Преходът от Мин към Цин, известен още като Прехода Мин-Цин или Манджурското завоевание на Китай, от 1618 до 1683 г., представлява прехода между две големи династии в китайската история. Той е десетилетен конфликт между нововъзникващата династия Цин, действащата династия Мин и няколко по-малки фракции (като династията Шун и династията Си). Завършва с утвърждаването на управлението на Цин и падането на Мин и няколко други фракции.
История Преходът от Мин към Цин е десетилетен период на конфликт между:
династията Цин, основана от манджурския клан Айсин Гиоро в съвременен Североизточен Китай; династията Мин, действащата династия, водена от клана Дзу; и различни други бунтовнически сили в Китай, като краткотрайната династия Си, водена от Дзан Сяндзун, и краткотрайната династия Шун, оглавена от Ли Дзъчън.
Действие, което в крайна сметка довежда до основаването на империята Цин през 1618 г., когато ханът на Късна Дзин, Нурхачи, издава документ, озаглавен „Седемте неправди“, който изброява несправедливостите, извършени от Мин към неговата държава. Много от оплакванията се отнасят до конфликти срещу подкрепяния от Мин джурченски клан Йехе. Искането на Нурхачи да получи данък от Мин, за да поправи седемте неправди, на практика е обявяване на война, тъй като Мин не искат да плащат пари на бивш васал. Малко след това, Нурхачи се разбунтува срещу властта на Мин в Ляонин.
По същото време династията Мин се бори за своето оцеляване в обстановка на фискални сътресения и селски бунтове. Етническите китайски чиновници призовават наследника на Нурхачи, Хун Тайдзи, да се короняса за император, което той прави през 1636 г., обявявайки новата династия Цин. На 24 април 1644 г. Пекин пада в ръцете на бунтовническа армия, водена от Ли Дзъчън, бивш дребен чиновник, който става водач на селското въстание и след това провъзгласява династията Шун. Последният император от Мин, Чунджън, се обесва на дървото Зуейхуай в императорската градина извън Забранения град. Когато Ли Дзъчън се насочва срещу него, генералът на Мин У Сангуей се обръща на страната на Цин. Ли Дзъчън бива победен в битката при Шанхайския проход от съвместните сили на У Сангуей и манджурския принц Доргон. На 6 юни силите на Доргон и У, съставени предимно от китайци хан, влизат в столицата.
Падането на династията Мин до голяма степен е причинено от комбинация от фактори. Учените твърдят, че може да е частично причинено от сушите и глада, които са в последствие от Малката ледникова епоха. Историкът Кенет Суоуп твърди, че един ключов фактор е влошаването на отношенията между кралската власт на Мин и военното ръководство на империята Мин. Други фактори включват повтарящи се военни експедиции на север, инфлационен натиск, причинен от твърде много разходи от имперската хазна, природни бедствия и епидемии. Допълнително допринасят за хаоса селският бунт в цялата страна през 1644 г. и поредицата слаби императори. Властта на Мин се задържа в това, което сега е Южен Китай, в продължение на години, въпреки че в крайна сметка е прекратена т силите на Цин.Lillian M. Li, Alison Dray-Novey and Haili Kong, Beijing: From Imperial Capital to Olympic City (MacMillan, 2008) p. 35 Други автори свързват падането на Мин с Общата криза, която засяга и Испанската империя при Филип IV, Гражданската война в Англия и др.
Победата обаче далеч не е пълна, тъй като са необходими още почти 40 години, преди цял Китай да бъде твърдо обединен под управлението на Цин. През 1661 г. император Канси се възкачва на трона, а през 1662 г. неговите регенти започват Голямото прочистване, за да победят съпротивата на лоялните на Мин в Южен Китай. След това той се преборва с няколко бунта, като Въстанието на тримата васали, водено от У Сангуей в Южен Китай, което започва през 1673 г., впоследствие започва поредица от кампании, които разширяват империята му. През 1662 г. Дзън Чънгун (Косинга) прогонва и побеждава холандците и основава кралство Туннин в Тайван, лоялна на Мин държава, целейки повторното обединение на Китай. Въпреки това Туннин е победена през 1683 г. в битката при Пенгу от етническия китайски адмирал Ши Лан, бивш адмирал при Косинга.
Победата на Цин е в по-голямата си част резултат от дезертирането на военното ведомство на династията Мин в Ляодун и други дезертьори, като манджурските военни, които изиграват много второстепенна роля (вижте по-долу за конкретни примери)...
Джурчените и късната династия Мин
Манджурите понякога се описват като номадски народ, докато всъщност те не са номади, а заседнал земеделски народ, който живее в постоянни села, отглежда селскостопански култури, практикува лов и стрелба с лък. Основната им военна формация е пехота, въоръжена с лъкове и стрели, мечове и пики, докато кавалерията е в тила.
