Лерин

Лѐрин (, Флорина, , Фолорина) е град в Егейска Македония, Гърция. Градът е център на дем Лерин в административната област Западна Македония. Градът е център и на Леринската епархия на Гръцката православна църква.

География Лерин е разположен на устието на дълбоката долина на река Сакулева (на гръцки Сакулевас) в западния край на най-южната част на Пелагония – Леринското поле в подножието на планините Пелистер и Нередска.

Градът отстои на 13 километра южно от границата със Северна Македония, на 30 километра южно от Битоля и на 70 километра северно от Костур. През него минават пътищата GR-2 (Преспанско езеро-Воден) и GR-3/E65 (Кожани-Кайляри-Лерин-Негочани-Битоля).

Етимология Византийсткото име на града е Χλέρινον, Хлеринон, в превод „място пълно със зеленина“. Произлиза от старогръцкото χλωρός („пресен“ или „зеленина“) и понякога в късното Средновековие е латинизирано като Florinon, Флоринон, от латинското flora, „зеленина“. В ранните османски документи се срещат формите Хлерина и Флорина, като втората се налага окончателно след XVII век. Българската и сръбската форма на името е Лерин, произлязла от формата на византийски гръцки с изпуснато начално „х“. Албанското наименование е Follorinë, Фолорина. То според Сократис Лякос се появява от гръцката форма, тъй като в писмения османски турски „ф“ и „х“ са изписвани по един и същи начин.

История Античност и Средновековие Разкопки през 1997 година на хълма с църквата „Свети Пантелеймон“ разкриват селище с акропол от IV век пр.н.е. През римската епоха това селище е разрушено и градът се спуска в подножието на хълма по бреговете на река Сакулева, където е и днес.

В Средновековието градът влиза ту в границите на Византия, ту в тези на България. В VI век областта на Пелагония е заселена от славяни. Областта на Лерин е присъединена към България по времето на завоеванието на Македония от хан Персиян и остава в границите на българската държава до 1018 година, когато отново влиза във Византия. В XIII век отново влиза в България при царете Калоян и Иван Асен II, но е загубен окончателно при управлението на Михаил II Асен. В XIV век Лерин е в границите на феодалното владение на Радослав Хлапен.

В XIV век известният византийски историк и император Йоан Кантакузин говори за град Флеринос или Хлеринос (Φλερηνός, Χλερηνός). В Парижкия кодекс от XIV век се споменава крепостта Флорина, а секретарят на Венецианската република Габриеле Каваца минава през град Флурибели (Fluribelli) на път за Ахрида (Охрид) в 1591 година.Lorenzo Bernardo, Viaggio di un ambasciatore Veneziano da Venezia a Constantinopoli nel 1591. (scritto da Gabriele Cavazza), Venezia 1886 В 1750 в църковни документи се появява името Хлеринос или Филорина.

В Османската империя

Градът добива значение едва в XV век, когато в него са заселени многобройни турски семейства. Турският елемент преобладава в Лерин над българския през цялата епоха на османското владичество. В XV век в града живеят 200 християнски и 50 мюсюлмански семейства.Δημήτρης Λιθοξόου. Η περιοχή Φλώρινας (Λέριν) / Florina (Lerin) γεωγραφία της ιστορίας Φλώρινα ή Λέριν / Florina ή Lerin. В ранните османски документи градът е известен под името Флорина. Поради близостта си до албанските земи градът е изложен на чести разбойнически нападения. Във втората половина на XVII век градът просперира икономически и според Евлия Челеби в 1684 година Филорина, който е известен с многото си птици има 6 квартала с 1500 къщи, 14 джамии, 2 бани, 2 хана, 100 магазина и т.н. Ригас Велестинлис отбелязва града в своята Голяма карта като Филурина. След Руско-турската война (1768 – 1774) градът изпада в продължителен упадък, дължащ се на феодалните размирици в албанските земи, за да постигне нов просперитет в XIX век.

Гръцкият просвещенец Атанасиос Псалидас пише в своята „География“ (1818 – 1822), че Флорина е населяван от „турци и българи“.

В първата половина на XIX век Ами Буе пише за Лерин:

В 1861 година австрийският консул Йохан Георг фон Хан на етническата си карта на долината на Вардар отбелязва Лерин като български град,Croquis der westlischen Zurflüsse des oberen Wardar von J.G. von Hahn. Deukschriften der k Akad. d wissenseh. philos. histor. CIX1Bd, 1861. а в 1863 година в кигата си „Пътуване от Белград до Солун“, пише за Лерин:

В 1870 година на Цветница по време на службата избухва сбиване между българи и гъркомани и почти целия град – около 400 семейства – се обявяват за български и българите овладяват градската църква. При обявяването на Българската екзархия за схизматична владиката Прокопий Мъгленски с помощта на първенците успява да върне почти всички жители в лоното на Патриаршията и български остават 40 къщи, които се черкуват в къщата на българския свещеник поп Константин Гулабчев.

В 1874 година в Лерин е открито първото българско училище с учител Димитър Тъпков от Енидже Вардар.Езекиев, Сергей. Настоятелството за бедните училища в Цариград и българската просвета в Македония (1874-1876), Исторически преглед, година 46, кн. 2, с. 60. За възхода на града говори и пренасянето на митрополията от Емборе в Лерин в 1865 година. Катедралната църква „Свети Георги“ е построена в 1835 година. В 1893 – 1894 година градът е свързан с железопътна линия със Солун и с Битоля, което още повече допринася за развитието му. Според „Етнографската карта на Епир“ на гръцкия учен Панайотис Аравантинос, издадена от Хайнрих Киперт през 1878 година, жителите на Флорина (Flórina) са посочени като албано, турско и бългороговорещи. Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че във Флорина живеят 4800 гърци. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката от 1873 година, Лерин е посочен като град с 1500 домакинства с 2800 жители мюсюлмани и 1800 българи. Почти същите са данните и в „Етнография на Македония“ от 1881 година – 1500 къщи, 2800 мюсюлмани и 1690 славяни.„Ethnographie de la Macedoine“, Philipopoli, 1881.

