Градина „Бòболи“ () е исторически парк в град Флоренция, Италия. Създадена като градина на Великия херцог при Палацо „Пити“, тя е свързана и с Форт „Белведере“ – военен аванпост за безопасността на суверена и семейството му. Градината, която посреща над 800 000 посетители всяка година, е един от най-важните примери за италианска градина в света и е истински музей на открито поради архитектурно-ландшафтната среда и колекцията от скулптури, вариращи от Римската античност до XX век. Тя е една от най-известните градини на Италианския полуостров.

Градината е построена между XVI и XIX век от Медичите, а след това от Хабсбург-Лотарингите и Савойците, и заема площ от около 45 000 m². През годините нови части с различни оформления са добавени към първото оформление на късния ренесансов стил, видимо в най-близкото до сградата ядро: по оста, успоредна на сградата, се ражда перспективната ос на Виотолоне (Голямата алея), от която чакълести пътеки водят до езера, фонтани, нимфеуми, малки храмове и пещери. Забележително е значението, което статуите и сградите придобиват в градината, като павилионът Кафехаус от XVIII век (рядък пример за Рококо стил в Тоскана), който позволява да се насладиш на гледката към града, или лимонената оранжерия (Лимоная), все още в оригинален зелен лотарингски цвят.

Градината има четири входа, които могат да се използват от обществеността: от двора на Аманати в Палацо „Пити“, от Форт „Белведере“, от улица „Романа“, наречен „Вход на Аналена“, и от площада на Порта Романа, както и изход през площад „Пити“.

История Първите покупки на имоти в района на Олтрарно от Чоне ди Бонакорсо ПитиDomenico Filardi, L'orto de' Pitti, 2007, с. 17. датират от 1341 г. Произходът на името „Боболи" може би идва от популярно съкращение на фамилното име на семейство Борголо или Борголи, което е имало владения в тази територия на народа на Санта Феличита в Олтрарно и което от своя страна вероятно е взело името си от „borgo“, или по-скоро от онова ядро от къщи, което се е разгръщало по посока на Понте Векио, преди районът да бъде включен в стените на Флоренция.

След това тези земи попадат в ръцете на банкера Лука Пити през 1418 г., 40 години преди да започне строителството на сградата, която носи името си от това на неговото семейство. С прехвърлянето на собствеността на Медичите през 1549 г., след закупуването на сградата и пристройките от Елеонора ди Толедо, съпруга на Козимо I де Медичи, започва разкрасяването и разширенията, които включват и градината. Архитектът на зеленото пространство първоначално е Николò Триболо, който десет години по-рано вече е работил превъзходно върху градините на Вила на Медичите в Кастело. Триболо оставя проект, към който почти сигурно се приписва амфитеатърът, получен от разкопките на хълма, с първата перспективна ос северозапад / югоизток, естествено продължение на двора на Аманати, между двореца и бъдещия Форт „Белведере“. Пиетрафорте (финозърнест пясъчник с карбонатен цимент и типичен флорентински строителен камък), използван за изграждането на Палацо „Пити“, е взет от този басейн, който следователно е изкуствен. Триболо умира малко след това през 1550 г., така че ръководството на работите преминава към Бартоломео Аманати и по-късно към Бернардо Буонталенти. Изглед с градината от края на XVI век се намира в един от люнетите на вилите на Медичите от серията на Юстус Утенс от около 1599 г. (преди това във вилата на Артимино, а понастоящем във вила „Ла Петрая“).

По време на управлението на Козимо II (1609 – 1621) градината претърпява най-важното разширение, почти утроявайки площта си, дело на Джулио Париджи и сина му Алфонсо, създатели на втората ос към Порта Романа (т. нар. Viottolone).

Градината е отворена за обществеността за първи път, макар и със съответните ограничения, по време на управлението на Петер Леополд II Лотарингски.

През юни 2013 г. тя става обект на световното наследство на ЮНЕСКО.

