Задиг или Съдбата () е философска повест на Волтер, смятана за едно от най-добрите му сатирични произведения. Под това название повестта за първи път е публикувана през 1748 г. в Париж. Написана е под формата на ориенталска приказка.
Исторически контекст Ориентът, и в частност неговата култура и литература, привличат особено голямо внимание на европейския елит в епохата на Просвещение. Френското общество се запознава с екзотиката на тази част на света от пътеписите на френските пътешественици и търговци със скъпоценности Жан Шарден (Jean Chardin) и Жан-Батист Таверние. Публикуваните през първите две десетилетие на XVIII век „Хиляда и една нощ“, компилацията на Франсоа Пети де ла Кроа (François Pétis de la Croix) „Хиляда и един ден“ и приказката за „Тримата принцове на Серендип“ се ползват с голяма популярност. След появата през 1721 г. на епистоларния роман на Монтескьо „Персийски писма“ френските писатели започват да създават пародии чрез имитация на ориенталския стил. Волтер създава своя „Задиг“, следвайки тези тенденции. В съдържанието му се обиграват сюжети от публикуваните по това време персийски и арабски приказки, а също и от преведения на френски Коран. Aritry Das. „Zadig Arabian Nights and Murders in the Rue Morgue: Journey of the Detective“ François Pétis de La Croix, „The Thousand and One Days: Persian Tales, Volume 1“, Preface
През 1747 г. Волтер публикува повестта „Мемнон. Ориенталска история“ („Memnon, histoire orientale“), първият и по-краткият вариант на „Задиг“. През 1748 г. повестта е публикувана под название „Задиг или съдбата“, с подзаглавие „Ориенталска история“. В сравнение с първоначалния „Мемнон“ съдържанието на „Задиг“ е с три нови глави. Следват няколко издания, в които се включват още глави. В окончателната редакция Волтер изключва две от тях – „Танец“ и „Сини очи“. Тяхното място е било след тринадесетата глава на най-разпространената версия на произведението. ZADIG ou LA DESTINÉE, HISTOIRE ORIENTALE. 1747 Préface de l'Éditeur The first edition from Lyon of Zadig
Съдържание „Задиг“ се смята за една от най-сполучливите философски приказки на Волтер. Предполага се, че Волтер избира името на главния герой неслучайно. То кореспондира с еврейската дума, произнасяна като цадик (צדיק) и означаваща на идиш „праведен“. Името на Задиг внушава на читателя, че главният герой на повестта е носител на духовност и мъдрост. Luther S. Luedtke, „Nathaniel Hawthorne and the Romance of the Orient“, р. 90 Margalit Fox. „Conan Doyle for the Defense“, Penguin Random House, ISBN 9780399589478
Повестта се състои от уводна част и 19 глави, описващи приключенията на Задиг. Уводът е оформен като послание от средновековния поет Саади до султанка Шераа. В него Саади предлага на Шераа да прочете книгата за приключенията на Задиг. Авторът на книгата според посланието е един древен мъдрец.
Даденото долу съдържание на главите е в съкратен вид, не включва всичките епизоди, лишено е от характерните за произведението сарказъм и алюзии.
Персонажи Задиг – главен герой, философ от Вавилон; Семире – първа любов на Задиг; Оркан – съперник на Задиг; Азора – втора любов на Задиг; Кадор – верен приятел на Задиг; Моабдар – цар на Вавилон; Астарте – царица на Вавилон, последна любов на Задиг; Мисуф – втора жена на Моабдар; Сеток – египетски търговец; Алмона – вдовица; Арбогад – разбойник; Огул – господар на Астарте; Аримаз – с прякор „завистник“; Хермес – лекар от Мемфис; Иесрад – ангел, който се представя за отшелник.
