Репаративна терапия (от англ. reparative therapy – „поправяща терапия“; още – терапия за преориентация, инверсионна или диференцираща терапия) е термин, отнасящ се до методите за промяна на сексуалната ориентация от хомо към хетеросексуална.
Застъпниците на този вид терапия твърдят, че хомосексуалността е променима и че по същество представлява психично заболяване; че е грях; че е тенденция към развратно и вредно (за самия себе си и за околните) поведение; или защитават като цяло всички тези твърдения. Най-често като привърженици на подобен вид третиране на хомосексуалността се изтъкват някои крайно консервативни религиозни групи във и извън медицината.
Според Американската психологична асоциация, която е водеща в областта асоциация, репаративната терапия не само че има спорен ефект, тоест не води до промяна на сексуалната ориентация, но има като резултат негативни процеси в психиката на подложените на нея хомосексуални, които варират от депресивни състояния до самоубийствени мисли и/или актове. АПА многократно излиза със становища по въпроса, отричащи репаративната терапия, като според становището от 5 август 2009, АПА препоръчва подобна терапия изобщо да не бъде предлагана на гей клиентите (виж основна статия ЛГБТ и здравеопазване). Психолози отричат репаративната терапия yahoo news, 5 август 2009Resolution on Appropriate Affirmative Responses to Sexual Orientation Distress and Change Efforts in APA.org Становищата на АПА са базирани на дългогодишни изследвания в областта. Репаративната терапия е отречена и от Американската психиатрична асоциация, която има международен статут на водеща в областта. Като цяло почти всички специалисти предупреждават, че подобни действия могат да бъдат вредни за психиката. Методът е единодушно осъден от официални медицински организации.
Методи Няколко са терапевтичните методи на репаративната терапия. В миналото репаративната терапия си е служила с особено жестоки методи – от лоботомия (премахване на всички емоционални центрове в мозъка), през електрошок, до хипноза. Такива и други методи са били приемани и одобрявани от психиатричната общност в САЩ до времето на Стоунуолските бунтове през 1969 година, макар че първите признаци за психоаналитична критика към репаративната теория датират от 1950 г.
Понастоящем основен такъв са беседите (индивидуални или групови) с цел психотерапия. Според застъпниците на терапията това става чрез подтикване да се разпознаят подсъзнателните емоционални нужди, които се предполага, че се задоволяват посредством общуване със същия пол. Целта е тези нужди да бъдат задоволени, но чрез несексуални отношения с възрастни представители на собствения пол, т.е. изграждане на трайни и пълноценни приятелства.
В основата на други техники лежат четенето и спорта. Изхождайки от религиозната гледна точка, поддръжниците на този вид терапия препоръчват още религиозността и молитвата.
Религиозните терапевти практикуват още лични и групови беседи с клиентите си, молитви, пост, четене на Светото писание и медитация.Като езотерична практика медитацията най-често е отхвърляна от християнските религиозни групи.
Използвани са и други методи, които се ползват за лечение на всякакви психически отклонения, като електроконвулсивната терапия и аверсионната терапия (показване на филми с хомоеротично съдържание в комбинация с предизвикващи повръщане медикаменти). Понастоящем те са отречени като репаративни („поправящи“) методи.
