Сиймор (Си) Майрън Хърш () (роден на 8 април 1937 г.) е американски разследващ журналист и политически писател. Той получава признание през 1969 г. с разкриването на клането в Ми Лай и неговото прикриване по време на войната във Виетнам, за което през 1970 г. получава наградата Пулицър за международни репортажи. През 70-те години на XX век Хърш отразява скандала Уотъргейт за Ню Йорк Таймс, като също така съобщава за тайната американска бомбардировка на Камбоджа и програмата на ЦРУ за вътрешно шпиониране. През 2004 г. той описва подробно американските военни изтезания и малтретиране на затворници в Абу Граиб в Ирак за Ню Йоркър. Хърш печели рекордните пет награди Джордж Полк и две награди на националното списание. Той е автор на 11 книги, включително „Цената на властта: Кисинджър в Белия дом на Никсън“ (1983), разказ за кариерата на Хенри Кисинджър, който печели наградата на Националния кръг на книжните критици .
През 2013 г. докладът на Хърш твърди, че сирийските бунтовнически сили, а не правителството, са атакували цивилни с газ зарин в Гута по време на Гражданската война в Сирия, а през 2015 г. той представя алтернативен разказ за нападението на американските специални сили в Пакистан, което убва Осама бин Ладен, като и двата пъти предизвика противоречия и критики. През 2023 г. Хърш твърди, че САЩ и Норвегия са бомбардирали тръбопроводите „Северен поток“ между Русия и Германия, което отново предизвика противоречия. Той е критикуван и за използването на анонимни източници.
Ранен живот и образование Сиймор Майрън Хърш е роден в Чикаго на 8 април 1937 г. в семейството на Айсадор и Дороти Херш (по баща Марголис), говорещи идиш евреи, имигрирали в САЩ през 20-те години съответно от Литва и Полша. Първоначалното фамилно име на Айсадор е Хершович, което той променя, когато става гражданин през 1930 г. Като тийнейджър Сиймор помага в управлението на семейния магазин за химическо чистене в Саут Сайд. Хърш завършва гимназия Хайд Парк през 1954 г., след това посещава Университета на Илинойс в Чикаго и по-късно Чикагския университет, където завършва история през 1958 г. Работи като продавач на Ксерокс, преди да бъде приет в юридическия факултет на Чикагския университет през 1959 г., но е изключен през първата си година поради слаби оценки.
Вестникарска кариера След като работи за кратко в аптека Walgreens, Хърш започва кариерата си през 1959 г. със седеммесечен престой в City News Bureau на Чикаго, първо като разписвач, а по-късно като криминален репортер. През 1960 г. той се записва като армейски резервист и прекарва три месеца в основно обучение във Форт Ливънуърт в Канзас. След като се завръща в Чикаго, през 1961 г. Хърш стартира Evergreen Dispatch, краткотраен седмичен вестник за предградието на Евъргрийн Парк. Той се премества в Пиер, Южна Дакота, през 1962 г., за да работи като кореспондент на United Press International (UPI), репортаж за щатското законодателно събрание и писане на поредица от статии за Oglala Sioux.
През 1963 г. Хърш се връща в Чикаго, за да работи за Асошиейтед Прес (AP), а през 1965 г. е преместен в нейното бюро във Вашингтон, окръг Колумбия, за да докладва за Пентагона. Докато е във Вашингтон, той се сприятелява с известния разследващ журналист Иф Стоун, чийто мръсен бюлетин Weekly на IF Stone му служи като вдъхновение. Хърш започва да развива своите методи на разследване, като често излиза от регламентирани брифинги за пресата в Пентагона, за да интервюира високопоставени офицери в техните зали за обяд. През 1966 г. Хърш съобщава за засилващото се участие на САЩ във войната във Виетнам, като пише поредица от статии за проектореформа, недостигът на квалифицирани пилоти и бомбардировките на САЩ срещу цивилни цели в Северен Виетнам, разкрити от кореспондента на Ню Йорк Таймс Харисън Солсбъри.
