„Айова“ () са серия линейни кораби на САЩ. Всичко от проекта са построени 4 кораба: „Айова“ (), „Ню Джърси“ (), „Мисури“ (), „Уисконсин“ (); планирани за построяване са още два кораба от този тип – „Илинойс“ и „Кентъки“, но тяхното строителство е отменено поради края на Втората световна война.

Линкорите от типа „Айова“ се създават като бързоходен вариант на линкорите от типа „Саут Дакота“. Бронирането им остава практически без изменения. За достигането на скорост от 32,5 възела се усилва мощността на силовата установка, което води до ръст на водоизместимостта с 10 000 т. Такъв ръст е счетен за неадекватна цена само за 6-те допълнителни възела скорост, за това е прието решението да се поставят девет нови 50-калибрени 406-мм оръдия. Според проекта зенитното въоръжение се състои от 28-мм „чикагски пиана“, обаче още при строежа тези зенитни оръдия са заменени с многобройни 40-мм и 20-мм автомати.

Благодарение на проектната скорост от 32,5 възела „Айовите“ се считат за най-бързоходните линкори. При това далечината им на плаване съставя внушителните 17 000 мили на скорост 15 възела. Мореходността им се оценява като добра и превъзхожда тази на предходните типове американски линкори. Като цяло американците успяват да създадат доста балансиран линкор.

„Айовите“ влизат в строй вече към края на Втората световна война и не вземат участия в артилерийски сражения с корабите на противника, в кръга на техните задачи влизат обстрели над бреговите укрепления на японските войски.

Благодарение на мощното си зенитно въоръжение и високата скорост те добре се вписват в бързоходните авионосни съединения, играейки ролята на ядро на ордера на ПВО; благодарение на добрата си защитеност и наличието на помещения за щаб „Айовите“ често са флагмани на тези съединения.

Благодарение на високата си бойна ефективност линкорите от типа „Айова“ остават на служба над 50 години. Ако линкорите от типовете „Норт Керолайн“ и „Саут Дакота“ са извадени в резерва веднага след края на Втората световна война, то „Айовите“ успяват да участват във всички големи въоръжени конфликти, в които се използва флотът на САЩ. „Айовите“ вземат участие във войните в Корея и във Виетнам.

През 1980-те години линкорите преминават основна модернизация, получавайки на въоръжение крилатите ракети „Томахоук“, противокорабните ракети „Харпун“, автоматизираните зенитни артилерийски комплекси „Вулкан Mk.15“. След това те участват в редица локални конфликти – в гражданската война в Ливан и войната в Персийския залив.

В едно с това линкорите се оказват скъпи за експлоатация. Те са извадени в резерва и са съхранени в качеството на кораби музеи.

История на проекта Към края на 1937 г. американците завършват проектирането и поръчват двата линкора от типа „Норт Керолайн“ и четирите от типа „Саут Дакота“, които са проектирани с оглед ограниченията, наложени от Лондонския морски договор от 1930 г., – с водоизместимост 35 000 дълги тона и въоръжение от девет 406-мм 45-калибрени оръдия. Първоначално линкорите от типа „Норт Керолайн“ имат въоръжение от 356-мм оръдия в съответствие с Второто лондонско съглашение. Но договорът не е ратифициран от Япония. Към началото на 1938 г. става окончателно ясно, че Япония няма да го подпише. За подобен случай в договора е предвидено връщане към условията на договора от 1930 г. – „ескалация“ на ограниченията до 406-мм по оръдията. За това двата линкора от типа „Норт Керолайн“ са достроени с 406-мм оръдия, възможността за които е заложена в изходния проект. Освен това на 30 юни 1938 г. Великобритания, САЩ и Франция подписват протокол за измененията към втория Лондонски договор, в което максималната стандартна водоизместимост на линкора се ограничава вече до 45 000 д. т (45 720 метрични тона). От ноември 1937 г. започват да постъпват сведения за това, че Япония ще построи три линейни кораба с въоръжение от 406-мм оръдия и водоизместимост около 46 000 т. Постъпват сведения и за това, че последващите японски линкори ще могат да получат въоръжение от 457-мм оръдия. Става очевидно, че грамотно проектиран 45-хилядитонен линкор ще бъде по-мощен от 35-хилядника.

