Саут Каролина (, „Южна Каролина“) са серия линейни кораби на САЩ. От проекта са построени две единици: „Саут Каролина“ и „Мичиган“ (). Първите дредноути на американския флот. Също така това са първите в света, по време на проектиране, дредноути, но поради продължителния им строеж отстъпват първенството по влизане в строй на британския „Дредноут“ („HMS Dreadnought“). Заедно с това стават първите в света линейни кораби с линейно-терасовидно разположение на кулите на главния калибър.
Произход на американския линкор
В края на XIX век в САЩ се разгръща бурно военноморско строителство, като главното място в корабостроителните програми е отведено на броненосците, които се считани за гръбнака на флота. В САЩ, обкръжени от всички страни с океани, преобладава мнението, че в бъдещите сражения между флотовете миноносците няма да могат да приемат активно участие, тъй като не обладават достатъчна мореходност, и изхода на сраженията ще бъде предрешен в сражението на линейните кораби. За това флотът на САЩ се стреми да има в своя строй колкото се може по-голям брой от най-мощните броненосци.
Идеите, довели до появата на американския дредноут, се раждат в началото на XX век. Към този момент броненосците са въоръжени с главен калибър от 305-мм оръдия и втори калибър от 203-мм оръдия. Но на вододела на вековете става очевидно, че в резултат на прогреса на артилерията и способите за нейното управление бойните дистанции се увеличават толкова, че 203-мм оръдия стават неефективни против тежката броня. За увеличаването на дистанцията също способства увеличаващата се опасност от торпедата. Броненосците на всички страни се въоръжават с траверсни торпедни апарати, за това в генералното сражение сближение на далечина на пуск на торпедата е опасно. През 1903 г. Генералният съвет на флота на САЩ смята, че в близкото бъдеще ефективната далечина на стрелбата с торпеда ще достигне 3000 м. В тази ситуация планираните далечини на боя постоянно растат. И за това единственото преимущество на по-малките оръдия – скорострелността – губи смисъл, тъй като при голямата дистанция е необходимо да се изчака падането на снаряда, за да може по неговия плясък да се проведе коригирането на огъня. Също така плясъците от големите снаряди се виждат по-добре.
Един от първите става публикуваният през март 1902 г. в журнала на Военноморския институт на САЩ „Proceedings“ проект на лейтенанта Мет X. Сигнор. В проекта се предлага кораб, въоръжен с две троръдейни 305-мм кули по краищата и две триоръдейни кули с 254-мм оръдия по бордовете. Противоминния калибър се състои от 60-калибрени 127-мм оръдия. Проектът е подложен на критики спрямо някои детайли, но всички са привлечени от неговата огнева мощ. Експертът от флота по артилерия, професорът П. Р. Елджър, предлага вместо триоръдейни кули с разнороден калибър да се използват осем 305-мм оръдия, което става едно от първите предложения за кораб „all big gun“ (). Бъдещият главен конструктор на флота, Дейвид В. Тейлър, () предлага да се постави на новия кораб парни турбини, а проблема с тяхната ниска икономичност при средните скорости да се решат чрез използването на винтове с регулируема стъпка.
През май 1902 г. Бюрото по конструиране и ремонт на флота на САЩ (), при изследването на различните варианти за броненосеца „Мисисипи“, разглежда проект на 17-възлов броненосец с хексагонално разположение на шест двуоръдейни кули с 254-мм оръдия. Но, навярно, най-големият принос принадлежи на лейтенант-командира Х. С. Поундстоун. През декември 1902 г. той изпраща на президента Теодор Рузвелт писмо с предложение рязко да се увеличат размерите на корабите и вместо батареи от 305-мм и 203-мм оръдия да се премине към батарея от оръдия с калибър 280 и 229 мм. Неговите разработки не са публикувани до 1903 г. През октомври 1903 г. в Европа е публикувана работата на Виторио Куниберти „Идеалният линкор за британския флот“, в която е представен проект за кораб с единен главен калибър. Това кара Поундстоун да преразгледа своите идеи в полза на кораб, въоръжен с единен 280-мм калибър, който позволя ефективно да се порази линкора на Куниберти на предполагаемите дистанции на боя. При обсъжданията на идеята на Поундстоун на ежегодната конференция в Нюпорт, през лятото на 1903 г., проведената военноморска игра показва, че корабът с хексагонално разположение на 280-мм или 305-мм оръдия има превъзходство над три кораба от съществуващи типове.
