Търновска художествена школа

Търновската художествена школа е известна във византийско-славянския свят и характерна за европейския югоизток школа. Центърът ѝ е Търновград – столицата на Втората българска държава. Възходът на Търновската живописна, книжовна и архитектурна школа е през периода XIII – XIV век, наречен Втори Златен век за българската култура, свързан със строителството на дворци, църкви, книжовна дейност в царския двор и манастирите.

Най-характерните писмени произведения са свързани с Евтимиевата книжовна школа (известна като Търновска книжовна школа), а музикалните произведения с певческата школа на Йоан Кукузел. Забележително в Търновската живописна школа е високото ниво на живописна техника в съчетание с психологическа съдържателност на живописта, разкриваща богатство на светогледа и хуманистичен дух. В сравнение с живописта в Западна Европа от онова време творбите на Търновската живописна школа са предренесансова култура.

Художествено наследство Много малко са запазените икони, стенописи и културни артефакти от Търновската художествена школа. Църквите на историческите хълмове Царевец и Трапезица и манастирите около Търновград са съхранявали икони и стенописи, но малко от тях са запазени. „Богородица Катафиги и свети Йоан Богослов“ („Погановската икона“) е двустранна икона от Погановския манастир „Св. Йоан Богослов“, създадена в края на 14 век.

Архитектура През 13 – 14 век средновековната столица Търново диктува тенденциите в развитието на българската архитектура, там са запазени или реконструирани редица сгради даващи представа за майсторството на средновековните строители и използваните от тях конструктивни и декоративни прийоми. Изключително разнообразна, архитектурата на Търновската школа може да се раздели на няколко вида според предназначението на сградите.

Храмова архитектура Планировка

Църквите в епохата на Втората българска държава не се отличават с големина и сложна планировка. Характерни за Търновската школа са сравнително малки кръстокуполни храмове или базилики. За сметка на малката си ширина и дължина, църквите се издигат на височина. Често те са изграждани върху цокъл от обработени каменни блокове с височина до един метър. Главният вход по правило е от запад. Следва притвор (преддверие), наос (същинската част на църквата) и олтарно пространство. Над притвора понякога се издига невисока правоъгълна кула – камбанария („Свети Димитър Солунски“ в Търново, църквата на Асеновата крепост, „Христос Пантократор“ в Несебър и др.). Наосът може да е разделен на кораби (при базиликите) чрез колони или стълбове. Според броя на корабите базиликите могат да бъдат еднокорабни („Свети Димитър Солунски“ в Асеновата махала, Търново; „Боянската църква“), двукорабни („Свети Иван Рилски“ на Трапезица, Търново) и трикорабни („Свети 40 мъченици“ в Търново, „Свети Никола“ в Мелник).

При кръстокуполните църкви („Йоан Алитургитос“, „Христос Пантократор“ в Несебър) барабанът лежи върху четири колони и пандативи. Колоните се свързват със стените посредством арки и пиластри.

Олтарното пространство е оформено с полукръгла или многоъгълна апсида. При някои църкви то е разделено на три части, като страничните (бема и диаконник) служат за съхранение на църковна утвар, одежди и книги. В този случай апсидите обикновено също са три. Допълнително усложнение на плана е предапсидното пространство. Сводовете са полукръгли и изградени от тухли.

Към църквата може да са пристроени галерии („Свети Четиридесет мъченици“ и „Свети Петър и Павел“ в Търново), параклиси („Боянската църква“), костници и други. Църквата „Света Богородица Петричка“ при Асеновата крепост е двуетажна, като приземният етаж е служил за костница„Старобългарско изкуство“, Том II – Никола Мавродинов, издателство „Наука и изкуство“, София, 1959 г..