Към този момент Япония вече обладава четири бързоходни линкора от типа „Конго“. За борбата с тях Генералният съвет на ВМС на САЩ () иска да има бързоходен линкор и още на етапа на проектирането на типа „Норт Керолайн“ дава своето предпочитание на проекта „Схема XVA“, който трябва да развива скорост от 33 възела. Такъв линкор би бил оптимален и за действия съвместно с авионосните съединения. На основата на тези съображения при проектирането на линкора по програмата за 1939 г. (бъдещият тип „Айова“), в началото на 1938 г., от отдела за предварително проектиране са създадени два набора проекти. В първия набор се разглеждат няколко варианта за 27-възлови много добре бронирани и добре въоръжени линкора, в т.ч. с въоръжение от 457-мм оръдия. В качеството на алтернатива се разглеждат „убийците на крайцери“ – „35-възлови“ линкори с въоръжение от 406-мм оръдия. Основната им задача е ловът на многобройните японски крайцери, и за това защитата е разчетена само за противодействие на 203-мм снаряди. Двата набора варианти значително надхвърлят лимита от водоизместимост 45 000 т, достигайки 50 000 т. В същото време в Конгреса на САЩ преобладават изолационистките и пацифистките настроения, така че „пробутването“ през него на линкор с такава водоизместимост е сложно.

В така създадената ситуация началник-отдела по предварително проектиране Чантри, през януари 1938 г., поръчва разработката на три проекта за по-умерен „бързоходен“ линкор. Такъв линкор трябва да има защита срещу 406-мм снаряди и скорост от 32,5 възела. Въоръжението на единия от проектите се състои от девет, а при останалите – от дванадесет 406-мм оръдия. Но даже в този случай водоизместимостта на всички „умерени“ проекти също значително надхвърля 45 000 т.

През февруари 1938 г. възниква идеята да се направи „бързоходен“ вариант на „Саут Дакота“. Предварителните разчети показват, че за сметка на увеличаването на дължината до 244 мПри високите скорости голяма част от общото съпротивление започва да заема вълновото съпротивление. Вълновото съпротивление зависи от числото на Фруд, и при увеличаване на дължината на корпуса, при същата скорост, то намалява. За това при увеличаване на дължината на корпуса, в общия случай, пада общото съпротивление, а съответно и мощността на силовата установка за достигането на скорост от 33 възела. и използване на енергетична установка (ЕУ) с мощност 220 000 к.с. може да се получи линкор с водоизместимост 39 300 т, способен да развива скорост от 33 възела. На съвещанието на Съвета на флота от 10 март 1938 г. именно този вариант за 33-възлова „Саут Дакота“ (проектът „Схема В“) е приет за последващо разработване. Очакванията са, че ще е възможно да той да се вмести във водоизместимост около 40 000 т.

По-детайлната разработка е проведена през март 1938 г. Разработчиците решават да се подобрят мореходните качества, за което е нужно да се увеличи височината на надводния борд както при носа, така и на мидъла. Тези изменения неизбежно влекат ръст в масата на корпуса и енергетичната установка и в крайна сметка прерастват в ръст на водоизместимостта до 43 000 т. Това все още е по-малко от приемливата за Съвета на флота цифра от 45 000 т, обаче Съвета счита за прекалено висока цена ръст на водоизместимостта с 10 000 т срещу достигането на допълнителни 6 възела скорост. В същото време на складовете има налични 406-мм 50-калибрени оръдия Mk.2, произведени за отменените дредноути от 1922 г. Те са значително по-мощни от 45-калибрените 406-мм оръдия и по балистични характеристики се приближават към предложените 457-мм оръдия. За това, на 14 април 1938 г., е прието решението да се въоръжи „33-възловия линкор“ с по-мощните оръдия. През март 1938 г. разчетите дават кораб със стандартна водоизместимост 43 – 45 хил. тона и пълна водоизместимост 53 600 т. При размери 268 × 32,9 × 10 м е необходима мощност от 230 000 к.с. Енергетичната установка с осем котела е разположена в четири отделения в две групи с 19,5 м дължина. През април 1938 г., заедно с прехода към 50-калибрени 406-мм оръдия, Генералния съвет дава разрешение за използването на по-дълбоко седящ корпус. Това дава възможност да се намали ширината на корпуса и за сметка на по-оптималното съотношение ширина/дължина намалява необходимата мощност на механизмите до 200 000 к.с.

