Кралският замък в Ракониджи (, на пиемонтски: ël castel ëd Racunìs) се намира в Ракониджи, провинция Кунео, Пиемонт, Северна Италия.
През почти хилядолетната си история той преминава през различни владения: първоначално е собственост на маркграфовете на Торино, след това на маркграфовете на Салуцо, а по-късно – на клона Савоя-Ракониджи и на Савойската династия през втората половина на XIV век. От втората половина на XIV век замъкът става официална резиденция на линията Савоя‑Каринян и впоследствие е включен в системата на „кралските ваканционни селища“Giuseppe Sugana, Notizie storico-artistiche sui primari palazzi principeschi d'Italia, Firenze, Tipografia Cenniniana, 1871, с. 62. на кралете на Сардиния, а по-късно и на Италия.A. Milan, S. Milan, N. Lovera, Il Castello Reale di Racconigi.Reggia estiva d'Italia. 1901 – 1914. Simone Milan, Gli appartamenti reali del castello di Racconigi agli inizi del ‘900: nuove considerazioni sull’appartamento dei principini, in Studi Piemontesi, giugno 2014.
След превръщането му в културен и музеен център през 1994 г. замъкът става част от Савойските кралски резиденции в Пиемонт. През 1997 г. комплексът е включен в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО като част от обекта „Резиденции на Савойската династия“.
История
Произход (XI век) Първите сведения за укрепление в Ракониджи датират от XI век, когато територията е част от Маркграфство Торино. Върху нея Бернардин от Суза изгражда или адаптира древен укрепен дом, разположен върху останките на по‑раншен манастир.Трансформацията е хипотеза, често срещана през 19 век, но въпреки това идеята е подкрепена от откриването на железен кръст при разширяването на замъка под ръководството на инж. Ернесто Мелано. Вж. Piemonte, L'Italia, vol. 18, Milano, Touring Club Editore, 2005, с. 246 и Giuseppe Casale, Guida del Real Castello e Parco di Racconigi, Savigliano, Tipografia Racca e Bressa, 1873, с. 11
След смъртта на маркграфинята на Торино Аделхайд от Суза през 1091 г. земите са окупирани от нейния племенник Бонифаций дел Васто,Бонифаций дел Васто е родоначалник на династията, управлявала Маркрграфство Салуцо. Той е син на Берта от Суза – сестра на Аделхайд. Вж. Collana L'Italia, 2005, с. 245 вследствие на което феодът Ракониджи преминава под властта нa макрграфовете на Салуцо.
Неговият внук Манфред II от Салуцо разширява съществуващата структура, издигайки първия замък с квадратен план и вътрешен двор, предназначен за стратегическа отбрана на териториите на маркграфството.
От средновековна крепост до „Вила на насладите“ (XIV – XVIII век) През 1372 г. маркграф Фридрих II от Салуцо преотстъпва замъка като залог на графовете Фалети от Асти, но след няколко години той отново се връща под властта на маркграфовете на Салуцо.
На 12 август 1413 или 1416 г. Лудвиг I Савойски-Ракониджи – извънбрачен син на господаря на Пиемонт Лудвиг Савойски-Ахая, получава от баща си феода и замъка на Ракониджи, поставяйки началото на династичната линия Савоя‑Ракониджи, която изчезва през 1605 г.
През 1620 г., след смъртта на последния представител на този клон, Бернардин II Савойски‑Ракониджи, вдовицата му предава владенията на Савоя‑Ракониджи на херцог Карл Емануил I. Херцогът от своя страна предоставя замъка на сина си Томас Франциск Савойски, основател на линията Савоя‑Каринян. По това време сградата запазва вида на класически средновековен замък: масивна тухлена крепост с квадратен план, четири големи ъглови кули, ров, подвижен мост и висока странична кула.
Структурата остава почти непроменена до средата на XVII век. През 1676 г. синът на Томас Франциск – принц Емануил Филиберт Савойски‑Каринян – възлага на архитекта Гуарино Гуарини първото цялостно преобразяване на крепостта във „вила на насладите“ – тип крайградска резиденция, популярна сред благородниците от XVI век, предназначена за отдих извън града.
