Кралският дворец в Неапол, Италия (), е историческа сграда, разположена на площад „Плебишито“ в историческия център на града, където се намира главният вход. Целият комплекс, включително градините и Театър „Сан Карло“, гледат и към площад „Триест и Тренто“, Площада на кметството и ул. „Актон“.

Строителството на сградата започва през 1600 г. и достига окончателния си вид през 1858 г.. Многобройни архитекти като Доменико Фонтана, Гаетано Дженовезе, Луиджи Ванвители, Фердинандо Санфеличе и Франческо Антонио Пикиати участват в изграждането й и свързаните с нея реставрационни работи.

През вековете дворецът е владян от създаването му през 1600 до 1734 г. от испанските вицекрале в Неапол. От 1734 г. когато на неаполитанския престол се възкачва Карлос III де Бурбон, до 1861 г. е седалище на неаполитанските крале от династията на Бурбоните, с прекъсване от 1806 до 1815, в които Неаполитанското кралство се управлява от Жозеф Бонапарт и след това от Жоашен Мюра. На 17 март 1861 г. е обявено Обединението на Италия и дворецът в Неапол преминава във владение на управляващата Савойска династия до 1919 г., когато крал Виктор Емануил III го предоставя на Държавата. Същата година частта на Кралските апартаменти е превърната в музей, а богатата библиотека в национална, съхраняваща днес 1 480 747 печатни тома, 319 187 брошури и 18 415 ръкописа.

История Предистория

След падането на управляващата от 1442 г. Арагонска корона Неаполитанското кралство се превръща в земя на раздора между Кралство Франция и Испания. На 11 ноември 1500 г. кралете Фернандо II и Луи XII подписват в Гранада таен договор, с който си поделят кралството. Въпреки клаузите в договора всяка от страните се опитва да го наруши. През 1503 г. предвождащият испанската войска Гонсало Фернандес де Кордоба разбива французите и завзема Неапол. Така започва испанското вицекралство..

Испанския период на Неапол, който продължава повече от двеста години, в исторически план се разглежда като тъмен и регресивен. Обратно на това градът се радва на значителен културен подем и развиваща се буржоазия, както и на авангарден търговски флот, способен да се конкурира със Севиля и Фландрия..

По искане на Педро Алварес де Толедо и Сунига (вицекрал 1532-1553 г.) е решено да се построи дворец за вицекраля. Проектиран от архитектите Фердинандо Манлио и Джовани Бенинказа, строителството на двореца започва през 1543 г., за да приключи малко след това. Вицекралете са ангажирани да реорганизират завоюваните италиански градовеː в Неапол стените и крепостите са реорганизирани и са построени т. нар. Испански квартали..

XVII век

Фернандо Руис де Кастро, граф на Лемос, вицекрал 1599-1601 г., и съпругата му Каталина де Сунига. решават да построят нов дворец в чест на крал Фелипе III с оглед на предстоящото му посещение. Кралят на Испания обаче никога не посещава Неапол.. Районът, избран за новия строеж, се намира в западния край на града, близо до хълма Пицофалконе, с изглед към пристанището (което би се оказало отличен маршрут за бягство за краля в случай на вражеска атака.), до Вицекралския дворец, използвайки част от градините му: изборът е почти неизбежен, тъй като градът се разширява на запад и това би довело увеличаване на разходите за земя в районите Пицофалконе и Киая поради наличието на сграда с подобно значение наблизо. Проектът е поверен на изпълняващия ролята на главен инженер на кралството – архитект Доменико Фонтана, считан по това време за най-престижният архитект в западния свят. Преди това Фонтана е изпаднал в немилост, особено след смъртта на Сикст V – папата, който му е поверил многобройни задачи в Рим..

Първият камък е положен през 1600 г. на тогавашния площад „Сан Луиджи“. Окончателният дизайн на проекта на двореца е публикуван от Фонтана едва през 1604 г. със заглавието Dichiarazione del Nuovo Regio Palagio., докато чертежите, използвани от архитекта, за да започне работата, са изгубени. Въпреки това в Рим е запазен план от Джовани Джакомо Де Роси, който със сигурност датира от периода преди 1651 г. Планът показва какъв е трябвало да бъде дворецът според първоначалното намерение на архитекта: той не се различава особено от окончателния си вид, но несъмнено са направени някои промени в течение на времето. В този план както фасадата, така и помещенията в южния край, са еднакви, докато по протежение на страната, обърната към морето, трябва да е имало сграда с форма на „С: това решение е толкова популярно, че в тогавашните гравюри, въпреки че дворецът все още е в строеж, той е представян по-скоро такъв, какъвто е в проекта, отколкото какъвто е в действителност. От тази конструкция обаче е построена само западната страна, докато източният ръкав не е построен, а централната част е завършена едва през 1843 г.. Доменико Фонтана е толкова ентусиазиран от поверения му проект, че нарежда следният надпис да бъде гравиран върху две колони на фасадата: «Domenicus Fontana Patricius Romanus / Eques Auratus comes palatinus inventor» („Доменико Фонтана, римски патриций / Златен конник, пфалцграф изобретател“).

Отпечатъкът, който архитектът дава на произведението, е в късноренесансов стил, с централен двор и вътрешна лоджия на първия етаж. За времето си сградата е адекватна на нуждите, като има представителна функция, а не е укрепена резиденция. Освен това пред двореца има голям площад, подходящ за военни паради и събирания. Работата протича експедитивно както при графа на Лемос, така и при наследника му Франсиско Руис де Кастро (вицекрал 1601-1603 г.). При вицекраля Хуан Алонсо Пиментел де Херера (вицекрал 1603-1610 г.) строителството се забавя, вероятно поради ограничената икономическа наличност след войните и кризите, които засягат Испания, или поради недостатъчния интерес на Пиментел де Херера да завърши работата, започната от Графа на Лемос..

