Таблица на ранговете () e таблица, съдържаща списък на съответствията между военни, граждански и придворни чинове, ранжирани в 14 класа. Установена е с указ на император Петър I от 24 януариЮл. (4 февруариГрег.) 1722 г. под името „Таблица на ранговете на всички чинове – военни, граждански и придворни –, кои чинове в кой клас са; и тези в един и същи клас имат ранг по между си според старшинството на времето от встъпването им в този чин, но тези с военен ранг са по-висши от останалите, дори ако има по-старши удостоени в този клас“. По-късно, с многократни изменения, се използва в Руската империя и Руската република.
История на създаване Въпросът за съотношението на чиновете бил предмет на вниманието на Петър I дълго преди утвърждаването на Таблицата на ранговете. В бележка на Петър I от 18 декемвриЮл. (29 декемвриГрег.) 1713 г. се посочва: „Изпишете от шведските и други порядки градусите — стъпка, стъпало, ниво, степен на всички чинове, освен на военните“.
Петър лично участва в редактирането на указа, който се основава на заемки от „списъците на ранговете“ на френското, пруското, шведското и датското кралство. Указът е разгледан и от Военната колегияВоенната колегия е най-висшият орган на военната администрация в Руската империя през XVIII век. и Адмиралтейската колегияАдмиралтейската колегия е висшият ръководен орган по военноморските въпроси в Руската империя от 1718 до 1802 г., които правят редица предложения относно подреждането на чиновете по ранг, относно заплатите, относно въвеждането на древноруски чинове в таблицата и премахването на параграфа за наказания при заемане на място в църквата над собствения ранг. Всички тези предложения са били оставени без разглеждане. В работата по окончателната редакция на указа участвали сенаторите Гавриил Иванович Головкин и Яков Вилимович Брус, както и генерал-майорите Михаил Афанасьевич Матюшкин и Иван Илич Дмитриев-Мамонов.
Основни положения на указа
Таблицата на ранговете на Петър I наброявала 263 длъжности, всяка от които от момента на издаване на указа била с ранг на чин, както и един статусорден, който не е свързан с официални длъжностни задължения – „Кавалери на Св. Андрей“– като част от състава на сухопътните военни чинове от 3-ти клас. Впоследствие много от длъжностите, посочени в таблицата, били премахнати, а споменатият статус бил изключен от таблицата. Военните чинове били обявени за по-висши от съответстващите им граждански и даже придворни чинове. Указът съдържал 19 пояснителни точки към таблицата. Съдържанието на пояснителните точки се свеждал до следното.
Князовете и княгините с императорска кръвКняз с императорска кръв или княгиня с императорска кръв са в широк смисъл всички членове на императорското семейство. Според Таблицата на ранговете те са председателствали във всички случаи над всички князе и „висши служители на руската държава“. В по-тесен и по-често използван смисъл, с титлата се именуват (от 1797 г.) по-далечните потомци на руските императори, а от 1885 г. техните внуци (правнуци, правнучки, праправнуци, праправнучки и, теоретично, така нататък). във всички случаи имат председателството над всички князе и „висши служители на руската държава“. С това изключение социалното положение на служителите се определя от чина, а не от „породата“рода им
За изискване на почести и места по-висши от собствения ранг при публични тържества и официални събрания се дължи глоба в размер на две месечни заплати на глобения; ⅓ от глобата постъпва в полза на доносника, а останалата част отива за издръжка на болниците. Същото наказание се налага и за отстъпване на собственото място на лице с по-нисък ранг.
Таблицата до някаква степен давала възможност на талантливи хора от по-ниските съсловия да се издигнат. „За да им се даде желание към службата и тази чест, а не да стават нагли и паразити“, гласяла 3-та точка от указа.
Лица, които са били на чуждестранна служба, могат да получат съответстващия руски чин по никакъв друг начин освен одобрението им спрямо „този характер, който са получили в чуждестранните служби“.
Синовете на титулуваните лица и въобще на най-знатните благородници, въпреки че, за разлика от другите, имат свободен достъп до придворните балове, те не получават никакъв чин, докато „не покажат някакви услуги на отечеството и не си изградят характер“. Гражданските чинове, както и военните, се дават според прослужените години или според особено „знатни“ служебни заслуги.
Всеки е длъжен да има екипаж и униформа, подходящи за неговия чин.
Публичното наказание насред площад, както и изтезанията, водят до загуба на чина, който може да бъде върнат само за особени заслуги, по силата на поименен указ, който да е публично обявен.
Омъжените жени „встъпват в ранговете на чиновете на техните мъже“ и подлежат на същите наказания за престъпления срещу техния ранг. Девиците, в сравнение със жените на лица, имащи чин, се считат с 4 ранг по-нисши от бащите си.
Всички, които са получили първите осем ранг в гражданското или придворното ведомство, се причисляват потомствено към най-доброто висше (старше) дворянство, „дори и да са били от нисша порода“порода – произход, род; при военна служба потомственото дворянство се придобива чрез получаване на първия оберофицерски чин, като дворянското звание се разпростира само върху деца, родени след като бащата е получи този ранг; ако след получаването на чина не се родят деца на удостоеното лице, то той може да помоли за присъждане на дворянство на едно от по-рано родените му деца.