Използвайки широкото пространство на вътрешния двор, Гуарини издига голямо централно тяло с пагоден покрив. В основата на двете северни ъглови кули той оформя два четириетажни павилиона, над които се издига четириъгълен купол с покрив и бели мраморни лантерни. Грандиозният проект включва и преустройство на парка, поверено на прочутия френски архитект Андре Льо Нотър.Архитек Андре Льо Нотър, вече ангажиран с обновяването на градините на Версай, през 1670 г. изпраща чертежите на проекта от Париж. Вж. Marziano Bernardi, Castelli del Piemonte, Torino, Istituto Bancario San Paolo di Torino, 1961 и Piemonte, L'Italia, vol. 18, Milano, Touring Club Editore, 2005, с. 247.
Работите завършват през 1684 г., когато на 7 ноември принц Емануил Филиберт се жени в замъка за Анджела Мария Катерина д’Есте.
Неокласическа трансформация (XVIII век) През 1755 г. принц Лудвиг Виктор Савойски-Каринян възлага на архитекта Джовани Батиста Бора значително преустройство на замъка в духа на тогавашния неокласицизъм. Южната фасада е преобразена чрез добавянето на издаден портик с четири коринтски колони, над които се издига триъгълен фронтон, назъбен по паладиански маниер.Фронтонът, аналогично на вилите на Андреа Паладио във Венето, носи следния надпис: «LUDOVICUS A SABAUDIA MDCCLVII.» Пред входа е изградено и монументално стълбище.Piemonte, L'Italia, vol. 18, Milano, Touring Club Editore, 2005, с. 247
Интериорните намеси засягат Залата на Херакъл, съседната ѝ Зала на Диана, както и подредбата на помещенията в Китайския апартамент, украсени със скъпоценни тапети от оризова хартия.Marziano Bernardi, Castelli del Piemonte, Torino, Istituto Bancario San Paolo di Torino, 1961Mirella Macera (a cura di), Real parco di Racconigi. Il sistema delle acque, Castello di Racconigi, 2006, с. 17
Албертинова епоха (XIX век)
Сегашният облик на замъка до голяма степен се дължи на мащабното преустройство от 1832 г., извършено по волята на последния принц на Каринян и нов крал на Сардиния – Карл Алберт Савойски‑Каринян. Той счита за необходимо да разшири и облагороди резиденцията, която от този момент престава да принадлежи на линията Савоя‑Каринян и преминава към Сардинската корона, придобивайки статут на „кралска резиденция“ и предпочитано място за „кралски ваканции“.Замъкът е кралско ваканционно седалище до края на монархията през юни 1946 г. Вж. Luca Dal Pozzolo, Racconigi. Cura e gestione di una dimora reale, Allemandi, 2010, ISBN 978-88-422-1890-6.Mirella Macera (a cura di), Real parco di Racconigi. Il sistema delle acque, Castello di Racconigi, 2006, с. 7
Работата е поверена на инженера Ернесто Мелано. Той надстроява старата четириъгълна структура около централния корпус и оформя два големи странични ръкава на южната фасада, като използва мотива на „пагодния“ купол за покриване на двете ъглови кулички.Direzione Regionale per i Beni Culturali e Paesaggistici del Piemonte, 2010, с. 10 Проектът включва и преустройство на площада пред замъка, както и изграждането на С‑образни постройки, които свързват новите южни крила със задните павилиони на северната фасада. За да се открие гледка към замъка,Mirella Macera (a cura di), Real parco di Racconigi. Il sistema delle acque, Castello di Racconigi, 2006, с. 6 са съборени мелница и няколко къщи, а пред входа е оформен широк площад, подравнен с дългата алея от дървета.Goffredo Casalis, Dizionario geografico storico-statistico-commerciale degli stati di S.M. il re di Sardegna, G. Maspero librajo e Cassone, Marzorati, Vercellotti tipografi, 1833 – 1856, vol. 16, с. 119
Интериорът е обновен според вкуса на епохата. Пеладжо Паладжи ръководи художественото оформление и обзавеждане на новите помещения, като запазва връзката с неокласическия стил. С него работи и прочутият мебелист Габриеле Капело, известен като „ил Монкалво“. Сред най-ценните запазени произведения на Монкалво са инкрустациите, украсяващи обзавеждането и вратите на Етруския кабинет – личния кабинет на крал Карл Алберт.