Особен тип християнски храмове представляват конхалните църкви. Те са малки, еднокорабни, със или без притвор. Главна тяхна особеност се явяват трите конхи (апсиди) поместени съответно в източната, южната и северна стени на наоса. Малкият купол почива направо върху стените. Конхалните църкви се срещат главно в манастирите и не се отличават с особено изящество. Представители на този тип храмове са църквата в манастира „Свети Архангели“ в Трън, „Свети Никола Мрачки“ в Пещерския манастир (триконхални). Разновидност представлява четириконхалната църква „Богородица Елеуса“ във Велюса„Старобългарско изкуство“, Том II – Никола Мавродинов, издателство „Наука и изкуство“, София, 1959 г..

Декоративна украса

Главната особеност на църковното строителство от Търновската школа е богатата декоративна украса на екстериора, която понякога е наричана дори живописна. Мнозина изследователи (Ал. Рашинов, А. Якобсон) приемат, че в това отношение Търновската архитектурна школа е отделна разновидност на общата Византийска школа„Царстващият град Търновград. Археологически проучвания.“, съставители Атанас Попов и Йордан Алексиев, издателство „Наука и изкуство“, София, 1985 г..

Използва се техниката на смесен градеж, като се редуват пояси от камък и тухли. Този прийом е наследство от римската архитектура (опус микстум) но тук е загубил първоначалното си конструктивно приложение и се използва с художествена цел. Декоративна роля изпълняват и широките хоросанови фуги. Подбират се различни породи камък (варовик, бигор, мрамор, травертин), а тухлите са с разнообразна големина и профил и могат да бъдат поставени по различен начин, образувайки декоративни орнаменти и монограми. Понякога се употребява и клетъчен градеж при който всеки каменен блок е заобграден с тухли от четирите си страни. За подсилване на контраста тухлите са оцветявани в червено.

Фасадите на църквите са разчленени от дълбоки ниши (често двустъпални) украсени с аркбутани и архиволти. За разлика от църквите в Константинопол, нашите тук не отговарят на вътрешното пространство (псевдоконструктивни ниши) и имат чисто декоративно предназначение. Допълнителна тяхна украса са редовете от глинени панички и четирилистници, гледжосани в зелено, кафяво, жълто или оранжево. Тези декоративни орнаменти водят началото си от арабската архитектура. Особено пищна е декоративната украса на несебърските църкви „Христос Пантократор“ и „Йоан Алитургитос“.

Понякога се прибягва и до рисувана живописна украса. Люнетите на нишите на „Свети Димитър Солунски“ в Търново са били замазани с хоросан и върху тях са разрисувани ромбовидни мотиви.

Високо под стените на някои църкви се вграждат конзоли върху които лежат малки декоративни арки. Покривите са покрити с керемиди или оловни плочи (първоначалното покритие на „Свети Петър и Павел“ в Търново), барабанът на купола е тесен и висок с кръгла или многоъгълна форма. Украсата им отговаря на тази на храма към който принадлежат. При многоъгълните барабани е характерна украсата на ъглите с малки колонки. Архитектурният облик на храмовете се допълва от скулптурната и живописна украса.

Манастири

През 13 и особено през 14 век строителството на манастири процъфтява. Строят се както малки манастирчета като „Велика лавра“ (манастирът на „Свети Четиридесет мъченици“), така и грандиозни манастирски комплекси. Поради смутните времена много манастири са превърнати в крепости. Обикновено те имат правоъгълен план, сградите са разположени около двор в който се намира главната манастирска църква. Отвън те са с високи каменни стени подсилени от контрафорси а отвътре с галерии на няколко етажа водещи към жилищата на монасите. Манастирските комплекси включват още стопански помещения, складове и работилници. Примери за такова строителство са Зографският манастир на Атон, Бачковският манастир и Рилският манастир. Макар последният да е унищожаван и изграждан многократно, цялостната му планировка следва традициите на архитектурата на Втората българска държава.

