Тегетхоф (В литературата се среща и като „Линейни кораби тип „Вирибус Унитис““ (нем. Viribus-Unitis-Klasse).) са серия австро-унгарски линейни кораби от времето на Първата световна война. Създадени са за противодействие на италианските линкори в Адриатика. Всичко от проекта, за периода 1910 – 1915 г. са построени 4 единици: „Тегетхоф“ (), „Вирибус Унитис“ (), „Принц Ойген“ () и „Сент Ищван“ ()SMS – Seiner Majestät Schiff – нем. „Кораб на Негово Величество“). Остават единственият тип линкори-дредноути на въоръжение в Австро-Унгария. Това са първите линейни кораби, които съвместяват в себе си триоръдейните кули с тяхното линейно-терасовидно разположение. В годините на войната, независимо от отделните им успешни операции, бойната употреба на линкорите, като цяло, е епизодично. Два от тях са потопени от италианския флот през 1918 г.: един – от атака на италиански торпедни катери, а другият е взривен от бойни плувци вече след прекратяването на бойните действия. Двата останали линкора, след края на войната, отиват в Италия и Франция, но не са приемани от тях на въоръжение, като са разкомплектовани за скрап или потопени в хода учения в началото на 1920 години.
История на проектирането и строителството През 1906 г. в състава на британския Кралски флот влиза „Дредноут“ – родоначалникът на корабите от нов клас. От този момент в болшинството морски държави започват да се появяват собствени проекти на линейни кораби с еднокалибрена главна артилерия. Не става изключение и Австро-Унгария. Още през февруари 1908 г. командващия австро-унгарския флот, граф Рудолф Монтекуколи, изказва мнението, че бъдещите австрийски линейни кораби трябва да имат водоизместимост не по-малка от 18 – 19 хиляди тона. Но редица бюджетни ограничения водят до това, че според програмата за 1907 г. са построени „компромисните“ линкори от типа „Радецки“, с четири 305-мм и 8 240-мм оръдия и водоизместимост от 14,5 хиляди тонаВиноградов С., с. 2.
Обаче скоро от Италия идват сведенията за това, че в тази страна е започнато строителството на първия дредноут – „Данте Алигери“, въоръжен с 12 305-мм оръдия и значително превъзхождащ по бойната си мощ линкорите от типа „Радецки“. На 5 октомври 1908 г. австро-унгарския Военноморски департамент дава проектните спецификации за нов линкор към компанията Stabilimento Tecnico Triestino („Стабилименто Текнико Триестино“) (СТТ) – основния частен доставчик на флота, а през декември същата година е обявен конкурс за най-добър проект. В същото време компанията CTT е достатъчно мощно и добре организирано предприятие със собствена инженерно-техническа база. Нейният проектен отдел, под ръководството на водещия специалист по военно корабостроене на страната – Вячеслав Зигфрид Попер, обединява най-добрите австрийски инженери-корабостроителиВиноградов С., с. 2 – 3.
Разгледани са цяла поредица проекти, различаващи се един от друг както според разположението на артилерията на главния калибър, така и според нейния състав. Така например, няколко ескизни проекта все още предполагат „двукалибреност“ на артилерията на ГК, „еднокалибрените“ проекти се различават според броя и разположението на оръдията в две- или триоръдейни кули. Едновременно със собствените конкурсни решения, австрийската делегация посещава Германия с цел да се запознае с последните виждания за конструкцията на съвременния линкор. В крайна сметка, като основополагащ, е избран проектът VIII, предвиждащ четири триоръдейни кули за главния калибър, разположени линейно-терасовидно по краищата на кораба. Изчисленията са проведени на основата на проекта за триоръдейна установка на завода „Шкода“, интензивно занимаващ се с разработката на подобна конструкция от 1908 гВиноградов С., с. 3.
Началото на строителството на австро-унгарските дредноути е планирано съгласно бюджета за 1910 г. Обаче австрийската и унгарската хазни отказват да отделят необходимите суми, позовавайки се на това, че анексия през 1908 г. на Босна и Херцеговина ляга като допълнителна тежест върху империята. Обаче при тази ситуация загубата е за най-голямото корабостроително предприятие – CTT и ред други производители на оборудването и материалите („Шкода“, „Витковиц“ и др.)Виноградов С., с. 13.
