Дмѝтрий Дмѝтриевич Шостако̀вич (, ) е руски композитор и пианист от съветската ера и един от най-знаменитите композитори на XX век.
След първоначалните успехи в началото на кариерата си Шостакович преживява десетилетия на сложни и на моменти тежки отношения с тоталитарния комунистически режим. Неговата музика е на два пъти официално отхвърляна и осъждана, през 1936 и 1948 година, докато в други периоди той получава признание и държавни награди, както и почетни постове в руския и съветския парламент.
Шостакович разработва хибриден стил, съчетавайки в работата си разнообразни музикални техники. Музиката му се характеризира с остри контрасти, елементи на гротеска и амбивалентна тоналност. Той е и силно повлиян от неокласическия стил, популяризиран от Игор Стравински, както и, особено в симфониите си, от късния романтизъм, свързван с Густав Малер.
Оркестралните произведения на Шостакович включват 15 симфонии и 6 концерта. Неговата музика за камерни ансамбли включва 15 струнни квартета, пиано квинтет и 2 пиано триа, както и 2 пиеси за струнен октет. За пиано композира 2 солови сонати, ранен набор от прелюдии, а по-късно и набор от 24 прелюдии и фуги. Автор е също на 3 опери, няколко цикъла песни, балети и значително количество филмова музика. Особено популярни са сюитите му, основани на музиката към филмите „Първият ешелон“ и „Стършел“.
Биография Произход и детство
Дмитрий Шостакович е роден в Санкт Петербург на 25 септември (12 септември стар стил) 1906 година като второто от трите деца на Дмитрий Болеславович Шостакович (1875 – 1922) и съпругата му София Кокулина (1878 – 1955).
Прадядо му по бащина линия е поляк, заточен след Полското въстание от 1830 година в Урал. Дядо му участва в организацията „Земя и воля“ и през 1866 година е осъден по дело за един от атентатите срещу император Александър I. Заточен в Томск и Нарим, след освобождаването си се занимава с банкова дейност в Иркутск. Бащата на композитора е роден в Нарим, но завършва Санктпетербургския университет през 1899 година и остава да работи в столицата като инженер в Бюрото за мерки и теглилки. През 1903 година се жени за София Кокулина, рускиня, която също е дошла в града от Сибир, за да учи пиано в Санктпетербургската консерватория.
През 1915 година Дмитрий Дмитриевич Шостакович е записан в търговска гимназия в Санкт Петербург. По това време, след посещение на постановка на операта „Приказка за цар Салтан“ на Николай Римски-Корсаков, за пръв път проявява желание да се занимава сериозно с музика. Първите си уроци по пиано получава от своята майка, а няколко месеца по-късно започва да посещава частната музикална школа на Игнатий Глясер. Шостакович прави впечатление със способността си бързо да запомня музиката от един урок и да я свири по памет на следващия. През 1918 година пише сам погребален марш в памет на двама лидери на Конституционно-демократическата партия, убити от болшевиките. По това време напуска школата на Глясер, който не успява да отговори на интереса му към композирането.
През лятото на 1919 година Дмитрий Шостакович представя свои композиции пред Александър Глазунов, който оценява композиторските му заложби. През есента тринадесетгодишният Дмитрий е приет в Петроградската консерватория, ръководена по това време от Глазунов, който следи отблизо напредъка му. Шостакович учи пиано при Леонид Николаев (след година в класа на Елена Розанова), композиция при Максимилиан Щайнберг и контрапункт и фуга при Николай Соколов. Посещава и курса по история на музиката на Александър Осовски. Щайнберг се опитва да насочи Шостакович по пътя на големите руски композитори, но остава разочарован, смятайки, че той „пилее таланта си“ като имитира Игор Стравински и Сергей Прокофиев. От 1920 година Шостакович е редовен участник в музикалния кръжок на Анна Фогт, където се сближава с композиторите Борис Асафиев и Владимир Шчербачов и диригента Николай Малко.