От 1834 г. в западната галерия работи художникът Марко Антонио Трефоли, който я украсява с изискани гротески с плодове и птици. Заедно с Луиджи Кинати той създава орнаменти и арабески за приемната и трапезарията. За банята на Карл Алберт Трефоли рисува флорални мотиви, гротески, амфори, миди, лебеди и грифони, а във фриза над корниза включва фигури на дракони, редуващи се със спираловидни флорални мотиви.Beatrice Bolandrini, Artisti della Val di Lugano a Torino. Un primo repertorio dei ticinesi nell'Ottocento, a cura di Giorgio Mollisi, Lugano, Edizioni Ticino Management, 2011, с. 678
Преустройството на парка е поверено на немския ландшафтен архитект Ксавиер Куртен, който преобразява предишния формален проект на Андре Льо Нотър в романтичен пейзажен парк. От този период датира и изграждането на Маргария – неоготическа ферма в дъното на парка, създадена от Ернесто Мелано и Пеладжо Паладжи. На алеите на този парк на 19 август 1840 г. се състои първата среща между принц Виктор Емануил – бъдещ първи крал на Италия, и неговата бъдеща съпруга Мария Аделхайд Хабсбург-Лотарингска.La rassegna nazionale, vol. 16, 1900. с. 420
От завръщането на краля до изоставянето (XX век) В първите десетилетия на XX век наследниците на Карл Алберт посещават резиденцията сравнително рядко. С възкачването на Виктор Емануил III на трона през юли 1900 г. замъкът отново се превръща в кралско ваканционно място за летните и есенните месеци. През 1901 г. той е оборудван с водоснабдителна и електрическа система, както и с ново осветление по цялата дължина на парка.Тя не съществува през 21 век и с времето е частично заменена от системи за градско осветление. Година по-късно е монтиран асансьор на фирмата Stigler. По волята на Виктор Емануил III стените на Монументалното стълбище са украсени с нови декорации, сред които се откроява едно от най-пълните генеалогични изображения на Савойската династия,Счита се за по-пълна, понеже включва и последните (все още) живи наследници от брака на Умберто II и Мария Жозé Белгийска: Мария Пия, Виктор Емануил, Мария Габриела, Мария Беатриса. Вж. Direzione Regionale per i Beni Culturali e Paesaggistici del Piemonte, 2010, с. 27 – 28 дело на Адолфо Далбезио, автор и на четири големи платна с династични гербове.
В съответствие с нуждите на кралското семейство са модернизирани множество помещения, включително апартаментът на суверените на втория етаж. В замъка през 1904 г. се ражда последният крал на Италия – Умберто II. През 1909 г. резиденцията е посетена от руския император Николай II, а през 1925 г. там се състои сватбата на принцеса Мафалда Савойска с принц Филип фон Хесен-Касел.
През 1930 г. принц Умберто II получава замъка като сватбен подарък при брака си с принцеса Мария-Жозе Белгийска. На него се дължи събирането на около 3000 семейни картини от други савойски резиденции, днес разположени в галериите и коридорите на замъка, както и колекцията от документи, свързани с Торинската плащаница.Bruno Ciliento, Mirella Macera, Il Castello di Racconigi. La collezione sindonica e la Cappella Reale, Torino, Celid, 1998, ISBN 978-88-7661-326-5. Някои от апартаментите на втория етаж са преструктурирани, включително баните на Принцовете на Пиемонт и Музикалният салон, чиито тавани и стени са декорирани от футуриста Фиоре Мартели – ученик на Джо Понти.
След Институционния референдум от 2 юни 1946 г. замъкът е затворен и конфискуван от Италианската държава. Принцесите Йоланда Маргарита Савойска, Йоана Савойска (Българска) и Мария Франциска Савойска, както и наследниците на починалата Мафалда Савойска, оспорват законността на дарението от 1930 г. на Умберто II. През 1972 г. Касационният съд постановява, че конфискация подлежи само една пета от имота – частта, принадлежаща на Умберто II, като държавата запазва право на предимство при евентуална продажба.Maria Gabriella di Savoia, Romano Brancalini, Casa Savoia. Diario di una monarchia. 1861 – 1946: cronaca e storia nelle fotografie inedite della Fondazione Umberto II, Milano, Mondadori, 2001, ISBN 88-04-48653-8. успява да запази замъка, „разменяйки“ тази една пета срещу сребърен сервиз за двореца Квиринал.