Кастèл Нуòво (, Нов замък), с популярното название Мàскио Анджоѝно ̈(Maschio Angioino), е исторически средновековен и ренесансов крепостен замък, както и един от символите на град Неапол, Италия. Той е трети поред замък, след Кастел дел Ово и Кастел Капуано, построен в града.
Замъкът доминира на живописния площад „Муничипио“ и е седалище на Неаполитанското дружество по история на родината и на Неаполитанския комитет на Института за история на Италианското Рисорджименто. В комплекса се намира и Градският музей, към който принадлежат Палатинският параклис и музейните маршрути на първия и втория етаж.
История Произход и Анжуйски период Изграждането на древното ядро на замъка - днес частично възстановено след реставрация и интервенции на археологически проучвания, се дължи на инициативата на Шарл I Анжуйски. През февруари 1266 г., след като побеждава швабите в лицето на Манфред в битката при Беневенто, той се възкачва на трона на Сицилия и постановява прехвърлянето на столицата от Палермо в Неапол.
Наличието на външна монархия е поставило градоустройственото планиране на Неапол около центъра на кралската власт, създавайки алтернативен градоустройствен полюс, образуван от пристанището и от двата главни замъка в съседство с него – Кастел Капуано и Кастел дел Ово. Тази връзка между кралския двор и градоустройството се проявява още през 13 век с Фридрих II, който в швабския устав съсредоточава максимално внимание върху замъците и напълно пренебрегва градските стени. Към двата съществуващи замъка Анжуйците добавят главния – Кастел Нуово, който е не само укрепление, но преди всичко техен грандиозен дворец. Кралската резиденция дотогава е Кастел Капуано, но кралят преценява, че древната нормандска крепост е неадекватна за своята функция, и желае да се построи нов замък близо до морето. Проектът е възложен на френския архитект Пиер дьо Шол. Работата по изграждането на Кастел Нуово започва през 1279 г. и завършва само три години по-късно – доста кратко време предвид строителните техники от онова време и общия размер на работата. Кралят обаче никога не живее там: след бунта на Сицилианската вечерня, който струва на Анжуйците короната на Сицилианското кралство, завладяно от Педро III Арагонски, и след други събития новият дворец остава неизползван до смъртта на Шарл I Анжуйски през 1285 г.
През 1285 г. неаполитанският престол е наследен от Шарл II Анжуйски, син на починалия Шарл I Анжуйски. Новият крал премества семейството си и придворните си в новата резиденция, като първо я разширява и украсява. По време на неговото управление Светият престол е тясно свързан със Сицилианските Анжуйци. Това е бурна връзка, която и през следващите години претърпява натиск, съюзи и непрекъснати разриви. На 13 декември 1294 г. главната зала на Кастел Нуово е сцената на прочутата абдикация от папския престол на папа Целестин V, като в същата зала на 24 декември Кардиналската колегия избира новия папа Бонифаций VIII. Същият незабавно премества седалището си в Рим, за да избегне Анжуйската намеса.
С възкачването на трона на Робер Мъдри през 1309 г., благодарение на неговото меценатство и на неговата страст към изкуството и литературата, замъкът, който той обновява и разширява, се превръща в забележителен център на културата. Писателите Франческо Петрарка и Джовани Бокачо при престоите си в Неапол са добре приети и настанени там. Най-известните художници от онова време, като Пиетро Кавалини и Монтано д'Арецо, са призовани да изографисат стените на замъка, а Джото през 1332 г. изографисва Палатинския параклис.
От 1343 г. замъкът е дом на Джована I Анжуйска, която, бягайки във Франция през 1347 г., го изоставя. Той е атакуван от краля на Унгария Лайош I Велики, дошъл да отмъсти за смъртта на брат си Андрей, съпруг на Джована I, убит при дворцова конспирация, за която е подозирана самата кралица. Замъкът е обран и частично разрушен, като за възстановяването му кралицата при завръщането си е принудена да извърши радикално преструктуриране. По време на второто нападение на Лайош I Велики срещу Неапол замъкът, където кралицата намира убежище, устоява на нападенията.