Във военнополитическите кръгове също се стремят да избегнат годишната пауза в строителството на линкорите, за да се съхрани квалификацията на корабостроителните кадри. Началникът на австро-унгарския Генерален щаб, Франц Конрад фон Хьотцендорф, предлага на императора Франц Йосиф да се построят дредноутите на кредит и, в случай ако парламентарните делегации, през следващата година, не поддържат асигнирането им, те да се продадат зад граница. Заповедта за началото на строителството на корабите е издадена преди одобряването на средствата от правителството, което е лична заслуга на главкома на ВМФ Монтекуколи, който проявява лично мъжество и упорство. Три линкора са заложени в корабостроителниците на CTTВиноградов С., с. 14.
В ход на гласуванията за асигнирането на средствата за строителството на новите линкори Унгария заявява за своето желание да има собствен „дял в дредноутите“ и пожелава да има свой, „унгарски“, дредноут. В предградията на Фиуме на Унгария формално е предаден участък земя, където компанията „Данубиус-Шонихен-Хартман“, на базата на малката корабостроителница „Стабилименто Лазарус“, започва строителството на голям корабостроителен център. Особена точка от съглашението описва построяването на дредноута само с материали унгарско производство, „в случай, че те са в необходимото количество и качество“. Единственото изключение е направено за оръдията и бронята, доставяни от предприятията на „Шкода“ и „Витковиц“Виноградов С., с. 15, 18.
Названията на два от корабите са присвоени в чест на знаменити военачалници – на адмирал Вилхелм фон Тегетхоф, победителя при Лиса (SMS Tegethoff), принц Евгений Савойски (SMS Prinz Eugen). Главният кораб на серията, SMS Viribus Unitis, е кръстен така от кайзера в чест на девиза на Хабсбургската монархия ( – „с общи усилия“). Четвъртият линкор, също така и единственият унгарски, е наречен в чест на първия унгарски християнски крал, свети Стефан I Унгарски (SMS Szent Istvan)Виноградов С., с. 18.
Главният кораб, „Вирибус Унитис“, е спуснат на вода на 24 юни 1911 г., на 21 март 1912 г., след него последва „Тегетхоф“. На 30 ноември 1912 се състои спускането на „Принц Ойген“. „Сент Ищван“ слиза на вода едва през януари 1914 г. Всички кораби влизат в строй преди началото на войната, с изключение на „Сент Ищван“, което отчасти се обяснява с малкия опит във фирмата-строител.
Особености на конструкцията Корпус и бронева защита Към предназначените за действия в затворения басейн на Адриатическо море дредноути на Австро-Унгарския флот са предявени не много високи изисквания за скорост (20 възела)Виноградов С., с. 4. Това позволява при избора на основните характеристики на корпуса той да се ограничи със сравнително неголямо отношение на дължината към ширината (5,56). Корпусът на корабите е набран по надлъжно-напречната схема, на основата на 216 шпангоута. Тяхната номерация върви, както е и във френския флот, от двете страни на мидъл шпангоута. Величината на шпацията се различава за средната част на корабите (1220 мм) и носовия и кърмовия краища (915 мм). Корабите имат три непрекъснати палуби – горна, средна и долна и имат двойно дъно за защита от подводни взривове. При това вътрешното дъно е особено дебело (два слоя по 25 мм) и отстои от външното на 1220 мм. Това е т.нар. „бронирано дъно“ на Попер, впоследствие показало се като неефективно, особено по сравнение със системите, работещи на принципа на гасене на енергията на взрива в затворени обеми, а не от бронирана преградаВиноградов С., с. 5 – 6.
Форщевенът има ярко изразена „таранна“ форма. Височината на надводния борд е недостатъчна (6,05 м, а при пълен товар – до 5,65 м), което обуславя високата степен на заливаемост на носа и води до зариване на корабите в насрещната вълна. В качеството на допълнителна мярка, за успокояване на напречното люлеене, корабите са оборудвани с два скулови килаВиноградов С., с. 6.
