Простонароден латински () е общо наименование на различни говорими варианти на латинския език, които произлизат от класическия латински, но се различават от него. С политическата дезинтеграция на Римската империя контактите между отделните географски области отслабват, различията между местните форми на простонародния латински нарастват и около 7. век те се обособяват в самостоятелни романски езици.
Какво е било „простонароден латински“? Името „простонароден“ или „народен“ произлиза от латинската дума vulgaris, „всеобщ“, „(общо)народен“.
Поради оскъдния брой писмени свидетелства на простонароден латински изучаването на езика е трудно и се базира главно на описания за употребата на неправилни форми в латински език или малък брой текстове написани на разговорен език. Текстове, които представляват интерес за лингвистите, са списъци с неправилни форми на латински език като например Appendix Probi. Други творби, като Peregrinatio Aetheriae, са много ценни за филолозите, защото съдържат грешки или отклонения от стандартния правопис и предоставят свидетелства за начина на говорене през периода на създаването им. Някои литературни трудове от Класическия период, написани на по-разговорен език, също хвърлят известна светлина върху особеностите на простонародния латински. В комедиите на Плавт и Теренций, в които участват много герои роби, както и в речта на освободените роби от книгата Сатирикон на Петроний Арбитър се срещат някои рано появили се диалектни форми в латинския. Друга група важни паметници на народния латински са късните латински надписи, в които често са отразени форми от разговорния език.
Историческо развитие
Народният латински се развива по различен начин в отделните провинции на Римската империя и по този начин дава начало на модерния френски, италиански, испански, португалски, румънски, каталонски и реторомански. Въпреки че официалният език във всички тези области е бил латинският, простонародният латински е езикът, говорен от народа, до момента, в който местните диалекти се отделят толкова силно от латинския, че се превръщат в самостоятелни книжовни езици.
Предполага се, че трети век е периодът, през който голяма част от думите започва да се променя (например equus → caballus и така нататък). Съществува предположение, че произношението също започва да се разклонява в разнообразни варианти и дори че тогава то става подобно на съвременните местни произношения. Тези промени обаче не могат да бъдат еднакви в цялата територия на империята, така че най-големите различия следва да бъдат търсени сред различните форми на простонародния латински в различните области. Трябва обаче да се обърне внимание, че по-голямата част от тази теория се основава на апостериорна реконструкция, а не на текстове.
Няколко века след разпадането на Римската империя простонародният латински продължава да съществува съвместно с писмения късен латински, защото говорещите някой от местните романски езици предпочитат да пишат, използвайки престижната граматика и правопис на традиционния латински. Но въпреки опитите им да пишат правилно, често написаното не отговаря на нормите на класическия латински. През 813 година на Третия събор в Тур, с цел обикновените хора да разбират какво им се говори, на свещениците било заповядано да проповядват на някой от местните езици – или на простонароден латински, който тогава вече значително се различава от стария църковен латински, или на немски. По-малко от 30 години след Съвета, през 842 година, Страсбургските клетви, които представляват споразумение между двама от наследниците на Карл Велики, са написани на романски език, който очевидно не е латински: Pro Deo amur et pro christian poblo et nostro commun salvament, d'ist di in avant, in quant Deus savir et podir me dunat, si salvarai eo cist meon fradre Karlo et in ajudha et in cadhuna cosa, si cum om per dreit son fradra salvar dift, in o quid il me altresi fazet, et ab Ludher nul plaid numquam prindrai, qui, meon vol, cist meon fradre Karle in damno sit.
За Божията любов и за християнския народ и за нашето общо спасение, от този ден напред, доколкото Бог ми дава мъдрост и сила, ще защитавам този свой брат Карл, когато има нужда от помощ, а и във всичко останало, защото човек по право трябва да брани брат си, за да може и той да направи същото за мен, и никога няма съзнателно да сключа съглашение с Лотар, което по моя воля би навредило на този мой брат Карл.
Късният латински, най-вероятно този, който се е говорел в Рим, изглежда отразява тези новости и по този начин отбелязва промените, които се случват в околната област. Тогава текстовете на Римското право (Юстиниановото) от една страна и Църквата от друга „замразяват“ официалния латински, който е уеднаквен от средновековните преписвачи и завинаги е отделен от вече независимите романски народни езици. Този писмен език продължил да съществува като средновековен латински. Различните романски говори били признати като самостоятелни езици и започнали да развиват собствени норми и правопис. Названието „простонароден латински“ престанало да бъде точно име за който и да е от тях.
В този момент простонародният латински се превръща в общо название на група езици, произлезли от латинския, със свои местни (но незадължително общи) особености, които не представляват език, или поне не в класическия смисъл на думата. Той може да се опише като нещо начално, неопределено, което постепенно се превръща във всеки един от ранните романски езици, чийто по-далечен праотец е класическият латински.
Звукова система Гласни Буква ПроизношениеКласическиПростонароденĂ, ăкратко A Ā, āдълго A Ĕ, ĕкратко E Ē, ēдълго E Ĭ, ĭкратко I Ī, īдълго I Ŏ, ŏкратко O Ō, ōдълго O Ŭ, ŭкратко V Ū, ūдълго V Y, yкратко Y Y, yдълго Y Æ, æ AE Œ, œ OE Au, au AV (виж международната фонетична азбука за обяснение на използваните символи) Основна характеристика на промяната на гласните в простонародния латински е тяхното опростяване.
Класическият латински има десет различни гласни: дълги и късни варианти на A, E, I, O, V и три двугласни AE, OE и AV (или според някои източници четири заедно с VI). Също така съществуват дълги и къси варианти на гръцката заемка Y.
