Театър „Сан Карло“

Кралският театър „Сан Карло“ (), известен и като Театър „Сан Карло“ (Teatro di San Carlo) или само „Сан Карло“, се намира в италианския град Неапол и е сред най-известните и престижни оперни театри в света.

Основан през 1737 г., той е най-старият оперен театър в света, който все още е активен, и първият италиански театър, създал танцувална школа. Изпреварва Ла Скала в Милано с 41 години и Ла Фениче във Венеция с 55 години. Първоначално може да побере 3285 зрители, след което броят им е намален на 1386 души според правилата за безопасност. Има огромен партер (22×28×23 m), ложи на пет нива, подредени във формата на подкова, плюс голяма кралска ложа, галерия и сцена (34×33 m).AA.VV., Il Teatro San Carlo, Editrice Electa, 1998

Предвид неговия размер, структура и старинност той е бил модел за следващите театри в Европа.

С изглед към едноименната улица и, отстрани, към площад „Триест и Тренто“ и Галерия „Умберто I“, театърът, в съответствие с другите велики архитектурни произведения от периода като големите дворци на Бурбоните, е символът на Неапол, който подчертава статута му на голяма европейска столица.F. Sforza,

Той е включен от ЮНЕСКО сред паметниците, считани за обект на световното наследство.

История XVIII век

Основан по волята на Карлос III, построен от Джовани Антонио Медрано и Анджело Каразале с капацитет от 3000 места, театърът е открит на 4 ноември 1737 г. по случай именния ден на краля, чието име носи и днес.

Първата опера, поставена за краля и в негово присъствие, е „Ахил в Скирос“ на Доменико Саро с либрето на Пиетро Метастазио и с участието на Витория Тези, Анджело Амореволи и сопраното Анна Перуци. На Доменико Саро са изплатени 220 дуката със специална полица, издадена през декември 1737 г.

Първоначално на сцената на театъра се поставя опера серия, докато опера-буфа остава приоритет на други театри, като Театър „Меркаданте“ (наречен тогава „Фондо деле Лукри“), Театър „Сан Бартоломео“ или Театър „Фиорентини“.

Първите композитори, познати в Театър „Сан Карло“, идват от Неаполитанската музикална школа и са Леонардо Лео, Николо Порпора, Леонардо Винчи, Йохан Адолф Хасе, Гаетано Латила, Николо Йомели, Балдасаре Галупи, Николо Пичини, Антонио Мария Гаспаре Сакини, Карло Броски, Томазо Траета, Джакомо Трито, Джовани Паизиело и Доменико Саро. Сред певците са Тези, Амореволи, Анна Де Амичис, Челесте Колтелини и Кафарели (Гаетано Майорано).

Междувременно престижът на театъра достига до степен да привлича прочути композитори с международна слава. През 1752 г. е поставена с голям успех световната премиера на „Милостта на Тит“ от Кристоф Глук. На 4 ноември 1761 г. и на 20 януари 1762 г. е премиерата съответно на оперите „Катон в Урика“ и „Александър в Индия“ на Йохан Кристиан Бах. През следващите години почетни гости са Георг Фридрих Хендел и Йозеф Хайдн, а на 30 май 1778 г. младият Волфганг Амадеус Моцарт се появява сред зрителите на премиерата на „Изоставената Армида“ на Николо Йомели. През 1774 г. е успешната премиера на „Александър в Индия“ от Николо Пичини с Гаспаре Пакиероти, а през 1779 г. на „Ифигения в Авлида“ от Висенте Мартин и Солер с Луиджи Маркези и Джовани Ансани.

На 13 август 1783 г. Театър „Сан Карло“ отваря врати и за един от най-прочутите европейски композитори и един от най-важните представители на Неаполитанската музикална школа – Доменико Чимароза, за дебюта на операта му „Орест“.

През 1787 г. Джовани Паизиело е назначен за музикален директор на оркестъра.

През 1799 г. по време на Неаполитанската република Театър „Сан Карло“ приема името „Национален театър „Сан Карло““, с което е известен до падането на републиката.

Театърът през годините претърпява множество ремонти, както по фасадата, така и отвътре. Фасадата, която първоначално има прости архитектурни линии, е модифицирана от Антонио Гали да Бибиена през 1762 г., от Фердинандо Фуга през 1768 г. и от Доменико Чели през 1791 г.