През 1967 г. Хърш става част от първото специално разследващо звено на АП. След като неговите редактори намаляват материал, който той пише за секретните програми на САЩ за химически и биологични оръжия, той напуска и става на свободна практика. Хърш пише шест статии в национални списания през 1967 г. (две за The New Republic, две за Ramparts и две за The New York Times Magazine), в които подробно описва нарастващите запаси на правителството от оръжия и сътрудничеството му с университети и корпорации, както и тайното приемане на политика за първа употреба. Изследването формира основата за първата му книга, „Химическа и биологична война: Скритият арсенал на Америка“ (1968) и темата е осветена през същата година от инцидента с овцете в Дъгуей, при който въздушен тест на нервнопаралитично вещество VX на полигона на американската армия в Дъгуей в Юта по невнимание убива повече от 6000 овце, собственост на местни животновъди. Събитието и репортажите на Хърш довеждат до публични изслушвания и международен натиск, което допринася за решението на администрацията на Ричард Никсън да прекрати американската програма за биологични оръжия през 1969 г.
През първите три месеца на 1968 г. Хърш служи като прессекретар на кандидата срещу войната във Виетнам сенатор Юджийн Маккарти в кампанията му в първичните избори на Демократическата партия през 1968 г. След като подава оставка преди първичните избори в Уисконсин, той се връща към журналистиката като репортер на свободна практика за Виетнам.
Клане в Ми Лай
През 1969 г. репортажите на Хърш на свободна практика разкриват клането в Ми Лай, убийството на между 347 и 504 невъоръжени виетнамски цивилни (почти всички жени, деца и възрастни мъже) от американски войници в село Сонг Ми на 16 март 1968 г.
На 22 октомври 1969 г. Хърш получава сигнал от Джефри Коуан, колумнист за The Village Voice с военен източник, за войник, държан във Форт Бенинг в Джорджия за военен съд за предполагаемо убийство на 75 цивилни в Южен Виетнам. След като разговаря с представител на Пентагона и службата за връзки с обществеността на Форт Бенинг, Херш открива история от AP от 7 септември, която идентифицира войника като лейтенант Уилям Кали. След това той намира адвоката на Кали, Джордж У. Латимър, който се среща с него в Солт Лейк Сити, Юта, и му показа документ, който разкрива, че Кали е обвинен в убийството на 109 души. Хърш пътува до Форт Бенинг на 11 ноември, където бързо печели доверието на съквартирантите на Кали и в крайна сметка на самия Кали, когото интервюира същата вечер. Първата статия на Хърш за клането, предпазлива и консервативна статия, която е одобрена от Латимър, първоначално е отхвърлена от списанията Life en Look. След това Херш се обръща към антивоенната служба за новини Dispatch, управлявана от неговия приятел Дейвид Обст, която продава историята на 35 национални вестника. На 13 ноември историята се появява във Вашингтон Поуст, Бостън Глоуб, Miami Herald, Chicago Sun-Times, The Seattle Times и Newsday, между другото. Първоначалната реакция е приглушена, като пресата се съсредоточва върху масивна антивоенна демонстрация във Вашингтон на 15 ноември.