През 1922 година умира бащата на Шостакович и семейството му изпада в тежки материални затруднения. Няколко месеца по-късно самият той едва преживява тежка операция. През този период голяма помощ му оказва Александър Глазунов, който успява да му издейства персонална стипендия.
По време на следването си в консерваторията Шостакович страда и поради липсата на политически ентусиазъм и първоначално се проваля на изпита по марксизъм през 1926 година. Дипломната му работа става неговата Симфония № 1, която е и първото му значително музикално постижение. Нейното първо изпълнение е на 12 май 1926 година, дата, която по-късно композиторът отбелязва като свой рожден ден.
Първи постижения в музикалната кариера
След дипломирането си Шостакович първоначално започва да работи като концертиращ пианист и композитор, но сухият му стил на изпълнение често остава неоценен. Все пак той получава „почетно споменаване“ на първия Международен конкурс за пианисти „Фредерик Шопен“ във Варшава през 1927 година. Самият той обяснява разочароващото си представяне с болки от апендицит и със съставеното изцяло от поляци жури. След конкурса Шостакович се среща с германския диригент Бруно Валтер, който е толкова впечатлен от Симфония № 1, че я дирижира на премиерата ѝ в Берлин по-късно през същата година. Впечатлен е и Леополд Стоковски, който през следващата година поставя симфонията във Филаделфия и дирижира нейния първи аудиозапис.
След международния успех на Симфония № 1 Шостакович се концентрира върху композирането и не след дълго ограничава концертните си изпълнения главно до свои собствени работи. През 1927 година пише своята Симфония № 2 „На Октомври“, завършваща с грандиозен просъветски хорален финал. Поради своя експериментален характер тя, както и следващата Симфония № 3, не получава същото ентусиазирано одобрение на критиката, като Симфония № 1.
От 1927 година датира и запознанството на Дмитрий Шостакович с критика Иван Солертински, който остава негов най-близък приятел до смъртта си през 1944 година. Солертински го запознава с музиката на Густав Малер, който оказва силно влияние върху работата на Шостакович от неговата Симфония № 4 нататък. През 1928 година се запознава с известния режисьор Всеволод Мейерхолд и за кратко работи като пианист и завеждащ музикалната част в неговия театър в Москва.
Докато композира Симфония № 2, Шостакович започва да работи и върху сатиричната опера „Нос“ („Нос“) по едноименния разказ на Николай Гогол. През юни 1929 година, въпреки желанието на самия автор, операта е показана пред публика, след което е подложена на жестока критика от казионната Руска асоциация на пролетарските музиканти. Официалната премиера на 18 януари 1930 година предизвиква отрицателни отзиви и масово неразбиране в музикалните среди.
През 1930 – 1933 година Дмитрий Шостакович е на щат в ленинградския Театър на работническата младеж. Макар да не върши много работа на този пост, той го предпазва от потенциални идеологически нападки. През този период той работи главно върху своята опера „Лейди Макбет от Мценска околия“ („Леди Макбет Мценского уезда“), която е показана на сцена за пръв път през 1934 година. Операта има успех сред публиката и е посрещната одобрително от официалната критика, която я описва като „резултат на общия успех на социалистическото строителство, на правилната политика на Партията“ и като опера, която „може да бъде написана само от съветски композитор, израснал в най-добрите традиции на съветската култура“.
През 1932 година Шостакович се жени за първата си съпруга Нина Варзар (1909 – 1954). Първоначалните трудности в брака им водят до развод през 1935 година, но малко по-късно двамата се женят отново, тъй като Нина е бременна с първото им дете. Нина Варзар учи астрофизика при известния учен Абрам Йофе, но се отказва от научната си кариера и става домакиня.