Описание

Като цяло градината има неясно удължена триъгълна конфигурация, със стръмни склонове и две почти перпендикулярни оси, които се пресичат близо до Фонтана на Нептун, който се откроява на фона на панорамата. Започвайки от централните пътеки на осите, се развиват серия от тераси, алеи и пътеки, перспективни гледки със статуи, пътеки, поляни, затворени градини, сгради и древни розови храсти, в неизчерпаем източник на любопитни и сценографски среди.

Тук се намира и Фонтанът на мостачини-те, чиято поредица от малки водопади е свидетелство от XVII век за древните поилки за птици – примамки, използвани в практиката на лов на птици. Има и поредица от стари подземни акведукти, които захранват целия комплекс.

Част от градината е посветена на колекцията от камелии, която започва през XVII век и която днес, благодарение на работата на градинарите, е частично възстановена след период на упадък. Между 2000 г. и 2005 г. Тепидариумът на горната ботаника е в центъра на поредица от реставрационни и почистващи интервенции на външната и вътрешната среда, за да направи сградата отново функционална.

Първа ос Амфитеатър

Главната ос, центрирана върху задната фасада на сградата, се изкачва на хълма Боболи през дълбок амфитеатър с формата на подкова.

Амфитеатърът отбелязва точката, където е изкопан хълмът Боболи, за да се добие пиетрафорте, използвана за изграждане на Палацо „Пити“. Идеята за разполагането му в голямо пространство, което има очертание на камбана, датира от Николо Триболо, който обаче много вероятно е замислил тази зона като зелена архитектура, разделена от вечнозелени горички. Обогатен е със стъпала едва през 1599 г. Едикулите с мраморни статуи в античен стил и теракотени урни са проектирани от Джулио и Алфонсо Париджи Млади между 1630 и 1634 г. Сградата е открита през 1637 г. по случай коронацията на Витория дела Ровере, съпруга на Фердинандо II де Медичи, като велика херцогиня на Тоскана.

В центъра някога се е намирал Фонтанът на океана, който през XVII век е преместен в югозападния край на градината (в Изолото), за да може да се използва амфитеатърът за представления според разпространената навремето мода на театралните представления.

Центърът на амфитеатъра е украсен през 1790 г. с египетския обелиск, единственият в Тоскана, както и един от най-старите паметници в целия регион. Обелискът датира от 1500 г. пр.н.е. (много време преди разцвета на етруската цивилизация) и идва от Хелиополис в Египет. Донесен е в Рим по времето на Домициан и е издигнат в храма на Изида на Марсово поле. След като е открит в края на XVI век, той се озовава в градината на Вила Медичи в Рим. Той е транспортиран във Флоренция през 1788 г. по заповед на великия херцог Петер Леополд II, когато той събира всички колекции на Медичите в града, за да украси дворците си.

През 1840 г. обелискът е съчетан с голема вана от сив гранит, издълбана от един блок и вероятно идваща от Алесандринските бани (Термите на Нерон) в Рим.

От амфитеатъра можеш да се насладиш на красива глека към задната част на сградата, с крилата, разположени около двора на Аманати и Фонтана на артишока.

Басейн на Нептун

По-нагоре, отвъд амфитеатъра, е Басейнът на Нептун, през двойна рампа, украсена с три статуи от римската епоха: Септимий Север отляво, римски магистрат отдясно (всяка върху погребален камък) и в центъра 'Деметра върху римска основа (римско копие на гръцки оригинал, вероятно от Алкамен, ученик на Фидий).

Басейнът на Нептун е създаден през 1777 – 1778 г. на мястото на разсадник. Тук се събират водите, които напояват цялата градина и извират по-нагоре по течението, под Градината на рицаря.

В центъра на басейна стои фонтанът на Нептун със статуята на бога на морето, излизаща от скалиста издатина, на която се намират и наяди и тритони. Основната статуя е дело на скулптора Столдо Лоренци от 1571 г., а фонтанът е наричан от непочтителните флорентинци „Фонтанът на вилата“ или „на вилицата“ поради тризъбеца, държан от Нептун в момента на удара. Около фонтана има полегати затревени тераси, които възпроизвеждат формата на амфитеатъра отдолу.

