Амàлия Гулиелминèти () е италианска писателка и поетеса. През 1912 г. Габриеле д’Анунцио я определя като най-значимата съвременна италианска поетеса. Тя става известна със смелите си и независими женски образи, които предизвикват скандал.
След десетилетия на забвение интересът към нея е възроден през 2018 г. чрез издателски проект на Rina, насочен към преоткриване на авторките от XIX и XX век.
Биография Ранни години Амалия Гулиелминети е родена на 4 април 1881 г. в Торино, Кралство Италия, в семейството на дребния индустриалец Пиетро Гулиелминети и Феличита Лавецат. Има две сестри, Ема и Ерминия, и брат, Ернесто. Прадядо ѝ Пиетро Гулиелминети се преселва в Торино през 1858 г., развива дърводелски бизнес, снабдява Кралската армия и около 1860 г. изобретява първата дървена манерка.Манерките започват да се правят от алуминий през 1912 г. През 1941 г. Амалия пише статията си „Как се роди манерката“ (Come nacque la borraccia) в сп. „La lettura“, за да си спомни за семейството си и да полемизира с английските „плутократи“, чиято армия „идваше да се снабдява с военни бутилки в работилницата на онези честни торински индустриалци на име Братя Гулиелминети“.
След смъртта на баща ѝ през 1886 г. семейството се премества при дядо ѝ Лоренцо – строг и религиозен индустриалец, който настоява Амалия да учи в частни католически училища.
През 1901 г. тя започва да публикува стихове в неделната притурка на вестник Gazzetta del Popolo. Част от тях влизат в първата ѝ стихосбирка „Гласове на младостта“ (Voci di giovinezza, 1903) – ученически и повлияни от Кардучи стихове, които не привличат внимание на торинската литературна сцена.
„Лудите девици“, „Съблазните“, „Безсънният“ и връзка с Гуидо Гоцано Приемът на стихосбирката „Лудите девици“ (Le Vergini folli, 1907) е значително по-благоприятен: читатели и критици я оценяват високо. В стиховете се появяват невинни момичета – „неспокойни пламъци, затворени от мъдрост / древни правила сред грациозни укрития“ – социално „госпожици“, получили религиозно възпитание и съчетаващи профанно и сакрално, мистика и еротика.Цитат: Nei versi, fanciulle liliali, inquiete fiamme, chiuse da saggezza/d’antiche norme fra leggiadri schermi», socialmente 'signorine' che, come la stessa Amalia, avevano ricevuto un’educazione religiosa e mescolavano sacro e profano, misticismo ed erotismo. Професорът и поет Артуро Граф определя ръкописа като „много ценна огърлица“ от „красиви и нови“ стиховe.В Pitigrilli, Amalia Guglielminetti, с. 12: collana preziosissim di versi belli e nuovi. След излизането на книгата през 1907 г. той ѝ пише, че вдъхновението ѝ е „живo, откровено и деликатно“, а изкуството – „чудесно съответстващо“, като подчертава изяществото на женските фигури и отличната изработка на много от сонетите.Цит. в известния литературен критик и братовчед на Амалия Marziano Guglielminetti, La Musa subalpina, с. 202: «la sua ispirazione è viva, schietta, delicata quanto più si possa dire, e l'arte la seconda a meraviglia. Quelle sue figure di fanciulle e donne son cose di tutta gentilezza, e molti sonetti son di squisita fattura. E il tutto par che le venga così spontaneo!»