През 1607 г., след смъртта на Фонтана, синът му Джулио Чезаре Фонтана поема ръководството на строителната площадка. Строителството се радва на подем, когато през 1610 г. Педро Фернандес де Кастро е назначен за вицекрал. През 1616 г., за да се увеличи значението на сградата, в края на улица „Толедо“ е изградено ново седалище на университета – Палацо дели Студи (днес Национален археологически музей в Неапол). През същата година гравюра на Алесандро Берата и дневник на пътешественика Конфалониери свидетелстват за състоянието на работите, като последният пише: „Онзи ден останалите от нас разглеждаха структурата на кралския дворец, чиято фасада е изцяло направена от обработени пеперини [вид магмена скала ]. На първия етаж има 21 прозореца и три парапета, на втория много други по-малки прозорци без парапети. В дъното на земята има големи портици, които се отварят към улицата и служат за охрана на две роти войници. Вътре дворецът не е завършен. Има две големи стълбища, голям квадратен двор с портици, от които двете части останаха непокрити, тъй като беше желана останалата част от сградата.“ От това писание се разбира, че работата вече е била почти напълно завършена и малко след това, макар че точната дата е неизвестна, е започнала работата по вътрешната декорация с изпълнението на живописните произведения на Батистело Карачоло, Белизарио Коренцио и Джовани Балдучи. През 1644 г. Франческо Антонио Пикиати подготвя известията за украсата на Кралския параклис, докато през 1651 г., по нареждане на вицекраля Иниго Велес де Гевара, започват строителните работи по голямото стълбище. и по висящите градини с гледка към морето.

XVIII и XIX век

През 1734 г. Неапол е превзет от Карлос III де Бурбон и градът отново става столица на автономно кралство. Новият крал решава да използва двореца като кралска резиденция и за целта започва реставрационни дейности, реорганизирайки както пространствата на официалните зали, където изпълнява командните функции, така и частните апартаменти.. По този начин дворецът е разширен към морето със сграда, наречена „Апартамент на иконома“, и към страната обърната към Везувий с „Апартамент за кралските принцове“. Построени са и два вътрешни двора, подредени са висящите градини, завършена е фасадата към улица „Актон“. Мраморните и живописни декорации са преработени в стил Барок с участието на художниците Франческо де Мура и Доменико Антонио Вакаро. По време на управлението на Фердинанд I на Двете Сицилии, по случай сватбата на краля е проектирана и построена Голямата зала, както и придворният театър, дело на Фердинандо Фуга..

През 1837 г., след пожар, който избухва в стаите на Кралицата-майка, се налага нова реставрация на целия комплекс. Крал Фердинанд II поверява работата на придворния архитект Гаетано Дженовезе, който се придържа към художественото течение на периода – Неокласицизмът. Вицекралският дворец е разрушен, създавайки площада, който по-късно ще приеме името „Триест и Тренто“, а фасадата, която гледа към новия площад, е ремонтирана. Използвайки част от градините, е създадена нова сграда на изток, в която впоследствие е настанена Националната библиотека, и към морето, като последната остава незавършена след изграждането на шест отдела с балкони. По време на тези работи частните апартаменти са преместени на втория етаж, а залите на основния етаж са преустроени за представителни цели. Работите приключват през 1858 г., придавайки на двореца окончателния му вид: в допълнение към основните архитекти, през вековете, участват и други, макар и работещи в по-малка степен, като Бартоломео Пикиати, Онофрио Антонио Гизолфи, Фердинандо Санфеличе, Франческо Антонио Пикиати, Луиджи Ванвители и Антонио Николини. Следователно, въпреки множеството фигури, които следват една след друга в изграждането му, комплексът запазва външен вид, подобен на този, даден от първоначалния проект на Доменико Фонтана..

След обединението на Италия (1861) дворецът става резиденция на управляващата Савойска династия, но кралските особи почти не живеят там. През 1869 г. в двореца се ражда Виктор Емануил III Савойски.

XX и XXI век

През 1919 г. Виктор Емануил III отстъпва сградата на Италианската държава: в този период вътре е преместена Националната библиотека, докато кралските апартаменти, тези с изглед към почетния двор, са запазени за музейни цели и са отворени за обществеността.

По време на Втората световна война са нанесени големи щети на сградата и на театъра. Англо-американските войски я използват като клуб за социални грижи, докато бомба удря зоната на театъра, разрушавайки тавана. Към щетите от разрушенията са добавени кражби на произведения на изкуството и унищожаването на множество завеси и килими, докато мебелите са пренесени на безопасни места в началото на конфликта и следователно запазени за поколенията..

Реставрационните работи са извършени в периода от 1950 до 1954 г. Картините са възстановени и някои от тях реставрирани, мебелите са подредени, а копринените завеси, първоначално направени в Сан Леучо, са възстановени, използвайки същите стари тъкачни станове и схеми. През 1994 г. седалището на регион Кампания, което е тук от началото на XX век, е окончателно преместено на друго място..

В средата на 2010 г. фасадата е възстановена и някои помещения на Кралския апартамент са пренаредени, включително малкият придворен театър.

Описание Фасада