Съдържание на главите Глава 1. Едноокият
Задиг е богат, умен, силен, образован и надарен с всички достойнства и добродетели младеж, живее във Вавилон, има много приятели и смята да се ожени за своята любима, красавицата Семире. Един ден на разходка край брега на Ефрат той среща въоръжените телохранители на Оркан, племенника на един министър, които влачат похитената за техния господар Семире. Тя е ранена, но най-много страда от възможната раздяла със Задиг. Задиг се справя с похитителите, но е лошо ранен в окото. Пристигналият от Мемфис лекар Хермес заявява, че тъй като болното око е ляво, то не може да бъде излекувано и Задиг ще остане едноок. Семире, която изпитва отвращение към еднооките хора, се жени за Оркан. Заключението, което прави Задиг от този случай, е че не бива да се доверява на изтънчени жени, възпитани в дворец. Той избира за жена девойка на име Азора.
Глава 2. Носът
Един ден Азора споделя своето възмущение от младата вдовица, която след като дава обет да стои край гроба на своя съпруг докато пресъхне близкото поточето, се опитва да отведе неговите води. На Задиг нейната реакция изглежда пресилена и престорена. С помощта на своя приятел Кадор измислят хитрост. Задиг разиграва своята смърт. Кадор заедно с Азора оплаква Задиг. Докато взаимно се утешават Кадор намеква, че той е наследникът на цялото богатство на Задиг. После предлага на Азора да се оженят и тя се съгласява. Кадор обаче се преструва на много болен. Той убеждава Азора, че болестта му може да се излекува, ако на болното място се полага нос на наскоро починал човек. Азора решава, че на Задиг няма да му е по-трудно да стигне до другия свят с по-къс нос. Тя отива на гроба и тъкмо да отреже върха на носа на Задиг, когато той се изправя и казва: „Недей да укоряваш толкова онази вдовица. Намерението ти да ми отрежеш носа с нищо не е по-добро от отвеждането на водите на поточето.“
Глава 3. Кучето и конят
Задиг се убеждава в правилността на написаното в книгата Зенд, според което първият месец на брачен живот е меден, а вторият е пелинов. Той се развежда с Азора и търси утеха в изучаването на природата. Придобива много знания за свойствата на животни и растения, така че след време е в състояние да намери хиляди различия в обектите, които за другите изглеждат еднакви.
Веднъж по време на разходката Задиг е пресрещнат от евнуха и слугите на царицата, развълнувани от загубата на нейното куче. Запитан, дали го е виждал, Задиг отговаря отрицателно, но описва кучето с всички подробности. По същото време се губи и царският кон. Придворният ловец и неговите служители питат Задиг, дали не го е виждал. Отново Задиг отговаря отрицателно, но дава пълното описание на избягалия кон. Тогава евнухът и ловецът, убедени, че Задиг е откраднал кучето и коня, дават го под съд. Веднага, след като съдът произнася присъдата, кучето и коня се намират. Тогава съдът глобява Задиг с 400 унции злато, за това, че е казал, че не е видял това, което е видял.
Задиг плаща глобата, след което обяснява, че неговите догадки за кучето и коня са основани върху оставените от тях следи. Царят разбира за способностите на Задиг и нарежда да му се възстанови глобата. Съдиите изпълняват заповедта, като удържат от златото 390 унции за съдебните такси. От този случай Задиг прави извод, че опасно е да бъдеш много внимателен и решава вече да не споделя своите наблюдения. Следва това свое намерение при следващия случай и премълчава, когато вижда през прозореца един избягал затворник. Съдът, обаче, уличава Задиг, че е гледал през прозореца, и го глобява с 500 унции злато за това провинение.
Глава 4. Завистникът
След тази поредица от несполуки Задиг решава да изучава философия и да общува само с избрани и образовани приятели. Не след дълго обаче разбира, колко опасни могат да бъдат учените. Веднъж на гости при Задиг учените започват дискусия за грифони, които според закона на Зороастър не бива да се ядат. Спорът е защо има такъв закон, след като грифоните не съществуват и дали те все пак съществуват, щом има такъв закон. Задиг се опитва да постигне консенсус, като казва, че ако има грифони, те няма да бъдат ядени, а ако ги няма, пак няма да бъдат ядени. Законът на Зороастър ще е изпълнен и в двата случая. Един от учените, написал тринадесет книги за грифони, остава недоволен от това предложение на Задиг. Кадор помага на Задиг да избегне свързаните с това неприятности. Задиг прави извод, че по-добре да няма работа с учените.
