Статуята на Свободата, с официално наименование „Свободата осветява света“ (, по-известна като , ) е неокласическа скулптура, огромен паметник, който се издига в пристанището на Ню Йорк на остров Либерти.
Тя е проектирана от Фредерик Огюст Бартолди и открита на 28 октомври 1886 година. Густав Айфел, конструкторът на Айфеловата кула, проектира вътрешната носеща конструкция. Монументът представлява римската богиня на свободата Либертас, облечена в тога, държаща факел в издигнатата си дясна ръка и книга в другата. На книгата е изписана датата на подписването на Американската декларация за независимост.
Медната статуя е подарък от Франция за Америка в знак на приятелството между двете нации и бележи стогодишнината от независимостта на Съединените американски щати. Статуята на Свободата е един от най-популярните американски символи и като цяло олицетворява свободата и стремежа към нея. От 1886 г. до откриването на самолета, е първият американски символ, който милиони емигранти виждат, прекосявайки океана от Европа и пристигайки в Америка. Посещава се от 3 милиона души средно на година. Обявена е за национален паметник през 1924 година, а влиза в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО през 1984 година.
Статуята е затворена за ремонт за голяма част от 1938 година. В началото на 80-те години на ХХ век се установява, че състоянието ѝ се е влошило до такава степен, че се налага неотложно основна реставрация. Статуята е затворена в периода 1984 – 1986 г. След атентатите от 11 септември 2001 г. е затворена отново от съображения за безопасност и сигурност; отворена е за посещение отново през 2004 г. с ограничения за броя на посетителите, които могат да се изкачат до короната. Предвижда се да бъде затворена за около година в края на 2011 г., така че да може да се инсталира втора стълба. Достъпът на обществеността до балкона около факела е забранен от съображения за безопасност от 1916 година.
История Поява на идеята Възникването на идеята за изграждането на Статуята на Свободата може да се проследи до едно изявление на френския юрист и политик Едуар Рьоне дьо Лабуле от средата на 1865 година. По време на разговор след вечеря в дома му край Версай Лабуле, отявлен поддръжник на Севера в Американската гражданска война заявява: „Ако в Съединените щати трябва да бъде издигнат един паметник, в чест на тяхната независимост, бих сметнал за най-естествено той да бъде построен с обединени усилия – общо дело на нашите две нации“.
Лабуле не прави този коментар като конкретно предложение, но той вдъхновява един млад скулптор, Фредерик Огюст Бартолди, който присъства на вечерята. Поради репресивния характер на режима на Наполеон III, Бартолди не предприема незабавни действия във връзка с идеята, освен че я обсъжда с Лабуле. Той влиза в контакт с хедива на Египет Исмаил паша, предлагайки му план за изграждане в северния край на Суецкия канал на огромен морски фар с формата на древноегипетска селянка в роба, държаща издигнат факел. Античен прототип на проекта е Родоският колос, бронзова статуя на древногръцкия бог Хелиос с височина над 30 m, разположена на входа на пристанището на Родос. За целите на този проект са изготвени скици и макети, но така и не се пристъпва към неговата реализация.
Американският проект отново е забавен от Френско-пруската война, в която Бартолди взима участие. След войната и установяването на либералната Трета република Бартолди и Лабуле решават, че условията са подходящи за реализирането на проекта им и е време да го обсъдят с влиятелни американци.
През юни 1871 година Бартолди заминава за Съединените щати с препоръчителни писма от Лабуле. Още при пристигането си в Нюйоркския залив Бертолди набелязва острова на Бедлоу като подходящо място за паметника, тъй като всички кораби, пристигащи в Ню Йорк, трябва да преминат край него. Той с радост научава, че островът е собственост на правителството на Съединените щати, след като щатът Ню Йорк му го предава през 1800 година за нуждите на отбраната на пристанището. Както отбелязва Бартолди в писмо до Лабуле, по този начин островът е „земя, обща за всички щати“. Наред със срещите с мнозина влиятелни нюйоркчани, Бартолди посещава и президента Юлисис Грант, който го уверява, че няма да бъде трудно островът да бъде използван за поставянето на статуята. Бартолди пресича двукратно Съединените щати с железниците и се среща с много американци, които според него проявяват симпатии към проекта. Въпреки това той остава загрижен от това, че общественото мнение и от двете страни на Атлантика не е достатъчно ентусиазирано от проекта, поради което двамата с Лабуле решават да изчакат със започването на публична кампания.
Бартолди прави първия макет на своята концепция за паметника през 1870 година. По-късно синът на негов приятел, американският художник Джон Лафарж, твърди, че Бартолди прави първите скици за статуята по време на посещението на неговото ателие в Род Айлънд. Той продължава работата си по концепцията след връщането си във Франция. По това време Бартолди създава и няколко скулптури, предназначени да повдигнат френския патриотичен дух след поражението от Прусия. Сред тях е монументалният „Белфорски лъв“ с дължина 22 m – елементи от неговата характерна за романтизма емоционалност Бартолди ще използва и в Статуята на Свободата.