През следващите години крепостта претърпява и други нападения: от Шарл III Анжуйски при превземането на Неапол, от Луи II дьо Валоа-Анжуйски, който я открадва от сина на Шарл III, Ладислав Анжуйски. Последният отвоюва престола през 1399 г. и живее в замъка до смъртта си през 1414 г.
Джована II Анжуйска наследява брат си Ладислав и през 1414 г. се възкачва на трона като последния владетел от Анжуйската династия. Кралицата е запомнена като разпусната, похотлива, кръвожадна жена, приемаща в леглото си любовници от всякакъв социален произход, дори някои от тях са избирани от нейните емисари сред красивите младежи от народа. За да защити доброто си име, тя не се поколебава да се отърве от тях, веднага щом жаждата ѝ се задоволи. Точно по този повод от векове се разказва легенда, че в замъка има таен кладенец, където кралицата е хвърляла използваните си любовници, които са били поглъщани от морски чудовища. Според легендата това дори е бил крокодил, пристигнал от Африка в подземията на замъка, след като е прекосил Средиземно море.
Арагонски период
Алфонсо V Арагонски, който завладява трона на Неапол през 1443 г., желае да установи замъка като център на кралската власт и на двор с такова великолепие, че да се конкурира с този на Лоренцо Великолепни във Флоренция. Крепостта е напълно възстановена в сегашния си вид. Крал Алфонсо поверява обновяването на стария анжуйски дворец-крепост на арагонския архитект Гилем Сагрера – каталонец, родом от Майорка, който го замисля в готическо-каталонски вид.
Петте кръгли кули, четири от които включват предишните анжуйски кули с квадратен план, по-подходящи да издържат на изстрелите на оръжията на времето, подчертават отбранителната роля на замъка. Вместо това значението на сградата като център на кралската власт е подчертано от включването на триумфалната арка на входа ѝ – шедьовър на Неаполитанския ренесанс и дело на Франческо Лаурана, както и на много художници от различен произход. Работите започват от 1453 г. и завършват едва през 1479 г., след смъртта на краля.
В Залата на бароните се помни прочутият заговор на бароните от 1487 г. срещу крал Фердинандо I, син на Алфонсо V, извършен от множество благородници начело с Антонело II ди Сансеверино, принц на Салерно, и от Франческо Копола, граф на Сарно. Кралят кани всички заговорници в тази зала под предлог на сватбено тържество, с което да отбележи прекратяване на военните действия и окончателно помирение. След като разбират, че са попаднали в капан, бароните хукват да бягат, но изходите са блокирани от войниците на краля. Арестувани са всички барони, впоследствие повечето от тях са осъдени на смърт, между които и Франческо Копола и синовете му.
В средата на века замъкът е увековечен в известната панел на Строци, а по-късно и в Cronaca figurata del '400 на Мелкионе Ферайоло, който описва началото на катастрофалните войни в Италия.
В края на XV век към кулата „Беверело“ в замъка е добавен още един гвелфски прозорец,В архитектурата терминът "гвелфски" (от френскиː Fenêtre à croisée) е вид прозорец, много разпространен в Късното средновековие и Ранния ренесанс. Този тип прозорец има много голяма квадратна форма, прозоречното отделение се характеризира с напречен отвор, от който могат да се получат 4 независими прозореца. Този тип прозорец има характеристиката да бъде красив и елегантен и да осигурява на стаите повече светлина от обикновените прозорци. Имайки 4 независими прозореца, е възможно да има по-голяма свобода маневрирането им и за сменя на стъклата. Този тип прозорец дължи името си на областите, подчинени на гвелфите по време на битките между гвелфите и гибелините (13 век). След като губи политическата си конотация, той бързо се разпространява в цяла Европа и особено в северните и южните райони на Италианския полуостров, по-малко в района на Тоскана, където прозорецът с колони продължава да бъде най-използваният прозорец между 14 и 15 век. който заменя предишния прозорец с колони, разположен на третия етаж на кулата.