Големият терор и Втората световна война През 1936 година Дмитрий Шостакович внезапно изпада в немилост пред официалните власти. Годината започва с поредица нападки срещу него в официоза на комунистическата партия „Правда“, чиято кулминация е редакционна статия под заглавието „Мътилка вместо музика“. В този момент Шостакович се намира в Архангелск на концертно турне. Два дни преди публикацията на статията на 28 януари негов приятел му дава съвет да посети представлението на „Лейди Макбет“ в „Болшой театър“. При пристигането си авторът заварва там лично диктатора Йосиф Сталин с други членове на Политбюро. В писма до своя приятел Иван Солертински Шостакович описва ужаса, с който наблюдава как Сталин потръпва всеки път, когато духовите и ударните свирят твърде силно. Също толкова плашещ е и начинът, по който Сталин и компанията му се смеят на любовната сцена между Сергей и Катерина. Очевидци свидетелстват, че Шостакович е „бял като платно“, когато излиза да се поклони на сцената след третото действие.
Статията в „Правда“ заклеймява „Лейди Макбет“ като формалистична, „груба, примитивна и вулгарна“. В следващите седмици дори критици, които преди това са хвалили операта, сега са принудени да се разкайват публично, че не са успели да забележат нейните недостатъци, посочени от „Правда“. Малко след „Мътилка вместо музика“ „Правда“ публикува нова статия, критикуваща балета на Шостакович „Светъл ручей“, въпреки че преди това той е определян от критиката като „демократичен“, т.е. мелодичен и достъпен за широката публика. Според „Правда“ балетът представя неправилно селския живот в колхозите.
При излизането на статиите в „Правда“ Дмитрий Шостакович работи върху своята Симфония № 4. Тя отбелязва промяна в стила на композитора, дължаща се на значително влияние от Густав Малер и усвояване на редица елементи на западния стил, която му създава творчески затруднения. Въпреки критичните статии, той продължава да работи по симфонията и планира тя да бъде представена пред публика в края на 1936 година. Репетициите започват през декември, но малко по-късно композиторът се отказва от представянето, по неизяснени и до днес причини. Според негови приятели и колеги, като Исак Гликман, постановката е на практика забранена от властите, които убеждават автора да представи забраната като доброволен отказ. Въпреки това Шостакович не се отрича от произведението си, което запазва номера си сред неговите симфонии. Редуциран аранжимент за пиано е публикуван през 1946 година, а цялата симфония е поставена през 1961 година, дълго след смъртта на Сталин.
В по-широк план през 1936 година в Съветския съюз започва Големият терор, при който много приятели и близки на композитора са арестувани или убити. Сред тях са неговият покровител маршал Михаил Тухачевски (застрелян месеци след ареста), зет му физикът Всеволод Фредерикс (освободен години по-късно, но починал на път за дома), близкият му приятел и музиколог Николай Жиляев (застрелян малко след ареста), тъща му астрономката София Варзар (изпратена в лагер), приятелката му Галина Серебрякова (изпратена в лагер), чичо му Максим Кострикин (загинал) и колегите му Борис Корнилов (осъден на смърт и екзекутиран) и Адриан Пиотровски (застрелян след ареста). Единствената му утеха през този период е раждането на дъщеря му Галина през 1936 година и на сина му Максим две години по-късно.
През 1936 и 1937 година, опитвайки се да не се набива на очи между своите Четвърта и Пета симфонии, Шостакович композира главно филмова музика – жанр, харесван от Сталин, и обикновено лишен от потенциално опасни прояви на лични възгледи.
Отговорът на Шостакович на критиките към него става Симфония № 5, която в музикално отношение е много по-консервативна от предходните му работи. Нейната премиера на 21 ноември 1937 година в Ленинград се превръща в голям успех, довеждайки мнозина слушатели до сълзи и бурни емоции. В приписваната на Шостакович мемоарна книга „Свидетелство“ той казва: „Никога няма да повярвам, че човек, който не разбира нищо, би могъл да почувства Пета симфония. Разбира се, че те разбираха, разбираха какво се случва около тях и разбираха за какво се отнася Петата.“