Венето

Вѐнето (, на ладински: Veneto; на цимбрийски: Venedigen; на фриулски: Venit) е италиански регион с обикновен статут с население . Разположен е в Североизточна Италия и столицата му е Венеция. Създаден е през 1948 г. и започва да функционира през 1970 г.

Венето е един от 20-те региона в Италия. Днес той е един от най-богатите и индустриализирани региони на страната. Природата, историята и архитектурата на региона го превръщат в най-посещавания в Италия с повече от 69 милиона туристи на година през 2018 г. В него се намира един от най-старите университети на света, Падуанският.

География Граничи с Австрия на север, Трентино-Алто Адидже на северозапад, Емилия-Романя на юг, Ломбардия на югозапад, Фриули-Венеция Джулия на изток и Адриатическо море на югоизток. Заедно с Трентино-Алто Адидже и Фриули-Венеция Джулия образува макрообластта Тривенето или Трите Венеции.

Венето е регион, който включва в себе си много форми на природен пейзаж: от крайбрежната ивица с изглед към Адриатическо море до Венето-фриулската низина, която след това се издига в дванадесетте релефа на Еуганските хълмове и хълмовете Беричи, до Алпите в най-северната част, включително по-голямата част от Доломитите. С площ от 18 км² той е осмият италиански регион по площ. Най-северната му точка е Чима Ванскуро (на границата с Австрия, където се нарича Пфаншпитце), а най-южната точка – Пунта ди Бакуко. Територията му е морфологично много разнообразна, с преобладаване на равнинната (56,4%).Сухопътните му граници се определят от природни елементи от хидрографски тип (реките По, Таляменто, Ливенца), но също и от орографски тип (като например контрфорсите на север от платото Азиаго или планината Балдо). Друг географски елемент, характеризиращ региона, е речният басейн на Пиаве, почти изцяло затворен в границите на региона, тъй като изворите на Пиаве преминават заедно със Сапада в съседния регион Фриули-Венеция Джулия. Най-високият връх в региона е Мармолада (3343 м), разположен в провинция Белуно на границата с Трентино-Алто Адидже.

Има множество проходи в Доломитите, които пресичат регионалната планинска зона: Джау, Валпарола, Федая, Фалцарего, Камполонго, Дуран, Форчела Стауланца, Маурия, Монте Кроче ди Комелико, Тре Крочи, Ксомо, Чибиана, Буоле, Сан Болдо, Форчела Лавардет, Кроче д'Ауне, Форчела Аурине, Чима Сапада, Села ди Риода.

Основните реки са По, Адидже, Брента, Пиаве, Ливенца, Бакильоне, Таляменто и Силе, а езера – Гарда, Мизурина, Санта Кроче, Ревине и Мис.

Климат и околна среда От студения климат на Доломитите до средиземноморския климат на Адриатическото крайбрежие, Венето обхваща в площ от 18 км² всички температури в Европа.

Езерото Гарда е специален случай: благодарение на размера му климатът около него, сравнително мек през цялата година, има субсредиземноморски характеристики с меки зими и много горещи лета.

Климатът на Венето е умерено влажен с горещи или много горещи лета, но благодарение на смекчаващия фактор на морето и Алпийската верига, които го предпазват от северните ветрове, той е като цяло мек.

Сред различните основни климатични зони откриваме Алпийския регион, характеризиращ се с хладно лято и ниски температури през зимата с чести снеговалежи, хълмистия район и част от равнината, където климатът е по-мек, и по-голямата част от равнината, където климатът е влажно умерен, тоест със сравнително студени и влажни зими и дълги горещи и задушни лета.

Във Венето има национален защитен парк и пет регионални парка: Национален парк „Белуно Доломити“, Регионален природен парк „Ампецо Доломити“, Регионален парк „Юганейски хълмове“, Регионален природен парк „Лесиния“, Регионален природен парк „Река Силе“ и Регионален парк на делтата на По. В допълнение към тях има и шест регионални природни резервата, четиринадесет държавни природни резервата, две влажни зони с международно значение, девет регионални държавни гори и няколко регионални парка и резервата от местно значение.