Доктрина Бащата на съвременната репаративна терапия, д-р Чарлс Сокаридис, е основател на Националната асоциация за изследвания и терапия на хомосексуалността (НАИТХ) на САЩ. Идеите му са въплътени в трудовете на главния говорител на НАИТХ, д-р Джоузеф Николози, автор на два от най-ключовите трудове, излагащи теорията на репаративната терапия – „Репаративна терапия за мъжката хомосексуалност“Joseph Nicolosi. Reparative Therapy of Male Homosexuality. Northvale, N.Y.: Jason Arnonson, 1991 и „Лечението на хомосексуалността: изследване на случаи на репаративна терапия“.Joseph Nicolosi. Healing Homosexuality: Case Studias of reparative Therapy. Northvale, N.Y.: Jason Arnonson, 1993 Следвайки идеите на Елизабет МобърлиВж. История и Чарлс Сокаридис, Николози изказва презумпцията, че мъжката хомосексуалност произтича от трудности в непълноценната връзка между баща и син. Втората презумпция, на която се опира теорията, е, че сексуалната ориентация е пряко следствие на половата ориентация, а не независим компонент на сексуалността, както твърдят съвременната психология, психиатрия и сексология.За „компоненти на сексуалността“ вж. сексуалност
Изхождайки от тези две презумпции в своята теория, Чарлс Сокаридис заключава, че на хомосексуалния мъж не е предадена адекватна „мъжка идентичност“ от бащата, което води до комплекс у момчето, че то е по-низше от „нормалните мъже“. Това явление е определено от Сокаридис като „дефицит на половата идентичност“. Пряко следствие от този процес е идеализацията, респективно еротизацията на „мъжествеността“ от страна на хомосексуалния, т.е. прави се опит да се компенсира накърнената от непълноценна връзка с бащата мъжественост. Аналогичната теория, за търсене причината за хетеросексуалността в накърнената женственост и чувство за по-низша роля от жените у „нормалните“ в ориентацията си, е отхвърлена. В съчиненията си Сокаридис изтъква и друга възможна причина за хомосексуалността – прекомерната срамежливост или страх от пълноценен полов контакт с жена.
Според Николози, репаративната терапия трябва да предостави възможност на хомосексуалния мъж да заприлича повече на другите мъже, като изгради „близки, интимни, несексуални приятелства с тях (хетеросексуалните мъже)“.Цитирано по Joseph Nicolosi. Healing Homosexuality. с. 211
Критика Изложената по-горе научна доктрина за репаративната терапия, застъпено най-вече от НАИТХ и Движенията на бивши гейове (ex-gay), е подложено на критика от страна на професионалисти в областта на психологията и психиатрията, както и от страна на повечето професионални организации, работещи в областта на психиатрията и общественото здраве в САЩ (вж. Противници). Като причина се сочи недостатъчна обективност на първоначалните клинични данни.
Те отбелязват, че доктрината на репаративната терапия приема като даденост факта, че хомосексуалността е нездравословно състояние, чието лечение е желано от лицата, на които е прилагана, а такъв извод не може еднозначно да се направи от наличните научни данни. Критиците посочват, че тези заключения се основават по-скоро на религиозни предубеждения, отколкото на обективен анализ и емпирично знание.
Друг проблематичен момент е женската хомосексуалност и женската сексуалност въобще. В теорията си застъпниците на репаративната терапия твърдят, че хомосексуалният мъж има комплекс като по-низш от останалите мъже, тоест налице е накърнена мъжественост. В тази теза е изведена сексистката идея за по-низша сексуална роля на жената, която в случая е представена от „силно доминираща майка“, често „виновница“ за неосъществената здравословна връзка баща-син. Тази теория обаче е приложима само за мъжката хомосексуалност. Липсват развити теории за женската хомосексуалност. Според критиците на теориите на репаративната терапия, причините за това са по-скоро политически, отколкото медицински.Francis Mark Mondimore, M.D. A Natural History of Homosexuality. The Johns Hopkins University Press, 1996
Като основен проблем от страна на критиците се сочи липсата на професионални рецензии за твърденията на подкрепящите терапията (вж. Доказателства) и фактът, че техни изследвания са публикувани предимно в нерецензирани издания, лични психологични доклади, които са обвинявани в анти-хомосексуални пристрастия.