В горната част на тази област е Статуята на Изобилието от 1636 г., дело на Пиетро Така (със сътрудничеството на Себастиано Салвини), вече започната от Джамболоня през 1608 г. Това е произведение от бял мрамор с житен сноп от позлатен бронз. Фигурата има чертите на Йохана Австрийска, съпруга на Франческо I де Медичи, и е поръчана като светилище за Великата херцогиня, която загива едва на 31 г. бременна при падане по стълбите на двореца на 11 април 1578 г. Първоначално статуята е предназначена за възпоменателна колона за Пиаца Сан Марко, която обаче никога не е построена.

В тази горна зона градината се характеризира с отбранителните стени, които се простират от близкия Форт „Белведере“, който се откроява вляво. За смекчаване на гледката към граничната стена има множество дървета, жив плет и голямо разнообразие от растения, които създават някои живописни пътеки.

През 1933 г. тук се състои представянето на „Сън в лятна нощ“ на Менделсон под диригентсвото на Фернандо Превитали и с режисура на Макс Райнхард.

Градината на конника В горната част на тази ос, в шахматно положение на юг и с градските стени, маркиращи нейната граница, се намира Градината на конника (на итал. Giardino del Cavaliere) – една от затворените градини на Боболи, която се намира точно над бастион – част от укрепленията, построени от Микеланджело през 1529 г. преди обсадата на града следващата година. Във военната архитектура „конник“ се е наричала структура, построена над бастион и от това произлиза името на градината. За да се стигне до него, човек се изкачва по стълбище с извити и кръстосани рампи с малка тераса, изградена над малка кръгла стая; това стълбище е проектирано от Дзаноби дел Росо между 1790 и 1793 г.

Двете статуи, които украсяват стълбището, изобразяват Флора и Младия Юпитер, и двете от Джовани Батиста Качини.Градината е украсена с ниски живи плетове, които създават геометрични форми и съдържат редки и ароматни видове далии и рози, които цъфтят между май и юни. Централният фонтан се нарича Фонтан на маймуните поради трите бронзови маймунки в основата му, дело на Джамболоня. В центъра на басейна, водата блика от мраморно путо, приписвано на Пиерино да Винчи или Николо Триболо.

Тук се намира Казино дел Кавалиере – сграда, построена около 1700 г. по поръчка на Козимо III де Медичи, където кардинал Леополдо де Медичи е провеждал художествени и литературни разговори и където Джан Гастоне де Медичи се е уединявал.

Трезвите днешни форми, със стените, украсени с боядисани рамки и корнизът, украсен с теракотени вази и статуи, се дължат на аранжировката на Дзаноби дел Росо от името на Лотарингите, който го използва като място за летните тържества на двора. От 1973 г. е дом на Музея на порцелана.

Привилегированата позиция, която доминира задната част на хълма Боболи, все още предлага нежна панорамна гледка до Кула „Гало“, като земеделската земя е частично култивирана с маслинови дървета.

Под Казино дел Кавалиере има голямо водно находище, наречено Находище на пъстървата, от което тръгват тръбите за напояване на цялата градина.

Вляво от първата ос Кафехаус

Връщайки се надолу по хълма на североизток, повече или по-малко на височината на Статуята на изобилието, се стига до Кафехаус – павилион в стил Рококо, покрит с екзотичен купол с прозорци и маркиран с тераси от струни от Дзаноби дел Росо (1776 г.), в основата на която, заобиколена от двойно извита стълба, има малка пещера. Сградата, в силно панорамна точка, представлява и визуалната точка на изчезване на Viottolone – голямата алея, която представлява втората ос на разширяването на градината, която е водела до Вилата на Медичите в Поджо Империале. Оттук, продължавайки на север, се стига до входа на Форт „Белведере“ в подножието на отбранителните стени, което също дава достъп до Градина „Бардини“ и хълмистия път „Коста Сан Джорджо“.

Поляна на Ганимед Пред Кафехаус има наклонената поляна с Фонтана на Ганимед от XVII век в центъра.

Градина на Мадам