Последващи статии от други репортери разкриват, че разследването на армията е било подтикнато от писмо от 29 март от Роналд Риденхур, ветеран от Виетнам, който е интервюирал войници, знаели за убийствата. След като пътува до Калифорния и посещава Риденхър, който му дава личната си информация, Хърш пътува из страната, за да интервюира войниците. Това разкрива, че на очевидците е било казано да не говорят с никого и че действителният брой на загиналите е стотици. На 20 ноември Dispatch синдикира втората статия на Хърш, която е международно публикувана. На същия ден снимки на клането от военния фотограф Роналд Л. Хеберле са публикувани в Cleveland Plain Dealer, което предизвика възмущение сред членовете на Конгреса и обществеността. Репортажите сега са проследени от The New York Times и Post и са отразени в националните вечерни новини на Си Би Ес и Ен Би Си. След това Хърш интервюира Пол Мидло, войник, който признава, че е убил десетки цивилни по заповед на Кали. Майката на Мидло каза на Хърш, че „им е изпратила добро момче и те са го направили убиец“. Третата статия на Хърш е синдикирана от Dispatch на 25 ноември, а същата вечер интервю с Meadlo от Майк Валънс в програмата CBS News 60 Minutes и е излъчен по националната телевизия. Белият дом признава за клането за първи път на следващия ден и армията назначава генерал Уилям Р. Пеърс да оглави официална комисия, която го разследва. Хърш посещава 50 свидетели през следващите три месеца, 35 от които се съгласяват да говорят. Четвъртата му статия, синдикирана на 2 декември, разкрива произволни убийства на цивилни в дните преди клането; пета статия е публикувана седмици по-късно. Десет страници със снимки на Haeberle са отпечатани в списание Life на 5 декември.
Репортажите на Хърш му носят национална слава и насърчават нарастващата опозиция срещу войната в САЩ Въпреки това, той също е атакуван от някои в пресата и правителството, които поставят под въпрос работата и мотивите му. Авторска колона в Times от Джеймс Рестън попита: „Каквото и да се е случило в клането, трябва ли да бъде докладвано от пресата, радиото и телевизията, тъй като ясното докладване на убийството на цивилни от американски войници помага на врага, разделя хората на това държава и накърнява идеала на Америка в света?" Републиканският представител на Южна Каролина Албърт Уотсън казва: „не е време да хвърляме клевета върху нашите бойци, президента и нас самите по този въпрос, както правят някои членове на националните новинарски медии и няколко демагози“. Разкриването на клането променя отразяването на войната в американските медии, което е сдържано и има ограничена независимост от официални източници в докладите си преди 1967 г.; след разкриването на клането в Ми Лай, големите вестници започват да съобщават за други жестокости на САЩ във Виетнам.
За отразяването си Хърш печели през 1970 г. наградата Пулицър за международен репортаж и множество други награди, включително първата си награда „Джордж Полк“. По-късно той пише в бележка до Робърт Лумис, редактор на неговия разказ за клането от 1970 г., в Ми Лай 4: Доклад за клането и последиците от него:
„Някои ще твърдят, че съм се опитал да експлоатирам някои тъпи, неработещи, прекалено приказливи военни, но малко мъже са изложени на обвинения в убийство ... това не е „назоваване на имена и разказване на всички афери. Всъщност една от силните страни е, че проницателните читатели ще разберат колко повече знам – и не съм казал. Убеден съм, че посочването на името и родния град на военнослужещ, извършил изнасилване и убийство онзи ден, или този, който е обезглавил бебе, няма да допринесе за целта на книгата. Това е изобличение, но не на хората от рота Чарли. Излага се наяве нещо много по-значимо. ... И убиецът, и убитите са жертви във Виетнам; селянинът, който е застрелян без причина, и GI, който е научен или започва да вярва, че виетнамският живот някак си има по-малко смисъл от този на жена му, или на сестра му, или на майка му“.
На 14 март 1970 г. Комисията на колегите предава на армията своя таен доклад за клането, съдържащ повече от 20 000 страници показания на 400 свидетели. Един от източниците на Хърш му изпусща показанията в продължение на една година; той разкрива, че най-малко 347 цивилни са били убити, над два пъти повече, отколкото армията публично признава. Изтичането на информация формира основата за две статии на Хърш за списание The New Yorker през 1972 г., в които се твърди, че служителите са унищожили документи за клането, както и неговата книга от 1972 г. Cover-Up: The Army's Secret Investigation of the Massacre at My Lai 4.
Ню Йорк Таймс