В подготвения, според резултатите на конференцията, меморандум се говори за необходимостта от преход към единен главен калибър. От една страна, дистанцията 2700 – 3000 м определя минималната дистанция на сближение в артилерийския бой без опасността да се получи торпеден залп от противника. На тази дистанция 178-мм и 203-мм оръдия не могат ефективно да поразят защитените с дебела броня броненосци. От друга страна, за поразяването на високоскоростните маневрени цели, от типа на миноносците, е необходима не мощност на снаряда, а скорострелност, за което добре подхождат оръдията с доста по-малък калибър. За това, за средната артилерия, на кораба просто няма задачи за решаване. Според изводите се предлага да се създаде кораб с дванадесет 305-мм оръдия и колкото се може по-голям брой 76,2-мм оръдия.
Опирайки се на изводите от конференцията, Генералният съвет на флота (), през октомври, изпраща официално запитване към бюрото по конструиране за проектирането на кораб с еднороден главен калибър. Обаче работите по проекта не са започнати, тъй като бюрото е претоварено с работи по текущите проекти. Но на 26 януари 1904 г. това запитване е преоформено за създаването на кораб с четири 305-мм, осем 254-мм и противоминни 76-мм оръдия. И даже по този проект работите на бюрото са започнати едва през септември на 1904 г.
На поредната лятна конференция са сравнени три проекта – текущата поръчка на Генералния съвет под името „Саут Каролина“, броненосеца „Кънектикът“ и миналогодишния проект с еднороден главен калибър. За минимална дистанция на артилерийския бой също е приета 2700 м (3000 ярда). В резултат на разчетите за бронепробиваемост е направен извод за това, че даже 254-мм оръдия са недостатъчни за увереното пробиване на бронята и само 305-мм оръдия обладават необходимата ефективност. По отношение на скоростите е направен извод, че даже тривъзловото преимущество по скорост (18 възела против 15) не дава преимущество на по-бързата ескадра, тъй като при опит да се „постави чертичката над Т-то“ по-бавната ескадра във всеки един момент може да го неутрализира със завиване настрани.
Междувременно Поундстоун продължава своите разработки, предлагайки през юни 1904 г. на Генералния съвет три проекта, последния от които, USS „Possible“, има дванадесет 280-мм оръдия при водоизместимост 19 330 тона. Той прилича за съюзник лейтенант-командира У. С. Симс, който има много голям принос за усъвършенстването на техниката за управление на артилерийския огън във флота на САЩ. При разглеждането на проекта за новия кораб от президента Рузвелт представителите на бюрото по конструиране настояват, че кораб с еднороден калибър ще бъде непрактичен, а наличието на оръдия от втори калибър може да стане решаващ фактор в боя. Симс противопоставя на това резултатите от практическите стрелби през 1904 г. и проекта на Поундстоун. Президентът е заинтересуван, но не е ясен въпроса по повод 254-мм калибър. През октомври 1904 г. У. Л. Роджърс, от Военноморския колеж, подготвя меморандум, в който казва, че за увеличаващите се дистанции на боя 305-мм оръдия, за сметка на по-голямата си точност и разрушаваща сила, получават подавляващо преимущество над 254-мм оръдия. Според неговите оценки, линкор с десет 305-мм оръдия трябва да има водоизместимост от 18 300 тона, а с дванадесет – 21 100 т.