Срещу дома на Задиг живее един много зъл и груб човек на име Аримаз. Той завижда на Задиг за това, че е приет във висшето общество. Във Вавилон Аримаз е наричан „Завистникът“, докато Задиг е известен като „Щастливецът“.
„Възможността да причиниш вреда се предлага по сто пъти на ден, а да направиш добра услуга на приятел само веднъж годишно“ – казва Зороастър. Един ден Задиг се разхожда в градината си с двама приятели и една дама. Той съчинява пред тях едно стихотворение, записва го на дървена плочка, но после я чупи на две и изхвърля парчетата. Аримаз вижда това, търси и намира едната половинка на дъсчицата. Прочита я и вижда, че остатъкът на стихотворението представлява текст, хулещ царя. Зарадван Аримаз изпраща своята находка на царя. Задиг и неговите приятели са хванати и им грози смърт. Папагалът на царя намира и донася другата половинка на дъсчицата. Когато двете половинки се долепват една до друга става ясно, че стихотворението в пълния си вид съдържа възхвала на царя. Интригата на завистника се разкрива, съдът присъжда на Задиг имуществото на Аримаз, но Задиг великодушно го оставя на завистника. Царят и царицата проявяват голямо благоволение към Задиг. Благосклонността на царицата към Задиг расте с всеки ден, което се превръща в опасност за нея, Задиг, царя и за царството. Задиг почва да мисли, че не е толкова трудно да бъде щастлив.
Глава 5. Великодушните
Във Вавилон има обичай всеки пет години да се провежда церемония по награждаване на най-великодушния поданик на царя. Наградата е златна чаша, инкрустирана със скъпоценни камъни. Задиг, въпреки че бе великодушно върнал на Аримаз неговото имущество, не е предложен за наградата. Предлагат се други кандидати: съдия, дарил своето имущество на човек, загубил своето състояние поради съдебна грешка; младеж, отстъпил своята годеница на приятеля си, също онзи е бил много влюбен в нея; воин, спасил майка си, а не любимата. Царят избира Задиг за неговата смелост да каже добра дума за уволнения от царя министър. Задиг получава чашата, а на останалите кандидати царят дарява щедра парична награда.
Глава 6. Министърът
Царят назначава Задиг за свой министър. Задиг при вземане на важни решения използва своята способност да разкрива същността на нещата. Веднъж преценява правилно, кой от братята действително е обичал починалия си баща и заслужава по-голямата част от наследството. Друг път решава спора, кой от двамата претенденти на бащинство да се ожени за забременялата от един от тях жена. Критерият му в този случай е възпитанието, което бъдещият баща има намерение да даде на детето.
Глава 7. Диспути и аудиенции
Всички обичат и се възхищават на Задиг за неговия ум и добра душа. Никой вече не спори с него за грифоните. Всички вярват в това, което той смята за заслужаващо вярата. Вавилон обаче е разделен на две непримирими групи. Причината е дългогодишният спор за това, с кой крак трябва да се влиза в храма на Митра – ляв или десен. Задиг го решава по един бърз начин – той прескача прага с двата крака. Също така успешно разрешава спора между белите и черните магове накъде да се насочва молитвата – на северозапад или югоизток. Задиг нарежда всеки да се обръща накъдето желае.
Много дами идват на аудиенциите на Задиг единствено поради желанието да го видят. Веднъж Задиг не издържа на изкушението, но с учудване констатира, че не изпитва голяма наслада от ставащото. Във върховния момент той произнася името на царицата Астарте.
Глава 8. Ревност
Между Задиг и царицата Астарте пламва любов. Отношението на царицата към Задиг безпокои царя Моабдар, подозренията му постепенно се превръщат в увереност. Задиг споделя с приятеля си Кадор, че се обичат с Астарте, но не са стигнали до интимна близост. Кадор предлага любониците да удовлетворят желанието си, но Задиг отказва да изневери на царя.