XIX век Управление на Барбая

Жоашен Мюра се възкачва на трона на Неаполитанското кралство през 1808 г. и на 7 юли 1809 г. назначава импресарио Доменико Барбая за директор на театъра. Този отговорен пост е зает от Барбая до края на 1840 г. Това са годините на обновяването на театъра с важните творби на Антонио Николини, което продължава две години и придава на сградата облика, видим и през 21. век. Интериорът е основно преразгледан, създадени са зони за освежаване и отдих, а фасадата е преработена в напълно неокласически стил между 1810 и 1812 г. Новата вътрешна зала обаче е възстановена едва през 1817 г., отново от Николини, след пожар, който я унищожава в нощта между 12 и 13 февруари 1816 г. Работите значително възстановяват предишното състояние на театъра, макар че по този повод вътрешното помещение е адаптирано за публика от 2500 души.

Голямото платно от 500 m2 на тавана също е изпълнено и е дело на Антонио, Джовани и Джузепе Камарано. То изобразява „Аполон, представящ най-великите поети в света на Минерва“, а декоративните детайли, като часовникът, са въведени от Камило Гуера и Дженаро Малдарели в под-арката на авансцената, където Времето показва изтичането на часовете, докато сирената на изкуствата, долу вляво, се опитва да ги задържи (сякаш казвайки, че „изкуството няма време“). Новото повторно откриване е на 12 януари 1817 г. с кантатата „Сънят на Партенопеа“ от Джовани Симоне Маир, който вече е бил в „Сан Карло“ с други свои произведения, включително „Медеа в Коринт“ (28 ноември 1813 г.). В деня на откриването, по време на пътуването си до Италия, Стендал също се озовава в Неапол.

Разширен през 30-те години на миналия век, салонът на театъра е във формата на подкова, дело на Джузепе Камарано, и може да побере малко над 1300 зрители. Завесата е от 1854 г., изработена е от Джузепе Манцинели и изобразява Музите и Омир между поети и музиканти.

Големите сезони на Росини и Доницети

От 1815 до 1822 г. музикален директор на театъра е Джоакино Росини, който в този период преживява един от най-важните си и плодовити сезони. Както присъствието на Росини, така и на Джовани Симоне Маир в деня на повторното откриване се дължи основно на уменията на Доменико Барбая – най-великият импресарио в Италия. Приятелството между Барбая и Росини е толкова силно, че през целия си престой в Неапол композиторът живее в палата на сем. Барбая. На 4 октомври 1815 г. се състои световната премиера на операта му „Елизабет, кралицата на Англия“ с Изабела Колбран, Андреа Нозари и Мануел Гарсия, последвана от световните премиери на „Армида“ през 1817 г., „Мойсей в Египет“ и „Ричард и Зораида“ през 1818 г., „Ермионе“ през 1819 г. и успехът на „Зелмира“ през 1822 г.

След Росини позицията на директор е поверена на Гаетано Доницети, който е художествен ръководител от 1822 до 1838 г. Той подписва договор с Барбая, с който се ангажира да композира четири опери годишно. Творческата дейност на Доницети в Неапол е непрекъсната и премиерата на много от творбите му е в Театър „Сан Карло“. Между 1823 и 1848 г. 19 негови опери имат премиера в този театър, 17 от които по време на неговото ръководство: 2 юли 1823 г. „Великият Алфредо“, 6 юли 1826 г. „Елвида“, 1 януари 1828 г. „Изгонване от Рим“, 12 януари 1829 г., „Пария“, 6 юли 1829 г. „Замъкът Кенилуърт“, 28 февруари 1830 г. „Световният потоп“, 23 август 1830 г. „Имелда де Ламбертаци“, 30 май 1831 г. „Франческа ди Фуа“, 12 януари 1832 г. „Фауста“, 4 ноември 1832 г. „Санча от Кастилия“, 18 октомври 1834 г. „Мария Стюард“, 26 септември 1835 г. шедьовърът „Лучия ди Ламермур“, 19 ноември 1836 г. „Обсадата на Кале“, 29 октомври 1837 г. „Роберто Девере“, 30 ноември 1848 г. „Полиуто“.

Междувременно в Театър „Сан Карло“ се представят личности като Николо Паганини през 1819 г., Винченцо Белини, който дебютира на 30 май 1826 г. със световната премиера на „Бианка и Фернандо“, и Саверио Меркаданте, който поставя 15 световни премиери от 1820 до 1866 г.: 19 август 1819 г. „Апотеоз на Хекулес“, 1 август 1820 г. „Анакреонт в Самос“, 18 март 1823 г. „Скитите“, 22 ноември 1823 г. „Костанцо и Алмериска“, 29 декември 1825 г. „Хиперместра“, 31 август 1831 г. „Зайра“, 1 януари 1839 г. „Елена от Фелтре“, 10 март 1840 г. „Весталка“, 4 януари 1842 г. „Забраненото“, 6 март 1845 г. „Корабът де Гама“, „10 ноември“ „1846“ г. „Ораци и Куриаци“, 1 март 1851 г. „Медея“, 8 януари 1853 г. „Статира“, 12 февруари 1857 г. „Пелагий“, 7 април 1866 г. „Вирджиния“.

