Сеньория Милано

Сеньория Милано () е стара италианска държава, възникнала през май 1259 г. с избирането на Мартино дела Торе за господар на Милано. Между 1259 и 1277 г. властта е в ръцете на гвелфия род Дела Торе, но след поражението им в битката при Дезио (21 януари 1277 г.) Наполеоне дела Торе отстъпва управлението на Отоне Висконти. Утвърждаването на гибелинския род Висконти води до значително териториално разширение, което в крайна сметка позволява на фамилията да получи херцогска титла през 1395 г.

Исторически контекст

Криза на комуната Подобно на много италиански градове от XII век, Милано развива консулско управление – олигархична система, в която власт упражняват водещите местни родове. През 1130 г. градът се управлява от 23 консула, сред които вече присъстват фамилиите Дела Торе и Висконти. Консулите са разделени на два основни ордена: капитанеи (capitanei) – висшата благородническа класа, и валвасори (valvassori) – зависими от първите и организирани още през 1035 г. в корпорацията „Мота“ (Motta). През 1198 г. към тях се присъединява и Креденца ди Сант'Амброджо (Credenza di Sant'Ambrogio) – асамблея на буржоазните и народните слоеве. Създаването ѝ води до продължителни конфликти между трите фракции, които завършват през 1225 г. с победата на Креденца и значително отслабване на властта на капитанеи.

Възход на Дела Торе Кризата в благородническата фракция води до разцепление през 1240 г., когато Пагано дела Торе решава да се присъедини към Креденца, която го назначава за подест. Представител на влиятелен род, Пагано придобива още по-голяма популярност, след като през 1237 г. предоставя убежище във владенията си във Валсасина на оцелелите милански войски, разбити в битката при Кортенуова между Ломбардската лига и император Фридрих II. Той управлява Милано до смъртта си на 6 януари 1241 г., като за краткото си управление успява да сключи съюзи с Венеция и Генуа, да разшири поземлената книга на града, да намали данъците и да успокои продължителното недоволство на гражданите.

През 1246 г. конфликтите между народната фракция и капитанеи-те се подновяват, което прави управлението на комуната невъзможно. След размириците от 26 май 1247 г. папският легат Грегорио да Монтелонго назначава Мартино дела Торе – племенник на Пагано дела Торе – за Старейшина на Креденца, като последният реорганизира общинските власти. Борбата между Креденца и аристокрацията скоро избухва отново и през 1253 г. маркграфа на Буска Манфредо II Ланча ее призован да управлява града. Три години по-късно той преминава към гибелините и напуска Милано, което води до нова война.

На 5 април 1257 г., преди нов сблъсък, капитанеи-те и Мота – съюзени срещу Креденца, ръководена от Мартино дела Торе – приемат примирието от Парабиаго (28-29 август 1257 г.), последвано от Мира от Сант Амброджо (4 април 1258 г.). Междувременно в Комо се подновява борбата между народната партия на рода Витани и благородниците Рускони. През юни 1258 г. миланските капитанеи подкрепят Рускони, което предизвиква бърза реакция на Креденца: изпратените войски осигуряват победата на Витани, които назначават Мартино дела Торе за подест на Комо. Така мирното споразумение е нарушено.

За да се предотврати ново изостряне, на 30 март 1259 г. в базиликата „Санта Текла“ се провежда избор на лидер: Мартино дела Торе за Креденца, Ацолино Марчелино за Мота и Гулиелмо да Сорезина за капитанеи-те. Макар кандидатът на Креденца да получава мнозинство, Мота се обявява против избора и се съюзява с капитанеи-те в подкрепа на Да Сорезина. Възникналата безизходица е прекратена от папския легат, Енрико да Суза, архиепископ на Амбрюн, който приканва двамата претенденти да напуснат града за преговори. Мартино дела Торе се оттегля в Комо, събира войска и влиза в Милано, след което Креденца го провъзгласява за господар на града – акт, който поставя началото на Сеньория Милано.