Петър I, подчертавайки всячески предпочитанието си за военни отколкото граждански чинове, не искал да създаде граждански чинове от първи клас; въпреки това, той склонил след като немския граф ОстерманГраф (от 1730 г.) Хайнрих Йохан Фридрих Остерман (на немски: Heinrich Johann Friedrich Ostermann), известен в Русия като Андрей Иванович (роден на 30 юни 1686 г. в Бохум, Херцогство Вестфалия; починал на 20 май 1747 г. в гр. Берьозов в Русия) е един от приближените на Петър I, който фактически ръководи външната политика на Руската империя през 1720-те и 1730-те години. Той се придържа към политиката на съюз със Свещената Римска империя и става един от авторите на Виенския съюзен договор от 1726 г. Служи като вицеканцлер и първи кабинетен министър. През 1740 г. е произведен в ранг генерал-адмирал, но след преврата от 1741 г. изпада в немилост и е лишен от чинове и титли. Синът му граф Иван Андреевич Остерман става канцлер на Руската империя., който бил негов приближен и движел външната политика на Руската империя, го убедил от съображения за дипломатически престиж, да приравни канцлера – ръководител на дипломатическото ведомство – към първия клас чинове. Общо е имало 96 граждански чина, които могат условно да бъдат разделени на шест групи: общодържавни – 33 чина, рудодобивни – 7, чинове в Управляващия сенат – 7, чинове в колегиите – 24, чинове в резиденцията на императорския двор – 10, чинове в губерниите – 15.
Относително нисък ранг (4-ти клас) се полагал на президента на „държавната“ колегия, т. е., по европейските понятия – министъра. Впоследствие министрите са имали ранг на действителен таен съветник, таен съветник, в някои случаи – действителен държавен съветник, по-специално в царуването на Николай II.
Генерал-адютантът бил в 6-ти клас (на същото ниво като сухопътния полковник и гвардейския майор), генерал-адютантът под генерал-фелдмаршал бил в 7-ми клас, генерал-адютантът под „пълните генерали“ бил в 8-ми клас. По-нататък рангът на генерал-адютант се трансформира в ранг на императорската свита (която изпълнявала специални операции по заповед пряко от императора) за който е било необходимо да се притежава военен чин не по-нисш от 4-ти клас.
Въздействие върху обществото и дворянството
С въвеждането на Таблицата на ранговете, древните руски чинове – боляри, околничи и др. – не били официално премахнати, но присъждането на тези чинове прекратило и постепенно те изчезнали по естествен път.
Таблицата на ранговете се променяла в продължение на почти два века в резултат на основните реформи на Петър Велики. Наименованията на редица граждански длъжности се превърнали в граждански чинове, независимо от реалните задължения на техния носител. Така, например, названията на чиновете „колежки секретар“, „колежки асесор“, „колежки съветник“ и „държавен съветник“ първоначално са обозначавали всъщност длъжността на секретаря на дадена колегия – член на съвета на колегията със съвещателен и решаващ глас и президент на „държавната“ колегия. „Надворен съветник“ се наричал председателят на надворния съд (апелационен висш съд); Надворните съдилища били премахнати още през 1726 г., обаче названието на чина се съхранило до 1917 г.
Създаването на таблицата и последващите издания на съответни нормативно-правни актове оказали съществено влияние както върху служебния порядък, така и върху историческата съдба на благородството – титлите и социалното положение се променят. Важен фактор за повишение в служба се превръща личната заслуга; „отечествена чест“ и „порода“ (родословие) са загубили предишното си голямо значение. Т. е. все по рядко родословния произход е важен, а вместо това все повече са важни личните заслуги; не от кой род си, а дали си способен е важно. Според заслугите ти, можеш да получиш чинове според Таблицата, 1-ви клас, 2-ри клас и т. н. По този начин, Таблицата довежда до увеличаване на социалната мобилност (издигането в обществото на хора от нисши прослойки) и съответно намаляване значението на благородството.
Значението на личните постижения в служба било подчертано с височайши (императорски) указ от 3 януариЮл. (15 априлГрег.) 1809 г., според който се прекратява присвояването на придворните чинове камерхер и камер-юнкер, дадени като почетни звания. Притежателите на тези звания, които не са ги били заслужили чрез военна или държавна служба, са били задължени да изберат един от тези два вида служба, за да си ги заслужат, или е трябвало да подадат оставка.
Узаконено било придобиването на благородство за заслуги в известен чин и чрез присъждане от монарха, което повлиява на демократизацията на благородническата класа, на укрепването на службения характер на благородството и разслояването на благородническата маса на нови групи – потомственото и лично благородство. Т. е. някои са били благородници по кръв, а други са получавали благороднически титли за лични заслуги.
С манифест от от 11 юниЮл. (23 юниГрег.) 1845 г. правото на наследствено благородство се придобива с производство в щаб-офицерски чин (8-ми клас) на военна служба или в чин от 5-ти клас на държавна служба, при условие, че тези чинове не са присвоени при излизане в оставка. Т. е. постигне ли се този чин, се присъжда благородство, което се предава на потомците по наследство. Лично благородство се получавало от чиновници едва от 9-ти клас нагоре, а служещи в по-ниски чинове имали право на статус „лични почетни граждани“. На военна служба личното благородство се давало на т. нар. оберф-офицерски чинове (не по-високи от 9 клас).
Александър II установява с указ от 9 декемвриЮл. (21 декември)Грег.) 1856 г., че правото на наследствено благородство се придобива на военна служба с получаване на чин полковник (6-ти клас), а на гражданска служба – с получаване на чин от 4-ти клас (действителен държавен съветник). Тези разпоредби са в сила до края на Руската империя през 1917 г.
По-нататъшно развитие на идеята По-нататъшното законодателство относно производството в различни чинове донякъде се отклонява от първоначалната идея на Таблицата на ранговете.
По първоначалния замисъл чиновете означавали самите длъжности, разпределени в 14 класа, но с течение на времето чиновете получили самостоятелно значение на почетни звания, независимо от длъжностите. Т. е. някой може да има чин, например, офицер, без никога да е бил на военна служба; т. е. просто като почетно звание заради някакви други заслуги.