Във връзка с исихазма, през 14 век широко разпространение добиват скалните манастири. Монашеските жилища и църквите се изсичат направо в скалите. Допълнително са добавят чардаци, стълби и други конструкции от дърво, от които са запазени само издълбаните в скалите гнезда за захващане на гредите. Такива манастири са открити по поречието на реките Русенски, Бели и Черни Лом.

Военна архитектура

По време на Втората българска държава крепостите се строят почти винаги на труднодостъпни места (хълмове и платата) поради което силно се отличава от монументалното строителство на Плисковско-Преславската култура. Стените на крепостите се изграждат от ломени камъни споени с хоросан, имат две лица, а пространството по между им се запълва със смес от чакъл и хоросан (блокаж). Във вътрешността на стената се изгражда дървено скеле, чиято задача е да попречи на стените да рухнат преди блокажът да се е втвърдил. Височината и дебелината на стените варират в зависимост от терена и в различните части на една крепостна система могат да са различни. Върховете им са увенчани със зъбери. Като допълнителна мярка срещу свличане се използват контрафорси.

Кулите са най-разнообразни по форма: квадратни, правоъгълни (отбранителната кула на Червен), кръгли, овални, триъгълни, подковообразни или с неправилна форма. В зависимост от мястото и предназначението си биват: входни, отбранителни, ъглови, водни. Последните представляват кули – кладенци, разположени в непосредствена близост до реката така, че в основите им се просмуква вода. С такива водни кули е разполагал Царевец. До тях се достига по вертикално спускащи се от крепостта стени с тайни коридори в тях. Те са необходими в случай на продължителна обсада.

В най-недостъпното място на крепостта се изгражда цитаделата – самостоятелно укрепление служещо за защита в случай на превземане на крепостта. С цитадели са били снабдени крепостите Шумен, Ловеч, Червен, Охрид и Девол„Каменните щитове“ – Борис Чолпанов, „Военно издателство“, София, 1989 г..

Като допълнителна защита около крепостта се изкопава ров и се пълни с вода. Пример за това е Видинската крепост. В редица случаи това не се налага поради удачно подбраната местност. Река Янтра прави двойна извивка около хълмовете Царевец и Трапезица в Търново и служи за естествено водно препятствие. По подобен начин са били защитени Червен, Просек и др. Естествена водна преграда имат крайбрежните твърдини Месемврия и Калиакра.

Понякога стръмните скали са достатъчна защита и до изграждане на стени се е прибягвало само на по уязвимите места. Пример за това е Белоградчишката крепост. Нерядко този тип укрепени места са изглеждали на пръв поглед обикновени плата или хълмове поради което се наричат „скрити крепости“. Множество такива крепости са охранявали старопланинските проходи.

Особен тип отбранително съоръжение представлява пиргът (сама кула), наричан в Западна Европа донжон. Той се изгражда във вътрешността на крепостта, без да и свързан с други сгради и съоръжения. Служи като последно убежище на обитателите в случай, че крепостта бъде превзета. Примери за пиргове в България са развалините на кулата край село Маточина (на южния склон на Странджа планина), кулата в Садовския манастир и Хрельовата кула в Рилския манастир, която е напълно запазена. Височината и е 23,60 метра и има пет етажа. В основите на пиргът има подземие служещо като изба или тъмница. Там е издълбан кладенец, снабдяващ с питейна вода укрилите се в кулата. Мощни контрафорси укрепват стените на пирга. Те се сливат чрез тухлени арки и образуват основата за разположения на върха параклис „Преображение Господне“. Кулата е строена от деспот Хрельо през 1335 г. и е най-старата сграда в комплекса. Пирговете са обикновено 4 – 5 етажни. В манастирските пиргове се съхраняват най-ценните предмети (църковна утвар, дарове) и манастирската библиотека.

Военната архитектура има чисто функционално предназначение. Строителите не са се водили от естетически критерии, поради което обикновено не са прибягвали до декоративна украса на защитните съоръжения.

Дворцова архитектура и градоустройство