Критикът Дино Мантовани от вестник „Стампа“ (14 май 1907) вижда в Амалия съчетание между Гаспара Стампа и Сафо. Появяват се и отрицателни оценки: Алфредо Панцини в саркастична статия във вестник Secolo di Milano (28 февруари 1914) отбелязва, че поетесата има силен творчески темперамент, но издателят правилно избрал „сива, а не бяла корица“, намеквайки за „неприличията“ в книгата.През 1906 г. Гулиелминети се запознава с поета и писателя Гуидо Гоцано в торинския интелектуален клуб „Културно дружество“.Клубът е първоначално разположен в Националната галерия на ул. Рома, а от 1905 г. – на днешната ул. Чезаре Батисти до Палат Кариняно. Основан е през 1898 г. от група интелектуалци, сред които Луиджи Ейнауди, Гулиелмо Фереро, Гаетано Моска, Джовани Вайлати и астрономът Франческо Поро де' Соменци и цели да е бъде циркулираща библиотека, която да доставя най-новите литературни публикации, читалня за вестници и списания и място за конференции и разговори, следвайки един позитивистичен поглед към циркулацията на културата, съставен от педагогически намерения и обмен на професионален опит. Сред по-възрастните и вече утвърдени посетители от културния пейзаж на епохата е литературният критик и директор на Галерията за модерно и съвременно изкуство Енрико Товес, писателите Масимо Бонтемпели, Джовани Чена, Франческо Пастонки, Ернесто Рагацони, Карола Проспери, филологът Густаво Балсамо Кривели, професорите Дзино Дзини и Акиле Лория и понякога Луиджи Пирандело; непосредствено след войната в него участват, с различен дух и намерения, Пиеро Гобети, Лионело Вентури и Феличе Казорати. По това време, според Джорджо Барбери-Скуароти, тя се оформя като „страстна и чувствена жена, доминираща и жестока, пламтяща и чувствителна, облечена по най-новата парижка мода в стил Либерти“. Двамата започват страстна връзка през 1907 г., малко след излизането на „Лудите девици“. Тя продължава едва 1–2 години, но кореспонденцията им се запазва до смъртта на Гоцано през 1916 г. Той ѝ изпраща първата си стихосбирка „Пътят на убежището“ (1907), а тя му отвръща с „Лудите девици“, отбелязвайки, че в неговата поезия е докоснала „само същността, душата“ – „леко горчива и леко немощна“.G. Gozzano-A. Guglielminetti, Lettere d'amore, с. 27: «ancora assaporato le squisitezze dell'arte, solo ho sfiorato l'essenza, l'anima della sua poesia: un'anima un poco amara, un poco inferma»
В писмо от 5 юни 1907 г. Гоцано коментира оценката на Дино Мантовани и подчертава, че нейните „технически евритмични, непринудени и благородни в богатата си рима сонети“ превъзхождат тези на Гаспара Стампа, която, както и съвременните поети, е „жертва на маниерите на своето време“. Той описва впечатлението на читателя като „престой в затворена градина“, където „на всеки завой сред лилии и розови храсти“ се появява „нова кохорта девици“, възпяващи „нов вид мъченичество или надежда“. Според него Гулиелминети „води читателя като водач през кръговете на онзи светъл ад, наречен девственост“. Гоцано вижда в сонетите ѝ дантеви корени, ограничава влиянието на Петрарка и подчертава неизбежното въздействие на д’Анунцио.Пак там, с. 29: «i suoi sonetti, tecnicamente euritmici, disinvolti nell'atteggiamento, nobilissimi nella rima ricca [....] sono superiori a quelli di Gaspara Stampa [....] anche Madonna Gasparina fu vittima della maniera del suo tempo, come noi lo siamo del nostro, con gl'imparaticci d'annunziani» e che «il lettore ha l'impressione di essere per qualche istante ammesso in un giardino claustrale: ad ogni svolto di sentiero, fra i cespi di gigli e gli archi de' rosai, una nuova coorte di vergini si fa innanzi cantando una nuova sorta di martirio o di speranza. Ella compie nel suo libro, Egregia Guglielminetti, quasi un vergiliato, e conduce il lettore attraverso i gironi di quell'inferno luminoso che si chiama verginità»
Гоцано открива дантеви корени в композицията на сонетите ѝ, свежда влиянието на Петрарка до минимум и подчертава неизбежното въздействие на Габриеле д'Анунцио.G. Gozzano-A. Guglielminetti, Lettere d'amore, с. 29 (писмо от 5 юни 1907 г.)