В конструкцията на корпуса на линкора се използват бълбове и скегове. Скеговите килове са поставени на външните винтове, както и при „Норт Керолайн“, тъй като иначе не се вписват необходимите винтове с по-голям диаметър. Паралелно се води разработката и на 12-оръдеен 27-възлов линкор. На 16 април 1938 г. тези проекти са разгледани на заседание на Генералния съвет. Предпочитанието е дадено на 33-възловия вариант, а разработката на „бавния“ линкор впоследствие завършва със създаването на проекта за линкори от типа „Монтана“. Обаче все още съществува проблема с теглото. Само самите 50-калибрени оръдия дават допълнително 400 т водоизместимост При това те също изискват увеличаване на диаметъра на барбета от 11,35 м до 11,99 м, което дава сумарно допълнително 1600 т за установките и бронята на барбетите, плюс още 400 т необходими за подсилването на корпуса. В крайна сметка ако проекта 16В с 45-калибрени оръдия има водоизместимост от 44 682 т, то за 50-калибрения вариант водоизместимост достига вече 46 551 т.

Бюрото по въоръженията обещава да създаде нови олекотени установки и техните барбети да се впишат в диаметър 11,35 м. Според разчетите това дава сумарна икономия от 785 т. Още 435 т конструкторите събират за сметка на други резерви. Намалена е дебелината на подводния пояс, с половин дюйм (12,7 мм) – дебелината на противоосколъчната защита и дебелината на траверсните прегради. Водоизместимостта, след всичко това, намалява до 44 559 т, и на 2 юни 1938 г. този проект е представен на Генералния съвет. Той е одобрен, след което започва разработката на детайлните чертежи. Обаче през ноември същата година, когато работата над чертежите вече приближава към своя край, едва не се разразява скандал. Оказва се, че Бюрото по въоръжения няма да може да изпълни своите обещания. Барбетът на разработените от тях нови установки има диаметър 11,89 м, а икономията по тегло може да бъде постигната само за сметка на отказ от редица от нововъведенията, използвани при 45-калибрените кули. Разработчиците на отдела конструиране заявяват, че няма да могат да впишат тези установки в своя проект и че е необходима неговото значително преработване. В този случай, съгласно предварителните разчети, водоизместимостта би надхвърлила 45 155 т, което Генералния съвет счита за недопустимо. Разгледан е даже вариант за връщане към 45-калибрените оръдия. За щастие, Бюрото по въоръжения си „спомня“ за провежданата по тяхна инициатива разработка на новото 50-калибрено оръдие, бъдещото Mk.7. Това оръдие е по-леко и по-малко от оръдията Mk.2, и то може да се впише в необходимите габарити. Този вариант за въоръжение и получава последващо разработване. Детайлните чертежи на линкора и оръдията с кулите са завършени към края на 1938 г.

На 17 май 1939 г. Конгресът на САЩ одобрява строителството на първите два линкора от новия тип (ВВ-61 „Айова“ и ВВ-62 „Ню Джърси“). На 1 юли са сключени договорите с корабостроителниците на ВМФ в Ню Йорк и Филаделфия. На 6 юли 1940 г. Конгресът утвърждава строителството на втората двойка линкори – ВВ-63 „Мисури“ и ВВ-64 „Уисконсин“. Поръчките им са издадени на 12 юни 1940 г. на същите строители. Веднага след капитулацията на Франция Конгресът утвърждава новата корабостроителна програма за създаването на „флота на два океана“ („Two Ocean Navy Act“). В рамките на тази програма, на 9 септември 1940 г., са издадени поръчките за още два линкора от типа „Айова“ – ВВ-65 „Илинойс“ () и ВВ-66 „Кентъки“ ().

Конструкция Корпус