След Руско-турската война българската община в града е възстановена под председателството на свещеник Константин Гулабчев. Тя обаче среща големи затруднения, тъй като местната власт не признава поп Константин за архиерейски наместник. Екзархията предприела редица постъпки пред Портата за признаването му. В края на 1881 година общината моли Екзархията да отпусне пари за построяване на училищна сграда и параклис и те са отпуснати, но при условие, че и общината ще събере доброволни дарения. През пролетта на 1883 година строежът на леринското училище и параклиса започва. От 1881 до 1883 година в Леринското българско училище преподава Яким Сапунджиев, подпомогнат от 1882 година и от Христо Донев и Михаил Кушев за отделенията. Леринската община сама уславя учителите си, а Екзархията отпуска единствено обща годишна сума за издръжката им.

На 18 декември 1884 година в Лерин пристига английският офицер Хенри Тротър, който е на проучвателна мисия в Македония. Тротър се среща с представители на Леринската българска община, които му се оплакват от митрополит Калиник Мъгленски, който им пречи да си построят църква и така останали без средства за поддръжка на българското училище в града. Всичко това пречело на мнозина да се откажат от Патриаршията и да се присъединят към своята народна църква – Екзархията.

В 1889 година Стефан Веркович пише за Лерин в „Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи“:

Към 1895 година в Лерин българската църковна община поддържа училищата и катедралата „Свети Панталей“. Основите на българската църква във Вароша са поставени на 14 май 1890 година на мястото на предишен параклис, създаден през 1888 година след преустрояването на сградата на българското училище. Гьорче Петров пише в 1896 година, че 78 български къщи в града с 495 жители са под ведомството на Екзархията, а 338 къщи на местни българи с 1569 жители са под ведомството на Цариградската патриаршия. По това време в града функционират следните училища: 8 турски с 290 ученици и ученички, гръцко мъжко с 80 ученици и трима учители, гръцко женско с 50 ученички и две учителки, българско мъжко с 54 ученици и двама учители, българско женско с 43 ученички и една учителка, влашко с шестима ученици. Гръцкото девическо училище е основано през 1873 г., а българското девическо – през 1882 г. Влашкото училище е открито в 1891 година.

Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Лерин е смесен българо-турски град с 2820 жители българи, 5000 турци, 100 арнаути християни и 200 мюсюлмани, 84 власи, 20 евреи и 1600 цигани.

На Етнографската карта на Битолския вилает на Картографския институт в София от 1901 година Лерин е показан като център на каза в Битолския санджак с 2400 къщи, от които 430 къщи български, 1600 къщи турски, 200 къщи албански, 20 къщи влашки, 150 къщи цигански.

След въстанието в града пристига комисия, която да накаже виновните за кървавото потушаване на Илинденското въстание. Комисията, начело с Едип паша, в която влизат и двамата германски генерали Карл Аулер и фон Рюдгиш, отхвърля всички оплаквания и искания на българите. През ноември 1903 година в града пристига българският владика Григорий Пелагонийски, който раздава помощи за пострадалото българско население. Владиката е посрещнат от българските първенци и отсяда в къщата на председателя на общината отец Никодим. Наум Темчев, който придружава Григорий, пише: „Леринъ брои около 2000 кѫщи. Отъ тѣхъ около 500 сѫ християнски. Българската община брои стотина кѫщи. Останалото християнско население е чисто българско, нъ то още се числи къмъ гръцката община. Мусулманитѣ сѫ три пѫти повече отъ християнитѣ“.

По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Лерин (Флорина) (Lerin Florina) има 800 българи екзархисти и 3544 българи патриаршисти гъркомани, 72 власи, 30 албанци и 120 цигани. В града функционират три български училища – две основни и едно прогимназиално и четири гръцки – три основни и едно прогимназиално.

Гръцките статистики леко занижават числото на българите екзархисти – според тях в 1910 година в града има 10 000 жители, от които 6500 мюсюлмани, 3000 гърци и 500 българи.

След Младотурската революция от юли 1908 година в Лерин се създава филиал на гимнастическото дружество „Юнак“ с име „Бигленски юнак“ и ръководено от Стефан Ролев. През септември градът пострадва по време на обезоръжителната акция на младотурците. 35 души българи и гъркомани са арестувани и бити. Коце Хаджистойчев, Георги Ст. Бояджиев и Христо Маслинчев са изтезавани, за да предадат архива на българския революционния комитет.Ден, брой 2325, 23 септември 1910, стр. 3. Към 1912 година е построена нова голяма сграда на българското училище, на мястото на изгорялото старо училище. Негов главен учител е Илия Гулабчев. По това време главен училищен инспектор за Лерин е Алексий Минджов. В друга сграда се помещава българско читалище, построено с пари на местните първенци Димуш Търпенов, Васил Кържатев, Наки Кънев, Мицо Зафиров и Константин Гулабчев. Към читалището е отворено и сиропиталище с помощта на местните фамилии Бакрачеви, Търпешеви, Зафирови и Кържатеви.

В 1910 година Атанасиос Халкиопулос пише в „Етнологична статистика на Солунския и Битолския вилает“, че в Лерин, главен град на каза и седалище на Мъгленската епархия, живеят 2156 гърци, 500 схизматици „българомислещи“ и 6500 мюсюлмани.

При избухването на Балканската война в 1912 година 17 души от Лерин са доброволци в Македоно-одринското опълчение.

В Гърция