История

Праистория и Антична история

Още от праисторически времена районът е бил обитаван от евганеите, а в праисторическата епоха – от венетите, за които според класическата легенда се смята, че произхождат от Троя и Пафлагония в Анадол. Значими градове в региона имат своите корени във венециански селища, сред които Падуа, Конкордия, Одерцо (доказано съществували още през IX - VIII век пр.н.е.), Есте, Тревизо, Белуно, Алтино, Виченца, а вероятно и Верона и Адрия.

Анадолският произход на адриатическите венети остава спорен въпрос сред античните автори и продължава да бъде предмет на дискусия и днес. Според древни източници популации, наречени венети, са съществували в различни части на Европа – от Бретан до Испания. Римляните наричали Боденското езеро Lacus Veneticus, а редица топоними, свързани с Епир, Анадол и тези народи, подсказват за тяхното широко разпространение. Примери за такива топоними са Винделиция (регион, съответстващ на днешна Бавария) и Виндобона (днешна Виена). Тези популации могат да свидетелстват за съществуването на единна индоевропейска цивилизация, която се е простирала по цялото северозападно Адриатическо крайбрежие. Възможно е тя да има връзка с Културата на погребалните урни, характерна за този регион.

Романизацията на Венеция е постепенен процес, който започва още през III век пр.н.е., когато венетите и римляните стават съюзници. През 225 - 222 г. пр.н.е. венетите и ценоманите сключват военен съюз с Рим срещу инсубрите, боите и гезатите, предоставяйки контингент от 20 000 мъже. Галите са победени в битката при Кластидиум през 222 г., което допълнително затвърждава римското влияние в регион. По-късно, през 216 г. пр.н.е., венецианските войски участват в битката при Кана срещу Ханибал, демонстрирайки своята лоялност към Рим.

През 181 г. пр.н.е. освещаването на римската колония Аквилея, възникнала на границата на територията на венетите, допълнително засилва традиционните отношения на сътрудничество с римляните и след Втората съюзническа война през 89 г. пр.н.е. няколко венециански града получават ius Latii, което им дава право на ограничено римско гражданство. През 49 г. пр.н.е. населението на територията получава пълно римско гражданство от Юлий Цезар.

В епохата на Октавиан Август територията е включена в Regio X Венеция и Истрия, чийто главен център е Аквилея. При Диоклециан тя става провинция Венеция и Истрия, разширявайки границите си до река Ада.

Християнизацията на региона започва от Аквилея, където християнството вероятно пристига по море. Според преданието църквата в Аквилея е основана от Свети Евангелист Марк. Той също така изпраща гърка Просдоцим да евангелизира Падуа, Азоло, Виченца, Тревизо, Алтино и Есте. Християнска общност от римска Африка допринася за евангелизацията на Верона, Свети Зинон Веронски, покровителят на града, също е африканец.

Средновековие Варварски нашествия и падане на Западната римска империя През 168 - 169 г. сл. н.е. германските племена квади и маркомани извършват първите нападения върху територията на Венето, разграбвайки Одерцо. Въпреки това истинската вълна от нашествия започва през V век, когато хуните, херулите и накрая остроготите под предводителството на Теодорих Велики нахлуват в региона. През 493 г. Теодорих установява своето Остготско кралство, което обхваща Венето и Италия. Въпреки тези нашествия регионът успява да запази своята езикова, културна и институционална идентичност. Макар че земеделските и производствените техники са отслабени, те оцеляват след ударите на варварските нашествия.

Византийци и лангобарди Готското управление внезапно приключва в средата на VI век след успешното настъпление на византийските армии, водени от генералите Нарсес и Велизарий. Скоро след това, през 568 г., регионът е връхлетян от страховитото и опустошително нашествие на лангобардите, което значително ограничава имперската власт в Северна Италия. В този период Венето се разделя на континенталната част, попаднала под лангобардска власт, и крайбрежната зона, останала зависима от Византийската империя.

