„Джагфар тарихъ“ () – в превод „История на Джагфар“, е спорен текст, претендиращ, че е компилация от ранни исторически материали за прабългарите, хазарите и други евразийски номади.

Той говори за много личности и исторически събития, за които липсват свидетелства от други източници. Например, в него се споменават хазарските владетели от средата на 7 век Халга и Кабан, които липсват в ал-Табари, в Кембриджкия ръкопис и в Хазарската преписка или в който и да е друг запазен документ.

В българската наука не съществува единодушие по отношение на„Джагфар тарихъ., - Макар някои историци да приемат частичната автентичност на „Джагфар тарихъ“, Андровски, Иво. Българското средновековие 2010 преобладава мнението, че това е фалшификат от 19 – 20 век, съдържащ смесица от реални данни и измислици. Според защитниците му „Джагфар тарихъ“ е написан около 1680 г. в някогашното Казанско ханство по заповед на сеид Джагфар. Те смятат оригинала за изгубен, като текстът е запазен само в руски превод, за който се твърди, че е направен от Ибрагим Нигматулин (1916 – 1941 г.). Дори те обаче признават, че в най-добрия случай това е сборен документ, от два други летописа създадени през 11-12 в., които са обединени в едно 17. в В същото време документа раказва за предполагаеми събития от времето на кан Крум, Персиян и Борис, живели векове преди тези събития. Той е публикуван за пръв път през 1993 г. без научен коментар. Любопитен подход предлага Г. Владимиров - той счита, че този документ не трябва да се разглежда като извор, а по-скоро като идеологическа книга и го сравнява с "История славянобългарская" на Паисий.Владимиров, Георги. Етюди по история и култура на волжките българи 2019

Историографски проблеми Дори тези които защитават "Джагфар тарихъ" признават, че той е по-скоро една силно митологична книга сравнима с Илиадата отколкото реален исторически извор. В него наистина има и любопитни исторически сведения, а някои от тях дори претендират за автентичност. В същото време "Джагфар тарихъ" не може да бъде приет с лека ръка защото очертава поне няколко групи проблеми от историографска гледна точна

в него има сведения засягащи управлението на хановете Крум и Омуртаг, а най-ранните части от него са съставени едва през 11 в по устни предания.Това изправя историците пред същия проблем какъвто има църковната история с Еноха - най-ранните му части са записани III в. пр. н.е., а претендира че представя събития случили се най-малко 2000 г. пр. Хр. Джагфар тарихъ не е единен документ, а е съставен от няколко части, писани по различно време. Повечето от владетелите са представени с мюсюлмански имена, но някои - например Звиница, Борис, комита Никола - са предадени в оригинален вид. Има ханове представени като царе и ханове представени като и ханове и пр. Много от фактите се споменават единствено в "Джагфар тарихъ" и в никой друг средновековен източник. Някои от фактите противоречат на сведенията на други средновековни източници (например кой кога царувал) Документът не е оригиналният - от XI в., нито компилацията от XV. Става дума за копие, на превод, на препис, на сборник съставен по устни предания отпреди няколко века. (В интерес на истината в предговора към книгата на Васил Ат.Василев "Джагфар тарихи като извор за българската история", изд. "Св.Климент Охридски" е отбелязано, че над 50 процента от историческите източници са преписи, а в Русия - всичките. Въпреки това никой не ги оспорва) Документът не е на оригиналният език (татарски с арабски букви), а на руски и не знаем доколко е верен преводът. Текста дори не е публикуван в целия си вид - част от него е открадната. Възстановяването по памет на останалата част става цяло десетилетие по-късно Горните факти изправят историците пред същия проблем какъвто има с "Илиада" - в нея има и истинни исторически факти, съчетани с явно "напасване" на исторически събития случили се векове по-късно към историческата реалност; отделно има откровени апокрифи, които са по-скоро в сферата на митовете и легендите, отколкото на доказаните факти.

Предполагаема история Според нейния издател Фархат Нурутдинов оригиналът се е пазел в библиотеката на Булгарската ислямска духовна академия в Казан. При погрома над нея в 1884 г. той е унищожен, но оцеляват преписите от студенти на ваисовското медресе „Булгария“, които под ръководството на Сайфуллин в 1887 г. са пренесени в Петропавловск. Текстът, написан на татарски език с арабски букви е преведен на руски език в Петропавловск от чичо му Ибрахим Мохамед-Каримович Нигматулин (1916 – 1941), който е направил това, за да го спаси от акцията на НКВД за конфискация и унищожаване на старите ислямски и други документи с предполагаемо религиозно съдържание. Това става след унищожаването на Ваисовското движение в 1923 г., когато то е забранено и инкриминирано за антисъветска дейност и опит за създаване на теократична „Булгарска“ република. Ръкописът, съдържащ текста, е унищожен от агентите на НКВД, а самият Ибрахим Нигматулин бил убит по време на Втората световна война. Преводът е запазен от майка му, която в крайна сметка го предава на внука си, Нурутдинов през 1976 г. Той успява да копира части от превода, но първоначалният превод и екземплярите са откраднати от селската къща на баща му през 1980 г. от неизвестни извършители. След промените през 1990 г. Нурутдинов успява да публикува останалия текст.The preface of the book Cäğfär Taríxı

Източници

Литература

Външни препратки Текстът на Джагфар тарихъ НЕКОТОРЫЕ ДАННЫЕ ЛЕТОПИСИ „ГАЗИ-БАРАДЖ ТАРИХЫ“ О НАРОДАХ И ГОСУДАРСТВАХ ВОСТОЧНОЙ ЕВРОПЫ IX века 3. А. ЛЬВОВА __NOTOC__

Категория:Литературни мистификации Категория:Казанско ханство Категория:Прабългаристика Категория:Петропавловск