Проектиране
Бартолди и Лабуле предварително обмислят как по най-добър начин да представят идеята за американската свобода. В ранната американска история два женски образа са често използвани като културни символи на нацията. Единият от тях, персонифицираната Колумбия, е разглеждан като въплъщение на Съединените щати, така както Британия е идентифицирана с Обединеното кралство и Мариан представлява Франция. Колумбия допълва по-ранния образ на индианска принцеса, който започва да бъде разглеждан като нецивилизован и обиден за американците. Друга значима женска икона в американската култура е алегорията на Свободата, производна на древноримската богиня Либертас, особено популярна сред освободените роби. Образът на Свободата присъства на повечето американски монети от този период, както и в популярното и монументално изкуство, включително Статуята на свободата на Томас Кроуфорд от 1863 година, поставена върху централния купол на Капитолия във Вашингтон.
Художниците от XVIII и XIX век, стремящи се да представят републиканските идеали, често използват изображения на Либертас като алегоричен символ. Образът на Свободата присъства и на официалния печат на Франция. От друга страна Бартолди и Лабуле искат да избегнат показване на революционната свобода, като показаната от Йожен Дьолакроа в известната му картина „Свободата води народа“ (1830). В това платно, отбелязващо френската Юлска революция, полуоблечената Свобода е повела въоръжена тълпа през телата на загиналите. Лабуле не симпатизира на революцията, така че фигурата на Бартолди ще бъде изцяло облечена. Вместо впечатлението за насилие в картината на Дьолакроа, Бартолди се стреми да даде на статуята миролюбив вид и решава тя да държи факел, символизиращ прогреса.
Статуята на Кроуфорд е замислена в началото на 60-те години и първоначално е увенчана с фригийска шапка от вида пилос - шапката, давана на освободените роби в Древния Рим. Държавният секретар Джеферсън Дейвис, южняк, който по-късно ще стане президент на Конфедеративните американски щати, се опасява, че пилосът може да се приеме за аболиционистки символ и издейства неговата замяна с шлем. Свободата на Дьолакроа също носи фригийска шапка и първоначално Бартолди възнамерява да я използва и за своя образ, но в крайна сметка предпочита диадема или корона. По този начин той избягва връзката с Мариан, която винаги носи фригийска шапка. Короната е със седем лъча, образуващи ореол, които символизират Слънцето, седемте морета и седемте континента, и представят по друг начин, наред с факела, как Свободата осветява света.
Всички ранни варианти на Бартолди имат еднаква концепция – женска фигура в неокласически стил, символизираща свободата, облечена със стола и пела (туника и наметало, обичайни за изобразяването на римски богини) и държаща вдигнат факел. Според разпространено мнение лицето е моделирано по това на Шарлот Бесе Бартолди, майката на скулптора, но кураторът на Музея на Бартолди Режис Юбер твърди, че тази и други подобни спекулации нямат реално основание. Бартолди проектира скулптурата със силен и опростен силует, който да се подчертава добре от нейното драматично разположение в залива и да показва на пътниците на корабите, навлизащи в пристанището, променяща се перспектива на статуята при тяхното придвижване към Манхатън. Той ѝ придава смели класически контури и използва опростено моделиране, отразяващо огромния мащаб на проекта и неговата представителност. Бартолди пише за своята техника:
Повърхностите трябва да бъдат широки и прости, дефинирани от смел и изчистен дизайн, подчертани на важните места. Трябва да се въздържаме от уголемяване на детайлите и от тяхната многобройност. Преувеличавайки формите, за да ги направим по-ясно видими, или обогатявайки ги с детайли, бихме нарушили пропорционалността на творбата. И накрая, моделът, както и дизайнът, трябва да има обобщен характер, какъвто се дава на бърза скица. Необходимо е само този образ да бъде резултат от насочена воля и изучаване, а художникът, концентрирайки познанието си, трябва да намери формата и линията в нейната най-голяма простота.
В хода на проекта Бартолди прави някои промени във вида на паметника. Първоначално той планира фигурата да държи разкъсана верига, но решава, че няколко години след края на Гражданската война това би било твърде разделящо общественото мнение. В окончателния вариант Свободата е стъпила върху разкъсана верига, полускрита от дрехата ѝ и трудно забележима от земята. В началото Бартолди не е сигурен какво трябва да сложи в лявата ръка на Свободата, като накрая се спира на tabula ansata, вид табула за гласуване, използвана в Древния Рим, която трябва да символизира закона. Макар да е почитател на Американската конституция, той предпочита да изпише на табулата „JULY IV MDCCLXXVI“, свързвайки я с Декларацията за независимостта и идеята за свободата.
Бартолди ангажира с проекта и своя приятел и учител, архитекта Йожен Виоле льо Дюк. Като главен инженер той проектира зидания стълб в статуята, към който трябва да бъде прикрепен нейния външен слой. След консултации с леярната „Гаже, Готие и С-ие“, Виоле льо Дюк избира метала за обшивката – медни листове, и начина за неговото оформяне – металопластика, при която листовете се нагряват и изковават с дървени чукове. Предимство на тази технология е, че статуята става лека за обема си, тъй като медните листове са дебели едва 2,4 mm. Бартолди се спира на височина на статуята малко над 46 m, два пъти по-голяма от тази на италианската „Санкарлоне“ и германската „Хермансденкмал“, изградени по същия метод.
Обявяване и подготвителна работа