История

През май 1259 г. Мартино дела Торе става първият сеньор на Милано и като първа мярка прогонва Гулиелмо да Сорезина от града. На 17 септември той сключва съюз с Папската държава срещу основния съюзник на Да Сорезина – гибелина Ецелино III да Романо, убит на 8 октомври 1259 г. след битката при Касано д'Ада. След отстраняването на противниците Мартино търси нови съюзници и на 11 ноември назначава Оберто II Палавичино е назначен за генерален капитан на Милано за пет години, въпреки че последният е отлъчен. През следващата година папа Александър IV отлъчва и самия дела Торе.

Въпреки укрепването на властта си Мартино не успява да наложи избора на братовчед си Раймондо дела Торе за милански епископ; той е назначен вместо това в Комо. На 22 юли 1262 г. архиепископ на Милано става Отоне Висконти, което предизвиква остра реакция от страна на дела Торе, принудил Висконти с помощта на Палавичино да се укрие в Монтефиасконе. Няколко месеца по-късно, на 20 ноември 1263 г., Мартино дела Торе умира в Лоди и поради отлъчването си е погребан извън Абатство Киаравале.

Креденца избира Филипо дела Торе, брат на Мартино, за господар на Милано. През декември 1263 г. той присъединява Комо към Сеньория Милано с подкрепата на местния род Витиани. На 11 декември 1264 г., след изтичане на мандата му, Оберто II Палавичино е изгонен от града и се превръща във враг на дела Торе. През 1265 г. Филипо предлага военна помощ на Папската държава в замяна на назначаването на братовчед му Раймондо дела Торе за архиепископ и отстраняването на Отоне Висконти, но папа Климент IV отхвърля предложението. Филипо дела Торе умира на 24 септември 1265 г., оставяйки конфликта с църквата нерешен.

Въпреки това Филипо Висконти успява да изгради обединен гвелфски фронт, ръководен от Милано и подкрепен от градовете Бергамо, Комо, Леко, Лоди, Монца, Новара, Варезе, Верчели и Бреша, подпомогнат и от съюзите и роднинските връзки с влиятелния род Маджи.

Наполеоне (Напо) дела Торе През 1265 г. след смъртта на Филипо дела Торе Сеньория Милано преминава в ръцете на Наполеоне дела Торе – син на Пагано, към когото се присъединяват братята му Франческо и Паганино. Франческо е назначен за господар на Сеприо, а Паганино става подест на Верчели. Отмъщението на Оберто II Палавичино не закъснява и на 29 януари 1266 г. Паганино е убит от група изгнани милански благородници, подпомогнати от жители на Павия, наети от Палавичино. След убийството на брат му Напо дела Торе обезглавява 13-те конспиратори благородници и също така заповядва да обезглавят 12 благородници, затворени в миланските затвори след битката при ТабиагоДнешно подселище на Нибионо. и други 28 благородници, затворени в Трецо. За да избегне други набези от бившия си съюзник Палавичино, на 23 март 1266 г. Напо решава да свика представителите на градовете на Ломбардската лига. След като решава проблема с Палавичино, той също така трябва да се изправи пред дългогодишния спор за архиепископията на Милано, започнал през 1259 г. Под натиска на папата на 7 декември 1266 г. Милано решава да приеме назначаването на Отоне Висконти, в резултат на което отлъчването е премахнато за всички миланци. Като предпазна мярка Отоне все още остава във Витербо.

Господството на дела Торе се затвърждава от 1267 до 1274 г. На 4 април 1267 г. Наполеоне и брат му Франческо официално поемат задачата да ръководят Лигата на гвелфите, а през следващите години успяват да управляват Сеньорията при относително спокойствие. В този период има подобрение на отношенията с французите, които сключват по-добри споразумения с Милано по отношение на търговията с вълна. През април 1270 г. Милано води война с Лоди, който 3 месеца по-късно попада под обсадата на Наполеоне и той става господар на града. През 1271 г., поради непрекъснатите войни и увеличаването на данъците, има безброй бунтове: първо Бреша, а след това Лоди изоставят Лигата на гвелфите и преминават към тази на гибелините, но Лоди е завладян от Наполеоне. След Лоди се разбунтува и Комо. Дори в Милано започва да се заражда опозиция. Впоследствие Крема, Кремона и Новара също се вдигат на бунт. През 1272 г. е свикан Съветът на 800-те, който окончателно признава Напо за господар на Милано, като по този начин установява официалното раждане на сеньорията. Напо дела Торе е дарен с имперски викариат на 23 октомври 1274 г. от новоназначения император Рудолф I Хабсбург. След като отново насочва войските си срещу Павия, на 6 юни 1274 г. Напо подписва мирен договор с Павия и Новара.