Паралелно с това Трикапитолинската схизма (VI-VII век) допринася за разцеплението в религиозната сфера, което остава значимо и през следващото столетие. Венецианските земи, присъединени към Лангобардското кралство, се организират в херцогства, сред които Виченца, Верона и Ченеда. Социалната структура на континента претърпява бърз упадък, но известна приемственост в градския живот е запазена благодарение на епископите, които се утвърждават като авторитетни фигури в моралната, културната и социалната сфера.

От своя страна, византийската област се консолидира през 580 г., когато оцелелите северни територии се обединяват в епархията Анонария. По-късно, през 584 г., регионът е обявен за автономна провинция в рамките на Равенския екзархат под името Венеция Маритима. Политическите и религиозните лидери от вътрешността, заедно със значителна част от населението, търсят убежище в ключови лагунни центрове като Градо, Каорле, Ераклеа, Торчело, Маламоко, Риалто, Оливоло, Киоджа и Каварцере, както и в селища, които по-късно изчезват като Амиана и Костанциако. Тези острови, които започват да се развиват още от един век, през 697 г., по време на управлението на император Леонтий, образуват Венецианското херцогство.

За формалното разделение между Венецианското херцогство и Лангобардското кралство е необходимо установяване на официални граници (terminatio), което се случва с подписването на споразумение между крал Лиутпранд и Паолучо Анафесто, първия дож на Венецианската република. С времето лагунните територии придобиват нарастваща автономия спрямо Византия, докато през 751 г., след лангобардското завладяване на Равена, византийската зависимост остава предимно символична. В този период седалището на дукса е преместено от Ераклея на края на континента в Метамауко/Маламоко, който предлага по-сигурна защита.

Раждане на Венеция и на Веронската марка В края на VIIII век Лангобардското кралство е победено от франките под предводителството на Карл Велики, който е коронясан за император на Свещената Римска империя в коледната нощ на 800 г. Синът му Пипин Гърбавият също прави опит да завладее крайбрежните територии, но след като е отблъснат, той е принуден официално да признае независимостта на Венецианското херцогство в договора от 811 г. с Византийската империя. В рамките на тази федерация от лагунни центрове и територии, от Градо до Лорео, известна като Догадо, се утвърждава Венеция, значим градски организъм, развиващ се около търговския център Риалто. През 812 г. столицата е преместена от Маламоко, разрушен от Пипин, в Риалто.

И от религиозна гледна точка, през 827 г. се установява разделение между континенталната част на Венето и морската Венеция: епископите на континента остават подчинени на митрополитската епархия на Аквилея, докато гъстата мрежа от нови епархийски епархии, възникнали в Лагуната, признава патриаршията на Градо за свой духовен център.

Династичните проблеми във Франкската империя и ужасните агресии на унгарците през X век водят до вакуум във властта и широко разпространен конфликт, който засяга континентален Венето до средата на X век. Имперската власт е окончателно възстановена от Ото I: през 962 г. той присъединява обширна територия в североизточна Италия към Херцогство Бавария, а по-късно, през 976 г., към Херцогство Каринтия. Полученият организъм, чиято цел е да действа като връзка между Германия и Италия, е наречен Веронска марка по името на главния му град Верона. През 1027 г. диоцезът Тренто се отделя от нея и се организира като църковно княжество, а през 1077 г. Фриули започва свой автономен исторически път под ръководството на патриарсите на Аквилея. Връзките между Веронската марка и Империята се засилват от присъствието на територията на различни феодални династии от германски произход: сред най-известните, предопределени да играят важна роля през следващите векове, са Есте, Ецелини, Да Камино и Да Карара.

XI – XIII век: Комуни, сеньории и издигане на Херцогство Венеция