История Въпросите около хомосексуалността възникват още с развитието на психология, психоанализата и психиатрията. Например Зигмунд Фройд на различни места изразява различни становища за хомосексуалността – от приемането ѝ като нормално биологично и психологично развитие до нейни критики. Като цяло според Фройд хората са биологически бисексуални, като бисексуалността в някои случаи се развива като хетеросексуалност, а в други като хомосексуалност. Фройд и едно негово писмо до майка на хомосексуален става причина за вписването на хомосексуалността в американската ДСН, от където ще бъде извадена няколко десетилетия по-късно.
С изследванията на Фройд и други психоаналитици хомосексуалността се дефинира като специфична сексуална ориентация (до този момент тя е схващана като културна практика), това става повод за някои психоаналитици да декларират възможността за изменянето ѝ.Joseph Nicolosi. Reparative Therapy of Male Homosexuality. Rowman & Littlefield, 2004 Любопитно е да се отбележи, че самият Фройд не споделял мнението, че хомосексуалността е променима. Изследвания, като тези на Ървинг Бибър и Лорънс Хатърър, са се опитвали да „лекуват“ хомосексуалността чрез редица техники, включително чрез аверсионна терапия, предизвикващи гадене медикаменти, кастрация, електрошок, неврохирургия (напр. лоботомия), ампутация на гърдите, хормонална терапия, третиране с радиацияОбработване на тимуса с рентгенови лъчи, с цел атрофия на жлезата. и др.
Модерната интерпретация на конвертивната терапия до голяма степен се основава на новия прочит на старите методи, изследванията и теориите на д-р Елизабет Мобърли, английски теолог и психолог, която повдига темата в началото на 80-те години на XX век. В книгата си „Хомосексуалността: Новата християнска етика“Elizabeth R. Moberly. Homosexuality: A New Christian Ethic. James Clarke Company, 1983. ISBN 0-227-67850-8, която е доста популярна сред поддръжниците на терапията, тя прави предположение, че хомосексуалността се оформя под влияние на средата, в комбинация с някои естествени предразположености, но преди всичко – невъзможността на хомосексуалния индивид да изгради пълноценна връзка с бащата. Мобърли не коментира модела при женската хомосексуалност. С „репаративна (поправяща) терапия“ тя визира опита на хомосексуалността да „поправи“ прекъснатите взаимоотношения.За повече информация вж. Elizabeth Moberly. Psychogenesis: The Early Development of Gender Identity. Routledge Kegan & Paul, 1983 По-късно тази теза е преповторена и далеч по-широко развита от американския психиатър Чарлс Сокаридис (Вж. Доктрина).
Много християнски гей общности приемат радушно репаративната терапия, намирайки начин за съвместяване на живота си с вярата, в търсене на приемане и интеграция в местните църковни общества. Някои от тези общества са се отказали от концепциите на тази терапия, разочаровани от неефективността ѝ.
Когато репаративната терапия излиза на сцената на дебатите за равни социални права на хомосексуалните, тя бива много по-широко приета от редица консервативни религиозни групи, най-вече в САЩ. Много от тях намират този начин за по-адекватен аргумент срещу опонентите им. Някои от тези групи използват инверсионната терапия, за да повлияят на публичното мнение и да отклонят законодателите от възможността „да подкрепят равните права, еднополовите съюзи и криминалното преследване на престъпленията от омраза“.
Полемика Репаративната терапия е спорна тема, а твърденията на сдруженията на бивши гейове са силно оспорвани, особено от някои професионални медицински организации (вж. Противници) и от някои ЛГБТ организации. Общото научно становище е, че сексуалната ориентация не подлежи на промяна при възрастните, въпреки че това твърдение е оспорвано от защитниците на терапията. Понятието „репаративна терапия“, както и неговите разновидности, отсъства както от общи енциклопедични и справочни издания, така и от специализирани такива.Raymond J. Corsini, Alan J. Auerbach. Concise Encyclopedia of Psychology. Wiley, 1998. ISBN 0-471-19282-1Jacque Postel (dir.). Dictionnaire de psychiatrie et de psychopathologie clinique. Larousse, 2003. ISBN 2-03-575203-5