16"/50 Mark 7 e корабно оръдие с калибър 406 mm разработено и произвеждано в САЩ. Прието на въоръжение във ВМС на САЩ през 1943 г. С артилерийски установки с тези оръдия са въоръжени линкорите от типа „Айова“. Планирани са за поставяне и на линкорите от типа „Монтана“, но те не са построени.

Това оръдие се явява последващо развитие на 406-мм оръдия Mark 6, намиращи се на въоръжение при линкорите от типовете „Норт Керолайн“ и „Саут Дакота“. Оръдието Mark 7 се явява едно от най-добрите в света артилерийски оръдия за линкори. С бронебоен снаряд с тегло 1225 кг бронепробиваемостта на оръдията практически се равнява с тази на японските 460-мм оръдия, поставени на линкорите от типа „Ямато“. За да се съхрани преимуществото на навесната траектория на оръдията Mark 6 е разработен специален олекотен заряд барут, при използването на който балистиката на новото 50-калибрено оръдия става подобна на балистиката на оръдието Mark 6.

Четирите линкора от типа „Айова“, въоръжени с тези оръдия, влизат в строй вече към края на Втората световна война, и не им се удава да се срещнат в бой с линкорите на противника. Основната област за използване на оръдията Mark 7 става стрелбата по наземни цели: 406-мм оръдия обладават висока разрушителна сила и за това се използват за обстрел на бреговите укрепления на противника. „Айовите“ остават на служба над 50 години, вземайки участие във всияки големи въоръжени конфликти с участието на флота на САЩ. Оръдията на линкорите се използват във войните в Корея и Виетнам. След модернизацията на линкорите, през 1980-те години, те вземат участие в локални конфликти – в гражданската войне в Ливан и войната в Персийския залив.

История на проекта През 1930-те години основополагащият план за действие на американския флот против японския е т. нар. „Оранжев план“. Съгласно него американският линеен флот трябва да неутрализира японския. Американските теоретици считат, че в типичните за южната част на Тихия океан условия на добра видимост боят ще бъде на далечни дистанции. В тези условия снарядите ще поразяват палубите, а не вертикална броня. За това са най-подходящи тежките и сравнително бавни снаряди. Стандартният 406-мм бронебоен снаряд Mk.5 тежи 1016 кг. Американците провеждат изпитания с утежнени с 20 и 40% снаряди – с маса съответно 1225 и 1430 кг. Снарядът с маса 1430 кг се оказва склонен към разрушение при кос удар в бронята, и работите над него са прекратени. Работите над 1225-килограмовия снаряд водят до приемане на въоръжение през 1939 г. на снаряда Mk.8. Новият снаряд е по-дълъг от 406-мм снаряд Mk.5 и не може да бъде използван от оръдията Mk.1 и системите за подаване на 406-мм установки за оръдията на линкорите от типа „Колорадо“. За това за въоръжение на двата нови линкора от типа „Норт Керолайн“ е разработено новото 45-калибрено 406-мм оръдие Mk.6. След това то е използвано за въоръжение на четирите линкора от типа „Саут Дакота“.

На етапа на предварителното проектиране на новите линкори от 1939 г. (бъдещия тип „Айова“) е прието решението те да се разработват като „бързоходен“ 33-възлов вариант на „Саут Дакота“, но със същите въоръжение и защита. Според предварителните изчисления излиза, че ръстът на стандартната водоизместимост ще бъде не по-малко от 8000 т. В процеса се намесва Генералния съвет на флота (), който решава, че за 6-е допълнителни възела скорост това е прекомерна цена. Прието е решение да се въоръжи новия линкор с по-мощни 50-калибрени оръдия. Първоначално се предполага използването на наличните в складовете 406-мм 50-калибрени оръдия Mark 2, които са произведени за отменените дредноути от 1922 година. Решението за поставянето на тези оръдия е прието на 14 април 1938 г. Впоследствие, обаче, проектантите се сблъскват с проблема за теглото и ограниченията по диаметър на барбета на установките на главния калибър: нужно е да се вместят в 45 000 т водоизместимост и в ограничението за ширината на кораба, предизвикано от изискванията за преминаване на Панамския канал.

