Куку̀ш (, Килкѝс, ) е град в Гърция, Егейска Македония, административен център на дем Кукуш, област Централна Македония. Градът е център и на Поленинска и Кукушка епархия на Гръцката православна църква. Намира се в полите на хълма Свети Георги, на върха на който се издига едноименният манастир.
География Намира се в местност на 35 – 40 km северно от Солун, заградена от Карадашките възвишения и невисоката Круша планина на север и североизток и от вълнообразно поле, простиращо се в югозападна посока до Долновардарската низина. Ниските места на полето са били запълнени от водите на Арджанското и Аматовското езеро, свързани помежду си чрез естествен широк и дълбок воден пояс, наричан „Дема“; водите им са се вливали във Вардар. По-късно, в края на 20-те и началото на 30-те години на XX век езерата са пресушени, а в началото на XXI век на мястото им е направен язовир, наречен Арджан-Аматово (Λίμνη Αρτζάν Αματόβου). Самият Кукуш се намира в подножието на хълма Свети Георги, една от последните издънки на Карадаг. Близо до него тече река Галик, извираща от Круша планина и вливаща се в Солунския залив.
История Етимология По-старата форма на името е Кълкъш, което е производно от кълка, „бедро“, от диалектното кълк или клък с топонимично значение „скала“, „каменна стена“ и наставка -уш. Промяната ъл|лъ > у е нехарактерна за говора и вероятно е привнесена от други български говори. Димитър Мирчев извежда името от Къ̀лкъш, откъдето идва *Къ̀лкош, с редукция о > у *Къ̀лкуш, с промяна -ъл- > -ул- поради асимилация със следващото у, *Ку̀куш и после Ку̀куш. Иван Дуриданов обяснява името от формата Кълкъш от *kъļkъšь ≤ kļkusįos, производно от *kъlkъ, откъдето идва българското диалектно кълк = клък (сравнимо със сръбското кук), с -ул-, както в ябулка в същия говор (с лабиализация -ъ- > -у- под влияние вероятно на велара к), с изпадане на -л- поради тенденция на слабо учленяване на този вокал, както в други български говори в Македония, или поради сближение с ку̀кам „(за кукувица) издавам особен звук“, кукувица с у в крайната сричка от неударено о, а то от старобългарското ъ.
Праистория и Античност Местността е била населена от най-стари времена. На склона на хълма Свети Георги, до най-високите части на стария Кукуш, се намира оброчище, съществувало от предисторическо и езическо време, което след християнизацията на населението е било наречено „Света Троица“. Предполага се, че е свързано с пресъхналия по-късно карстов извор Дуфлото и огромната пещера под хълма, в която са открити кости на праисторически животни и се предполага, че е била обитавана от пещерния човек. Друг карстов извор е имало по склона, където скалите се спускат стръмно към полето и където е построена старата църква „Света Богородица“. Предполага се, че при тези два извора е съществувало селище още в предисторическо време.
Следите от крепостни съоръжения на най-високата част на хълма – Кукушкото градище, се свързват със селището при карстовите извори, жителите на което са търсели убежище при опасност в „градището“. Самото название показва, че е използвано като „градище“ и по-късно, при заселването на славяните.
В древността областта е населена с тракийското племе мигдони; останали са многобройни тракийски могили (тумби). Към края на VI век пр.н.е. попада под властта на древна Македония. Народно предание е свързвало името на малката кукушка рекичка Фильовица и античните развалини край нея с Филип II Македонски. Край река Галик, тогава Ехейрос, в 489 г. пр.н.е. лагерува армията на Ксеркс. След разпадането на империята на Александър Македонски група от нахлулите на Балканския полуостров гали се заселва на мястото на по-късния Кукуш, а селището им става известно под името Галикум, известно е така и по време на римската власт, наложена към средата на II век пр.н.е. Смята се, че по това време река Ехейрос започва да се нарича Галикос или Галикò. Галите постепенно се претопяват сред завареното население.
По време на римското владичество за селище на мястото на Кукуш говорят останките от гробници в покрайнините на града. Романизацията не е пуснала дълбоки корени. Смята се, че до нахлуването на славяните населението на кукушкия край е било от трако-македонски произход, елинизирано и напълно християнизирано. Предполага се, че по това време е бил създаден манастирът „Свети Георги“ на Кукушкото градище, който е дал името и на едноименния хълм.
Средновековие В края на VI и началото на VII век, в резултат на славянското нашествие, районът е вече плътно населен със славяни. Те не само не се претопяват, но налагат езика си дори и на самите византийци в Солун. В VII – VIII век манастирът над Кукуш е център на епископия.
В 904 година земите на кукушкия край влизат в пределите на българската държава и остават в нея поне до 967 година; по времето на цар Самуил минават ту в български, ту в ромейски ръце, а след неговата смърт остават под византийска власт. Въстанието на Петър Делян (1040 г.) обхваща и този район. След смъртта на цар Калоян при обсадата на Солун, по време на цар Борил (1207 – 1218) районът попада под властта на отцепили се от българската държава местни феодали. Смята се, че Кукушкото градище на хълма „Свети Георги“ е било феодален укрепен пункт. След битката при Клокотница (1230 г.) кукушкият край отново е в пределите на България, след това отново във Византия до падането ѝ под турска власт, като етническата и езикова самобитност на славянобългарското население се запазва.
Манастирският комплекс е разрушен при османското нашествие в XIV век. През 30-те години на XIX век, когато се строи черквата обител „Свети Георги“, се откриват основите на някогашния манастир. В северозападното подножие на хълма се намира така нареченият „Калугеров кладенец“, чието име отразява спомена за съществувалия някога манастир.