Гулиелминети се стреми към стабилна връзка с Гоцано, но той предпочита интелектуално приятелство. Въпреки това отношенията им оказват силно влияние върху творчеството ѝ и водят до публикуването на стихосбирката „Съблазните“ (Le Seduzioni, 1909), в която „до една по-определена алчност към живота“ стои „горчивият отказ от любовта, за която тя мечтае в предишните си стихосбирки“. С тази книга поетесата затвърждава репутацията си на чувствена и провокативна авторка; самата тя обобщава своята природа със стиха: „Все пак тя е винаги онази, която върви сама“ (Essa è pur sempre quella che va sola).
През същата година Гулиелминети пише и малката стихосбирка „Ема“ (Emma), посветена на сестра ѝ, починала от тиф на 29 години. Книгата е публикувана едва през 1934 г. в антологията „Змиите на Медуза“.
Постепенно поетесата се освобождава от влиянието на д’Анунцио и развива по-самостоятелен стил: стиховете ѝ стават по-сбити, изказът – по-съществен, а употребата на прилагателни – по-умерена. Джузепе Антонио Борджезе я определя в „Животът и книгата“ (La vita e il libro, 1923) като „творец с такава невероятна сила, че трябва да я оставиш сама“.
През 1913 г. Гулиелминети публикува стихосбирката „Безсънният“ (L’Insonne), чието първо стихотворение „Отговор към един мъдрец“ (Risposta a un saggio) вероятно откликва на „Честното отхвърляне“ (L’onesto rifiuto) и „Възкръсналата“ (Una risorta) от Гоцано. Вестник La Donna в броя си от 20 юни отбелязва: „В художествено отношение Безсънният е сигурно и високо утвърждаване. Гулиелминети е там цяла: със собствен материал, със собствена форма, със собствен стил.“Цитат: Artisticamente parlando, l’Insonne è una sicura ed alta affermazione. La Guglielminetti vi è intera: con una materia sua, con una forma sua, con uno stile suo Това е последната ѝ поетична книга (с изключение на стиховете за деца). Едва през 1934 г. тя публикува „Змиите на Медуза“ (I serpenti di Medusa), в която новите стихотворения са малко, а доминира антологичният характер на изданието.
Проза и връзка с Питигрили Паралелно с поезията Гулиелминети започва да пише проза и да сътрудничи на различни вестници и списания. Първата ѝ белетристична книга е сборникът „Лицата на любовта“ (I volti dell’amore, 1913). Критиката реагира противоречиво на прозата ѝ, често определяна като ексхибиционистка и „женствена“. Между 1915 и 1920 г. тя публикува редица сборници и новели, сред които „Души в огледалото“ (Anime allo specchio), „Безполезните часове“ (Le ore inutili), „Вратата на радостта“ (La porta della gioia) и романа „Очи със сини кръгове“ (Gli occhi cerchiati d’azzurro).
През 1917 г. 36-годишната Гулиелминети започва романтична и интелектуална връзка с 23-годишния писател и журналист Дино Сегре (Питигрили), един от най-успешните автори на своето време. Той ѝ посвещава първия си роман „Кокаин“ (1924), наричайки я „кадифен таралеж“. Бурната им връзка приключва същата година, но влиянието на Питигрили е ясно разпознаваемо в романа ѝ „Отмъщението на мъжа“ (La rivincita del maschio, 1923), публикуван от издателство Lattes, преведен на испански и хърватски. През юли 1928 г. авторката е обвинена в безнравственост от председателя на Легата за обществен морал, но впоследствие е оправдана.
През 1925 г. Гулиелминети е поканена в Париж от мадам Орел – феминистка, писателка и близка приятелка на Филипо Томазо Маринети. Там тя се срещна с американската писателка и поетеса Натали Клифорд Барни, авторка на Pensée d'une amazone (1920).