През октомври 1904 г. бюрото по конструиране стига до извода, че простата замяна на бордовите 203-мм оръдия в проекта „Кънектикут“ с двуоръдейни 254-мм или еднооръдейни 305-мм оръдия не толкова проста. Увеличаването на теглото, с оглед големите отвори за барбетите, на горната палуба води до появата на недопустими напрежения в корпуса. За разрешаването на тези проблеми са необходими като минимум три месеца. В края на краищата бюро стига до извода, че вписването на бордови кули с такъв калибър в пределите на 16 000 т е нереално без съществено влошаване на здравината на корпуса или бронирането. Но тези изводи закъсняват. Без да има от флота никакви предложения и аргументи за снемането на лимита, Конгресът оставя в действие 16 000-тонния лимит, отделяйки, на 3 март 1905 г., средства за строителството на два линкора – „Саут Каролина“ и „Мичиган“.
Проектиране Главният конструктор Вашингтон Л. Кепс взема радикално решение. Той решава, че главното за бъдещия кораб ще стане действието в линия по време на линейния бой на главните сили, а за това приоритетно е получаването на максимален бордови залп. Желанието все пак да се получи достатъчно силен залп по носа и кърмата води до появата на схемата, която става впоследствие класическа, – линейно-терасовидното разположение на кулите по диаметралната плоскост – по две на носа и кърмата, една над друга. Тази схема, като „S“, е датирана април 1905 г.
Най-големи опасения предизвиква стрелбата на едната кула над другата право по носа или кърмата. За много от специалистите такава стрелба се счита за невъзможна поради въздействията на дулните газове и ударната вълна при изстрела върху разчета на долната кула. Отсъствието на такива данни кара конструкторите на британския „Дредноут“ да раздалечат кулите колкото се може по-далеч една от друга. Американците решават този въпрос чрез експеримент. Наистина, това е направено едва през март 1907 г., когато да се внасят изменения в проекта на „Саут Каролина“ вече е късно. От кула на монитора „Флорида“ () е демонтирано едно 305-мм оръдие и то е поставено на надстройката. Отначало в кулата са поставени животни и са произведени няколко изстрела. След това, като става ясно, че животните не са пострадали, експериментът е проведен с офицери-доброволци, начело с Кепс. Единственото подобрение, което се препоръчва след края на изпитанията е увеличаването на дебелината на задната стена. Също така Кепс решава да увеличи боезапаса на кулите от 60 снаряда на оръдие при предходните броненосци до 100, което става впоследствие стандарт за американския флот. В проекта, както по-рано се предполага, артилерията е допълнена само от 76-мм оръдия в каземати.
Твърдия лимит по водоизместимост води до необходимост за икономия на място и обем. Така например, каютите на офицерите от тяхното предишно разположение на предшествениците на кърмата са пренесени в надстройката, а на кърмата височината на корпуса е намалена с една палуба. Това води до това, че корабите са заливани от вода в свежо време.
Системата на бронирането също претърпява значителни изменения. Вместо бронева палуба със скосове, съединяваща се с долния ръб на броневия пояс, е използвана гладка палуба, съединяваща се с горния ръб на бронепояса. Ако на „Ню Хампшър“ поясът има еднаква дебелина от 229 мм, то на „Саут Каролина“ той е с променлива дебелина – 254 мм в района на водолинията и 203 мм под нея. Над главния броневи пояс има горен пояс. Горният каземат не е брониран, тъй като няма необходимост да се прикриват оръдията на средния калибър. Краищата са бронирани слабо – на носа има гладка палуба, а на кърмата – със скосове, за прикриването на рулевите механизми. Дебелината на барбетите е намалена, тъй като те вече са четири, а два от тях са, отгоре на всичко, и доста по-нависоко. Такава схема за брониране – с два броневи пояса и гладка бронепалуба по горния ръб на бронепояса – става стандартна за последващите американски дредноути, проекти до „Невада“.