Системата от десет гласни на класическия латински (без да се смятат двугласните и гръцкото Y), която се базира на дължината на гласните, се променя в система, в която от фонемично значение не е дължината, а качественото им изменение. Заради тази промяна тоничното ударение в простонародния латински се произнася много по-силно отколкото в класическия латински. Това прави неударените срички по-малко отчетливи, а в ударените предизвиква нови промени. Крайният резултат е система от седем ударени гласни (шест в румънски и пет в сардински) и пет неударени гласни звука. По този начин в простонародния латински разликата между дълги и къси гласни изчезва, а повечето двугласни преминават в къси гласни.
Таблицата вдясно обобщава това, което се случва в простонародния латински, а по-късно и във всички романски езици с изключение на сардинския.
Двугласните AE и OE стават съответно [ɛ] и [e]. AV първоначално се запазва, но после преминавайки през [o] и [oː], се превръща в много езици в [o]. (В португалски се развива само до [ou], а окситански и румънски запазват [au]). Късите O и E, които са последица от промените, се оказват нестабилни в дъщерните езици и имат склонност към дифтонгизиране.
Съгласни Палатализацията на латинските звуци /k/, /t/, и често на /g/, е почти всеобхватна в простонародния латински. Тази промяна може да се установи в повечето романски езици с изключение на далматинския и някои диалекти на сардинския език. Славяноговорещи произнасят C като /k/ пред A, O, U, като /ts/ пред E, I, AE, OE. А G се чете /g/ пред всички гласни. Славянските народи произнасят t в наставката - tio - /ts/ = ц.
Полугласните звуци, изписвани на латински с V, произнасяща се /w/ (като във vinum) и I, произнасяща се /j/ (като в iocunda), започват да се произнасят съответно /v/ и /dʒ/. За отбелязване е, че в латинската азбука, в която първоначално не съществуват малки букви, знаците U и V, I и J са само графични (а в някои райони и печатарски) варианти на едни и същи букви, които не са различавани до ранния модерен период. Полугласните звуци /b/ и /w/ или /v/ често се сливат в един междинен звук /β/.
Друга характерна промяна за простонародния латински е загубата на крайните съгласни. Този процес води до смесване на съществителните от среден род с тези от мъжки поради изчезването на крайните съгласни S и M от окончанията -US и -UM за второ склонение в класическия латински. Процесът на промяна на рода на думите е напълно завършен в романските езици, където среден род не съществува. В резултат на тази промяна някои думи от среден род, множествено число, като например gaudia („радости“), се преосмислят като съществителни от женски род в единствено число. Надгробният надпис на Луций Корнелий Сципион Барбат, който е починал около 150 преди Христа, гласи TAVRASIA CISAVNA SAMNIO CEPIT, което на класически латински би било Taurāsiam, Cisaunam, Samnium cēpit („Превзе Тауразия, Цизауна, и Самниум“). Все пак крайното M продължава да се пише в литературния език, въпреки че често е смятано за беззвучна буква, с функции за метричната поезия.
Доказателства за промените Доказателства за тези и други промени могат да бъдат намерени към края на трети век в Appendix Probi, сборник от глоси, определящи правилните класически латински форми на някои думи, и критикуващи вариантите им на простонароден латински. Тези глоси описват: процес на синкопа, изчезването на неударените срички (MASCVLVS NON MASCLVS); свеждане на преди сричкообразуващите гласни /e/ и /i/ до /j/ (VINEA NON VINIA); изравняване на разликата между /o/ и /u/ (COLVBER NON COLOBER) и между /e/ и /i/ (DIMIDIVS NON DEMEDIVS); превръщане на неправилните форми в правилни (GLIS NON GLIRIS); нормализация и изтъкване рода на думите (PAVPER MVLIER NON PAVPERA MVLIER); изравняване на разликата между /b/ и /v/, когато са между гласни (BRAVIVM NON BRABIVM); заменяне на небелязани думи от техните умалителни форми (AVRIS NON ORICLA, NEPTIS NON NEPTICLA); загуба на носовия звук в края на сричката (MENSA NON MESA), или неправилното поставяне на такъв като проява на хиперкоректност (FORMOSVS NON FORMVNSVS).
Голяма част от критикуваните форми в Appendix Probi се оказват много продуктивни в романските езици. Умалителното oricla („ухо“), а не оригиналната форма от класически латински, е думата, от която произлизат френската oreille, каталонската orella, испанската oreja, италианската orecchio, румънската ureche и португалската orelha.
Лексика Само класическиКласически и романскиБългарскиsidus (корен sider-)stellaзвездаcruorsanguisкръвpulcherbellusкрасивferre (минала основа tul-) portareносяluderejocareиграяosbuccaустаbrassicacaulisзелеdomuscasaкъщаmagnusgrandisголямemerecomparareкупувамequuscaballusкон
Определени думи от класически латински изчезват от речниковия му фонд. Характерно за класическия латински е употребата на множество думи за едно и също понятие. Така например за къща на латински съществуват няколко думи с близък смисъл: DOMUS (цялостно понятие, включващо сградата на къщата, обитателите и предметите), AEDES (понятие, отнасящо се единствено за сградата), VILLA (селска къща, ферма) и CASA (колиба, барака).
В простонародния латински от повечето думи отнасящи се за дадено понятия остава в употреба само една, която най-често е и най-непретенциозната. Така например от горните думи в разговорния латински се употребява CASA за къща. Други примери за замяна на класическата дума са equus, кон, заменена от caballus, „кранта“, aequor, „море“, която отстъпва на mare, и т.н. Примерен списък с думи, които са единствено класически, и на техните еквивалентни думи в романските езици се намира в таблицата вдясно.