Вицекралство и начало на упадъка на замъка През 1494 г. кралят на Франция Шарл VIII напада замъка и го разграбва. След смъртта на крал Фердинанд II Арагонски през 1496 г. на неаполитанския трон се възкачва чичо му Федерико I, който е последният неаполитански крал от Арагонската династия.
През 1503 г. Фернандо II Католикът присъединява Кралство Неапол към испанската корона и го превръща във вицекралство. Кастел Нуово губи функцията си на кралска резиденция, като става прост военен гарнизон поради стратегически важната си позиция. През дългия период на вицекралството замъкът претърпява различни щети, губейки повечето от външните орнаменти в стил „Пламтяща готика“ и в ренесансов стил. Сред най-големите щети, нанесени на средата през XVI и XVIII век, най-очевидна е подмяната на френските анжуйски прозорци, направени от камък и с кръстосана форма (гвелфски прозорци), с оскъдни зидани прозорци, заобиколени според модата на XVII век от сива рамка. Изтриването на следите от анжуйското и след това арагонското минало не е продиктувано само от съображения за функционалност (през XVII век замъкът е затвор), но и от политически причини: новите испански владетели трябва да изтрият както спомена за Анжуйския, така и за Арагонския Неапол и за да се направи това, е необходимо също да се разрушат или модифицират орнаментите му. Това е практика по време на испанското господство в Италия (не само в Неапол). Готическият манастир „Света Клара“ в Неапол има същата съдба.
През XVI век замъкът все още рядко е домакин на кралете на Испания, които идват на посещение в Неапол, като самият император Карл V, който е живее там за кратък период от време през 1535 г.
Най-голямата щета, извършена по време на испанското вицекралство, е премахването на четири фрески от Джото, украсявали Палатинския параклис. Освен човешка ръка пренебрежението също лишава замъка от много щукатури и декорации. През 20 век, поради пожар, избухнал в Залата на бароните, са изгубени още картини на Джото.
Период на Неаполитанските Бурбони
Замъкът е реновиран от Карл де Бурбон, бъдещият крал на Испания Карлос III, който се възкачва на трона на Неаполитанското кралство през 1734 г. Той заменя хаотичната фасада на източната страна (допълненията от вицекралската епоха вече напълно са изкривили външния вид на замъка) с 5-етажна казарма, покрита със скатен покрив, може би със скосени тавани, както е в стила на модерните по онова време сгради на Бурбоните. Замъкът обаче губи ролята си на кралска резиденция в полза на новите дворци, които са построени в Неапол и околностите му (Кралският дворец на Пиаца дел Плебишито, Кралският дворец „Каподимонте“, Кралският дворец в Портичи и Кралският дворец в Казерта) и по същество се превръща в символ на историята и величието на Неапол.
През 1823 г. от Фердинанд I на Двете Сицилии извършва интервенции по северната фасада, която гледа към морето. Гвелфските прозорци, които са в окаяно състояние, са възстановени и е направен опит за възстановяване на морската фасада на Палатинската галерия. Тези интервенции са увековечени във френска гравюра от 1855 г.
Последното важно събитие датира от 1799 г., когато в замъка е провъзгласено раждането на Неаполитанската република. По-късно в него се помещава „артилерийски арсенал“ и „пиротехнически офис“, който през 1837 г. се смята за по-разумно те да се преместят в Кралската оръжейна фабрика в Торе Анунциата.
Въпреки че има две интервенции за възстановяване на замъка в епохата на Бурбоните, те имат съответните ограничения (все още не съществува пълна теория за реставрация) и не успяват да спасят замъка от непрекъснатия неразрешен растеж на Неапол от вицекралския период до следвоенния период.
Следвоенен период 20 век вижда замък в окаяно състояние, с външни фасади, напълно включени в руините на вицекралските