Само самите 50-калибрени оръдия дават допълнително 400 т водоизместимост. При това те също изискват увеличаване на диаметъра на барбета от 11,35 м до 11,99 м, което дава сумарно допълнително 1600 т за установките и бронята на барбетите, плюс още 400 т необходими за подсилването на корпуса, поради по-големия размер на „изрезите“ в палубата. Проектната водоизместимост значително надхвърля 45 000 т, и от Бюрото по въоръженията искат да се намали диаметъра на барбета и теглото на установките. Бюрото по въоръженията обещава да създаде нови олекотени установки и техните барбети да се впишат в диаметъра 11,35 м. Според разчетите това дава сумарна икономия от 785 т. Предварителният проект за новия линкор и установките за него е одобрен на 2 юни от Генералния съвет и в такъв вид продължава работата по него.

Обаче през ноември 1938 г., когато работата над чертежите вече приближава към своя край, едва не се разразява скандал. Оказва се, че Бюрото по въоръжения няма да може да изпълни своите обещания. Барбетът на разработените от тях нови установки има диаметър 11,89 м, а икономията по тегло може да бъде постигната само за сметка на отказ от редица от нововъведенията, използвани при 45-калибрените кули. Разработчиците на отдела конструиране заявяват, че няма да могат да впишат тези установки в своя проект и че е необходима неговото значително преработване. В този случай, съгласно предварителните разчети, водоизместимостта би надхвърлила 45 155 т, което Генералния съвет счита за недопустимо. Разгледан е даже вариант за връщане към 45-калибрените оръдия. За щастие, Бюрото по въоръжения си „спомня“ за провежданата по тяхна инициатива разработка на новото 50-калибрено оръдие, бъдещото Mk.7. Това оръдие е по-леко и по-малко от оръдията Mk.2, и то може да се впише в необходимите габарити. Този вариант за въоръжение и получава последващо разработване. Детайлните чертежи на линкора и оръдията с кулите са завършени към края на 1938 г.

На 17 май 1939 г. Конгресът на САЩ одобрява строителството на първите два линкора от новия тип (ВВ-61 „Айова“ и ВВ-62 „Ню Джърси“). На 1 юли са сключени договорите с корабостроителниците на ВМФ в Ню Йорк и Филаделфия. На 6 юли 1940 г. Конгресът утвърждава строителството на втората двойка линкори – ВВ-63 „Мисури“ и ВВ-64 „Уисконсин“. Поръчките им са издадени на 12 юни 1940 г. на същите строители. Веднага след капитулацията на Франция Конгресът утвърждава новата корабостроителна програма за създаването на „флота на два океана“ („Two Ocean Navy Act“). В рамките на тази програма, на 9 септември 1940 г., са издадени поръчките за още два линкора от типа „Айова“ – ВВ-65 „Илинойс“ () и ВВ-66 „Кентъки“ (), които, обаче, не са достроени.

Конструкция Оръдие Mark 7 Дължината на ствола на оръдието Mark 7 е 50 калибра (20,32 м). Стволът се състои от лейнер, вътрешна тръба, фиксиращ пръстен, три закрепващи пръстена, два застопоряващи пръстена, казенник и хамут в казенната част. При сглобяването скрепяващите пръстени се нагряват и за сметка на топлинното разширение се увеличава техният диаметър. Нагретите пръстени се надяват върху вътрешната тръба на ствола. След изстиването им пръстените обхващат вътрешната тръба, образувайки здрава „скрепена“ конструкция. Лейнерът се поставя откъм казенната част и се застопорява със специален пръстен. Хамутът се съединява с противооткатните устройства. За предотвратяване на омедняването (за да се увеличи живучестта на ствола) каналът се хромира на дълбочина 0,0127 мм на дължина от 17 526 мм от дулния срез. Съществува само една модификация на оръдието – Mk.7 mod 0. Нарезката е направена с постоянна стъпка от 25 калибра на оборот. Всичко има 96 нареза.