В Османската империя В турски документ от 1706 година Кукуш се споменава като село, вакъф на Айше Султан, дъщеря на султан Мустафа II, според преданието пък е било село от Евреносовия вакъф; възможно е собствеността на землището де е била поделена между двата вакъфа. Административен център на Кукушкия край първоначално е бил Женско (Авретхисар). Формално и до 1912 година Кукушката околия официално се нарича Авретхисарска каза, но още в началото на XVIII век поради нарастналото значение на Кукуш той постепенно се превръща в казалийски център. Според турски документ още в 1690 година традиционният ежегоден панаир е преместен от Женско в Кукуш, което говори, че градът се оформя като стопански център, средище на обмяна между карадашките планински и полупланински села и полските села към Арджанското езеро и река Вардар. В 1706 година кукушани обаче поискали панаирът да бъде върнат в Женско – седалището на турската власт, за да бъдат търговците по-добре защитени от грабителските турски банди. В 1724 година заседания на шариатския меджлис се провеждат в Кукуш, а не в административния център Женско. Предполага се, че седалището на казата се мести в Кукуш преди или около средата на XVIII век; във всеки случай през втората половина на века там има установена административна власт. В турски документ от 1764 година се говори за села, намиращи се в „Кукушко“, а не в „Авретхисарско“. В записи от 1741 година в Хилендарската кондика Кукуш се споменава като село,Хилендарската кондика от 18 век. Представена от Божидар Райков, София 1998, с. 41, 43. а в документ от 1793 година е означен като град. Селището, което тогава е чифлик, пострадва по време на Гръцкото въстание от 1821 година, според данните от ферман от август 1828 година.
Българско възраждане Икономическо развитие От началото на XIX век градът бързо се разраства вследствие на икономическия подем по българските земи, който е много силен и в кукушкия край особено след 20-те години. От старата част (някога около църква „Света Богородица“ и „Стария кладенец“ и на изток през Тереке пазар (житния) и Ун пазар (брашнения) до Гемиджиевия кладенец и църквата „Свети Атанас“, а на запад до „Мера̀та“), още в началото на XIX век градът започва да се разширява във всички посоки, но най-вече на юг и на запад. В южната ниска част са малкото турци, в югоизточната покрайнина се заселват селяни-пришълци, повечето обработващи турските ниви, а на запад от Мера̀та възниква цял квартал – „Нова махала“, главно от селяни от полските села.
Климатичните и почвени условия в кукушките земи благоприятстват производството на зърнени култури, памук, тютюн, сусам, маково семе и афион, пашкули и вино. Кукуш се превръща в естествено средище за производителите от полските села-чифлици и от селата по Круша планина, богати на овощия, лозя, дъбови гори, добитък, дървени въглища, тютюн и други.
Засиленият стокообмен между града и околните села води силно развитие и за занаятите – кукушките занаятчии задоволяват всички разнообразни нужди на града и на обширната околия, като излизат и на по-далечни пазари. Тъкачеството в първата половина на XIX век произвежда продукция за широките пазари на Турция. Памукът се произвежда в кукушката околия, а в града се преработва на прежда и платна: бели платна, аладжи (шарени), тъмнокафяв плат за беневреци; към средата на века работят над 300 тъкачни стана. Тъкачеството е развито и в карадашките села (Горни и Долни Тодорак, Морарци, Междурек и други). Търговците платнари продават изработеното надалеч, редовно посещавайки пазарите в Западна Македония, Албания, Босна и Херцеговина, а от тези страни в Кукуш идват търговци да закупуват платна и прежди.
Борба за просвета на български език и българска църковна независимост
От 30-те години на XIX век Кукуш се включва най-активно в българското възрожденско движение, като на моменти борбата придобива подчертано революционен характер. Кукушани добре осъзнават ролята на образованието и вече не се задоволяват с килийни училища или малограмотни учители. В 1825 година те откриват сравнително уредено, издържано от общината училище с доведен отвън гръцки учител, за което след това търсят все по-добри учители. В 1840 година построяват и нова училищна сграда и канят за учител българина Димитър Миладинов, когото Нако Станишев познава и препоръчва и който от есента поема училищното дело. Миладинов преподава на гръцки, както е прието тогава, но разяснява и превежда всичко на говоримия български език; превежда и някои молитви на български, но с гръцки букви, за да могат свещениците да ги четат на родния език в църквите. Поради тази будителска дейност е наклеветен от гръцките църковни власти и след двегодишно учителстване в Кукуш е принуден да напусне, за да избегне затвора.
На мястото на Димитър Миладинов идва Андроник Йосифчев, негов ученик от Охрид и помощник, който с прекъсвания учителства общо девет години в Кукуш. Има голям принос не само за учебното дело, но и за успеха на кукушани в борбата за български владика (1859).
Тъй като в Кукуш няма никакво гръцко население, няма и гъркомани, кукушани се чувстват угнетени, че не могат да намерят образовани учители, които да преподават на български, а не на гръцки (и самият Миладинов по това време преподава на гръцки) и търсят усилено такива. В дописка на „Цариградски вестник“ се казва, че пръв учител на български в града им е бил един калугер от Зографския манастир (предполага се отец Климент). За търсенията им пише в „Цариградски вестник“ (бр. 320/25 май 1857) в дописка от Велес за Кукуш: „Тамо жителите са чисти болгари, но до сега пишеха с гречески слова болгарските думи; получаваме прочее от ония ден едно писмо от тамошните жители, в което ни пишат да им изпроводим един български учител, за да им учи децата на матерний язик, но и ми като сме оскудни от учител не можихме да им изполниме желанието“.