През 1825 г. идва големият успех на „Последният ден на Помпей“ от Джовани Пачини с Аделаида Този, Джовани Давид, Луиджи Лаблаш и Микеле Бенедети, през 1835 г. на „Инес де Кастро“ от Джузепе Персиани с Мария Малибран и Жилбер Дюпре, през 1840 г. на „Весталката“ на Саверио Меркандате с Доменико Рейна, Пол Баройе и Бенедети, на „Гостилницата на Андужар“ от Джузепе Лило и на „Сафо“ на Джовани Пачини с Гаетано Фраскини, Джовани Орацио Картагенова и Бенедети, през 1841 г. на „Рола“ от Теодуло Мабелини с Гаетано Фраскини и Филипо Колини и през 1846 г. на „Сирената на Нормандия“ от Пиетро Тореджани с Тадолини и Фраскини.

В неаполитанския театър по това време пеят изпълнители като Мария Малибран, Джудита Паста, Луиджи Лаблаш, Джовани Батиста Рубини, Адолф Нури и Жилбер Дюпре.

Епохата на Верди

През втората половина на управлението на краля на Двете Сицилии Фердинанд II хватката на цензурата се затяга още повече върху художествения живот на театъра. След като заглавието на операта на Винченцо Белини „Бианка и Фернандо“ е променено на „Бианка и Джернандо“, има и друга цензура, която касае контакта с Джузепе Верди. Първоначално е забранено поставянето на две от важните му опериː „Трубадур“ през 1853 г. и „Бал с маски“ (с името „Отмъщение в домино“) през 1859 г. „Бал с маски“, поръчана от импресариото на „Сан Карло“, поради отказа на композитора да приеме промените, наложени от цензурата, е поставена в Неапол едва през 1862 г., след римската си премиера на 17 февруари 1859 г. в Театър „Аполо“, с ново заглавие и други промени. Въпреки всичко връзката с Верди е доста важна. В театъра гостуват няколко негови произведения: „Оберто, граф на Сан Бонифачо“ през 1841 г., „Ернани“ (с името „Венецианският корсар“) през 1846 г., „Набуко“ през 1848 г., „Атила“ и „Ломбардците в Първия кръстоносен поход“ през 1848 г., „Аида“ с Тереза ​​Щолц през 1872 г. и световните премиери на „Алзира“ през 1845 г. и на „Луиза Милeр“ през 1849 г.

През 1846 г. в театъра е световната премиера на „Ораци и Куриаци“ на Саверио Меркаданте.

През 1851 г. е успешната премиера на „Фолко от Арл“ от Никола де Джоза с Еуджения Тадолини и Акиле де Басини, а през 1854 г. – на „Марко Висконти“ от Ерико Петрела с Розина Пенко, Аделаида Борги-Мамо и Гаетано Фраскини.

Завесата с „Омир и музите сред поетите“ от Джузепе Манчинели и Салваторе Фергола също датира от този период (1854 г.). През 1859 г. кантатата Danza Augurale, композирана от Никола Соле с музика на Меркаданте, е изпълнена, за да отпразнува възкачването на престола на Франциск II Бурбон и женитбата му с Мария-София Баварска.

През 1862 г. успех жъне световната премиера на „Катерина Блум“ от Енрико Бевиняни с Мария Специя Алдигиери, а през 1867 г. на „Берта ди Варнол“ от Джовани Пачини, режисирана от Де Джоза с Луиджа Бендаци.

Между края на 19 и началото на 20 век обаче има няколко важни оркестрови направления като тези на „вагнерианеца“ Джузепе Мартучи, като „Лоенгрин“ от 1881 г., „Танхойзер“ от 1889 г., „Валкирия“ от 1895 г., „Тристан и Изолда“ от 1907 г. с Амелия Пинто и Джузепе Боргати и „Залезът на боговете“ от 1908 г., както и произведения от композитори от калибъра на Джакомо Пучини, Пиетро Маскани, Руджеро Леонкавало, Умберто Джордано, Франческо Чилеа и Франко Алфано. През 1900 г. е поставена „Тоска“ на Пучини.

През 1909 г. е успешната премиера на La Perugina от Едоардо Маскерони с Карло Галефи.

От 1911 до 1915 г. диригент на оркестъра е Виторио Гуи.

XX и XXI век