Зареждането на оръдието е картузно. Всяко оръдие е поставено в индивидуална люлка. Оръдията имат ъгли на вертикално насочване от −5° до +45°. Зареждането им се осъществява при фиксиран ъгъл на възвишение от +5°. Всички механизми са електрохидравлични. За вертикалното насочване всеки ствол има трансмисия от собствен електродвигател мощност 60 к.с. В състава на оръдейния комплект влизат затвор, запален механизъм, ежектор и хамут. Буталният затвор е система „Уелин“, люлеещ се, с отваряне надолу. Затворът има пневматично задвижване, лагерно окачване и обтуратор система „Банж“. В него също влиза стрелящият механизъм, в който се поставя запалът в медна гилза. Запалът представлява дълга тръбка с димен барут, която се поставя в затвора, в съответстващо гнездо, преди изстрела. Щатно стрелящият механизъм сработва дистанционно от електрическата система на спусъка, но има също и резервен ръчен ударен механизъм. Затворът е снабден с инерционни предохранители срещу двойно зареждане, блокиращи отварянето при наличие на снаряд и заряди в камерата. Буталото съдържа 15 сектора – три гладки и 12 нарезни, с четири диаметъра. Секторите са разположени на три групи, всяка от които обхваща трета от окръжността. Отначале е гладък сектор с минимален диаметър, след това са нарезните с нарастване на диаметъра от първия към третия. За отварянето на затвора е достатъчно да се завърти буталото на 24°. След изстрел стволът се продухва с въздух под налягане 175 psi, постъпващ от ежекторната система.

Хамутът представлява сглобка във формата на паралелепипед в казенната част на оръдието, допълнително играеща и ролята на противотежест. Към него се крепят противооткатните устройства, в състава на които влизат два хидропневматични накатника и един хидравличен спирач на отката. Накатниците са разположени над оръдието, закрепени с щокове за люлката на цапфите. Спирачът е закрепен за долната повърхност на цилиндричната люлка. Между накатниците е разположен специален диференциален цилиндър, осигуряващ херметичността и надеждната работа на хидропневматичната система за накат. Характеристики на 406-мм оръдия Mark 7Обозначение 16"/50 Mark 7Дата на разработване 1939 г.Дата на начало на експлоатацията 1943 г.Калибър, мм 406,4Дължина на ствола, калибри 50Маса на оръдието без затвора, кг 108 479Маса на оръдието със затвора, кг 121 519Дължина на ствола, мм 20 320Дължина на оръдието, мм 20 726Дължина на нарезната част, мм 17 344Дължина на камерата, мм 2710Обем на камерата, дм³ 442,5Брой нарези 96Дълбочина на нарезите 3,81Извивка на нарезите Постоянна, 1 оборот на 25 калибраМаса на бронебойния снаряд, кг 1225Пълен заряд барут 299,4 кг SPDНачална скорост (ново оръдие), м/с 762Начална скорост (средно износване), м/с 739Работно налягане в ствола, кг/см² 2910Живучест на ствола, 290 – 350

Куполни установки

Всичките три куполни установки са практически идентични по конструкция. Основната разлика между тях е във височината на подаващата тръба, тъй като е различно разстоянието от пода на бойното отделение до долния край на въртящата се част, намираща се на нивото на трюма. В състава на всяка триоръдейна установка влизат: бойно отделение с въртяща се подкуполна част (подаваща тръба), неподвижна конструкция, барбет, барутни (зарядни) погреби и съпътстващо оборудване.

Бойното отделение, или просто „кулата“, представлява бронирана конструкция, въртяща се над барбета. В бойното отделение се намират трите отделения за оръдията в индивидуални люлки, два наблюдателни и един далекомерен поста. Всички тези отсеци са отделени един от друг с пламенепроницаеми прегради. Оръдейните отделения продължават надолу (при подем на ствола казенната част на оръдието със спуска под нивото на пода на бойното отделение) към следващото ниво, което се нарича „машинна“ палуба (). Тук се намират механизмите за хоризонтално насочване. Електрохидравличното задвижване с мощност 300 к.с. осигурява скорост на въртене на кулата от 4° в секунда. Подкуполното отделение лежи на роликв погон и към него се крепи централната колона на подаващата тръба. Роликвия погон представлява своего рода гигантски лагер със 72 конични ролки.