. 165), с изключение на оплакването му пред приятеля му Валини, затова че е бил „оцапан от Пиераци в неприлична статийка“ (вж. G. Gozzano, Lettere a Carlo Vallini con altri inediti, с. 51).

На 10 юни Гоцано пише на Анджелони от Лигурия, за да предложи на вниманието му новата книга на Амалия Гулиелминети „Лудите девици“, иронизирайки относно дискусиите, последвали статията на критика:В M. Masoero, Guido Gozzano, Libri e lettere, с. 65 – 68 и 95 – 99, където относно Анджелони се споменава изопаченият спомен за починалия Гоцано, отново във в. „Моментът“ от 10 февруари 1925 г., който очертава жизнения път на поета по „погрешните пътища на Дантевата гора“ до предполагаемо „отвращение от реалността на сетивата“ и до неговото „носталгично желание за Добро“ чак до крайната точка на онази „Истина, вярата в която и отхвърлянето на която е спасение“.