Съперничеството с архиепископ Отоне Висконти се засилва и Напо решава да изпрати 6000 души да защитават града. В този период има епизоди на партизанска война от страна на павийците и гибелинските фракции. Напо наема наемници, а Родолфо, подпомаган от имперската армия, успява да победи армията на Павия и да убие нейния командир Гофредо ди Ланьоско. Напо също така успява да затвори няколко човека, включително Теобалдо Висконти – племенник на архиепископ Отоне и баща на Матео Висконти. Отоне решава да окупира Кастелсеприо, но е прогонен от Напо. След като Напо дела Торе печели важната битка при Гуацера през 1276 г. в района на Ранко, той губи битката при Джерминяга за притежанието на крепостта на Анджера, която въпреки това остава в ръцете му.

Напо е победен и заловен в битката при Дезио на 21 януари 1277 г. от архиепископ Отоне Висконти. Умира на следващата година в плен в замъка Барадело близо до Комо. Брат му Франческо е убит в същата битка. Синът му Корадо, известен като Моска, и Гуидо – син на Франческо, са взети в плен, но успяват да избягат от замъка през 1284 г. С пристигането на Висконти в Милано владенията на дела Торе са разграбени. От този момент нататък семейство Дела Торе организира безмилостна партизанска война срещу Висконти, подпомогнато от Фриули и от лоялните на тях градове в Паданската низина.

Под управлението на Наполеоне дела Торе Милано е модернизиран чрез обширна програма от обществени поръчки, която го преобразява радикално, превръщайки го в истинския метрополис на Северна Италия. Започва изграждането на църква на мястото на днешната църква „Сан Бернардино але Оса“, а две години по-късно започва и строежът на църквата „Санти Симоне е Джуда“. На 20 май 1271 г. Наполеоне нарежда да бъдат павирани основните пътища, започвайки с тези на Порта Нуова и Порта Ориентале, а през същата година е завършен участъкът от водния път между Милано и Абиатеграсо. През май 1272 г. е решено да се построи кула в Палата на асамблеите (Broletto Nuovo) в Милано.

Отоне Висконти През 1277 г. Отоне Висконти реорганизира държавните асамблеи и съставя списък, съдържащ 200-те знатни семейства, допуснати в града. Отоне е принуден да се изправи срещу семейство Дела Торе в Лоди и е подпомогнат от маркграфа на Монферат Вилхелм (Гулиелмо) VII. Вилхелм е назначен за генерален капитан по предложение на Отоне за 10 години. На 11 май 1278 г. Касоно дела Торе завладява Лоди с помощта на имперските войски и на патриарха на Аквилея Раймондо дела Торе. На 13 юли войските на дела Торе, водени от Касоно, успяват да победят Висконти, влизайки в селището на Порта Тичинезе. Междувременно експанзионистичните цели на Вилхелм VII принуждават Отоне Висконти да го освободи от поста на 15 септември 1278 г. Касоно дела Торе обаче атакува Висконти в Горгондзола. Поради голямото си поражение Касоно е принуден да търси помощ от Вилхелм VII и през ноември същата година му дава длъжността на Постоянен сеньор (господар) на Милано, поискана преди това. На 25 май 1281 г. в битката при Ваприо д'Ада между дела Торе и Висконти армията на дела Торе е победена. Патриарх Раймондо се завръща във Фриули, а Лоди получава мир с Милано, при условие че всички милански заточеници гвелфи бъдат прогонени. През декември същата година Вилхелм VII е изгонен от Милано и Отоне си осигурява наследник, като осиновява Гуидо да Кастильоне. През март 1285 г. Гофредо дела Торе, след като събира наемници в Бергамо и Комо, влиза на територията на Милано и завладява Кастелсеприо, унищожено от Висконти две години по-късно.

Матео Висконти