Броневата защита на новите линкори, по същество, представлява усилена модификация на бронирането на техните предшественици – линкорите от типа „Радецки“. Корабите имат по два бронирани пояса – главен (280 мм, постепенно изтъняващ по направление към носа до 110 мм и към кърмовата траверса до 150 мм) и горен (180 – 110 мм). На кърмата главният пояс се опира в бронирана траверса с дебелина 130 мм. Вътрешното вертикално брониране на корпуса се допълва от напречни и наклонени траверси, завършващи формирането на затворения контур на вертикалното брониране на цитаделата на линкора. 280-мм пояс се затваря по носа и кърмата от траверси с дебелина 160-мм, а 180-мм пояс – от траверси с дебелина 120 мм по носа и 180 мм на кърмата. Батареята на 150-мм оръдия на средната палуба се защитава от 180-мм плочи и е прикрита отгоре от палуба от две дебелини стомана с повишена якост по 15 мм. Средната палуба е бронирана от форщевена до батареята и след това към кърмата от нея до четвъртата кула от настилка със същата дебелина (15+15 мм), а долната – само в пределите на броневата цитадела, където се състои от два стоманени листа (18+18 мм) в плоската част и два листа (18+30 мм) по скосовете. Долната палуба има защитна двуслойна настилка от стомана с повишена якост само зад пределите на цитаделата по краищата – 18+25 мм на носа и 18+30 мм на кърмата.
Кулите на главния калибър са защитени, като цяло, много надеждно. Барбетите и бордовете на кулите са прикрити от 280-мм плочи, челото на кулите от 200-мм. Наклонените листове на покрива имат дебелина 150-мм, а плоските – 60 мм. Бойните рубки са прикрити отстрани с 250 – 280-мм плочи, в същото време техните плоски покриви имат защита от два стоманени листа с дебелина само 60 мм (30+30 мм), а кърмовата рубка даже от два по 25 мм. Бордовите командно-далекомерни постове на спомагателната артилерия са бронирани от 180-мм плочи по страните и отгоре са прикрити от 40-мм покрив. Наблюдателните калпаци на бойните рубки и бордовите постове са изпълнени от лята круповска стомана от 30 ммВиноградов С., с. 11.
Главният недостатък на линкорите от типа „Вирибус Унитис“ става слабостта на противоторпедната защита (идеята за борба с подводния взрив с помощта на броневи прегради, а не гасящи енергията затворени обеми се оказва порочна в основата си), следствие на което е гибелта на два от корабите („Сент Ищван“ и „Вирибус Унитис“ от италианските торпедни катери и бойни плувци съответно)Балакин С., с. 20.
Енергетична установка На първите три кораба енергетичната установка е четиривална, представена от директно задвижващи турбини на „Парсънс“ построени от СТТ, работещи на четири вала и 12 котела „Яроу“. Унгарския събрат „Сент Ищван“ коренно се отличава по всичките компоненти на ЕУ. Корабът е двувален, винтовете се привеждат в движение от два турбоагрегата система „Къртис-АЕГ“. Парата се произвежда в дванадесет котела „Бабкок енд Уилкокс“. Всичките компоненти на двигателната установка на „Сент Ищван“ са произведени от будапещския завод „Ханц и К°— Данубиус“.
На ходовите изпитания всички линкори построени от CTT с малко не достигат до проектните 20,5 възела, показвайки скорости в диапазона от 20,28 до 20,41 възела. Изпитанията на „Сент Ищван“, във връзка с военното време, не са провежданиВиноградов С., с. 12 – 13.
Въоръжение
Главният калибър на линейните кораби от типа „Вирибус Унитис“ съставляват 12 305-мм 45 калибрени оръдия образец 1910 г. Оръдията се произвеждат от фирмата „Шкода“ в Пилзен. Всяко оръдие е снабдено с хоризонтално-клинов затвор и има пълно тегло 54,25 т. Огънят се води с 450-кг снаряди с начална скорост 800 м/с, разчетната бронепробиваемост по круповска цементирана броня съставлява 1065 мм при дулото, или 470 мм на дистанция от 35 кабелтови. За първи път оръдията от дадения вид са използвани при предшестващия тип линейни кораби – типа „Радецки“.