Манджурите живеят в градове със стени, заобиколени от села, и възприемат селско стопанство в хански китайски стил много преди завладяването на Мин от Цин също така има установена традиция на бракове между хански китайци и манджури преди 1644 г. Етническите китайци на границата наЛяодун често се смесват с хора от други народи и до голяма степен са запознати с техните маниери. Джурченските манджури приемат и асимилират хански войници, които преминават под тяхно ръководство, а етническите китайски войници от Ляодун често приемат и използват манджурски имена. Всъщност секретарят на Нурхачи Дахай е възможно да е такъв човек.
По времето на късната династия Мин армейските части на Китай са доминирани от офицери, които прекарват дълги периоди от 10 или 12 години на своя пост, вместо, както обичайно, да сменят региона си, и Централното военно командване губи голяма част от контрола си върху регионалните армии. Zongdu Junwu, или върховни командири, са назначени в цялата империя, за да наблюдават фискалните и военните дела в района под своя юрисдикция. В граничните райони те стават все по-автономни и особено в Ляодун, където военната служба и командването стават наследствени и подобни на васалство лични връзки на лоялност са изграждани между офицери, техните подчинени и войските. Тази военна каста гравитира по-скоро към вождовете джурченските племена, отколкото към бюрократите в столицата.
Бунтът Шъ-Ан сред народа Йи избухва в Съчуан през 1621 г. срещу Мин и е потушен през 1629 г. В началото на 1640-те масови бунтове, водени от много бунтовнически лидери, избухват в северозападната китайска провинция Шанси и се разпространяват в Китай през 1640-те. Големите битки включват Разграбването на Фънян от Ли Дзъчън и Дзан Сяндзун и Битката при Кайфън, която довежда до умишлено организираното наводнение на Жълтата река през 1642 г. от губернатора на Мин в опит да бъде спрян Ли Дзъчън.
Първоначални джурченски завоевания Завладяване на Ляодун и обединение на джурченските племена (1601 – 1626) Вождът на джурчените дзяндзоу, Нурхачи, е ретроспективно определян като основателя на династията Цин. През 1589 г. династията Мин назначава Нурхачи за върховен вожд на региона Ялу, вярвайки, че неговото племе е твърде слабо, за да спечели хегемония над по-големите йехе и хада. Когато другите племена го нападнат, за да ограничат властта му през 1591 г., той успява да ги победи и пленява много от бойните им коне.
През 1607. г. той се обявявя за хан. По съвет на Ердени, най-вероятно китайски трансграничен служител, той провъзгласява държавата Дзин, кръстена на ръководената от джурчените династия Дзин, която управлява Северен Китай няколко века по-рано. Обединителните му усилия дават на джурчените силата да се утвърдят, подкрепяни от армия, състояща се в голямата си част от етнически китайци дезертьори, както и оборудвана с китайски огнестрелни оръжия. През май 1618 г. Нурхачи провъзгласява своите Седем оплаквания срещу Мин и напуска столицата си Хету Ала с 20 000 души. Армията атакува и превзема Фушун, разположен на река Хун на около 10 километра източно от Шънян.
Племената хулун, мощна конфедерация на джурченски племена, започнават да признават властта на Нурхачи в началото на XVII век. В някои случаи, като например с Буджантай от ула, вождовете се опитват да утвърдят отново своята независимост и понякога дори почти се стига до избухване на война, но джурчените дзиендзоу успяват да победят и асимилират всички племена в крайна сметка (хада – 1601 г., хойфа – 1607 г., ула – 1613 г., йехе – 1619 г.). Мощните йехе под властта на Гинтаиси се обединяват със силите на династията Мин, за да се преборят с възхода на Нурхачи, но Гинтаиси е победен и умира през 1619 г. Добиващите кожи народи Уарка близо до тихоокеанското крайбрежие са покорени като васални племена във времето от 1599 до 1641 г.
До лятото на 1621 г. китайските градове крепости в Ляодун: Фушун, Шенян и Ляоян, подарени на Късна Дзин от предатели и дезертьори. Командирът на Фушун се предава след една-единствена атака, когато му е обещано, че войските му и техните семейства няма да бъдат поробени или принудени да променят своите обичаи (включително прическа) и дори ще им бъдат дадени високи длъжности. Шенян пада с помощта на монголските войници на Мин в града; Ляоян пада след като предатели пускат въжета, за да могат джурчените да изкачат стената през нощта. Генералът от Мин Ли Йонфан, който предава град Фушун в сегашната провинция Ляонин в Североизточен Китай, прави това, след като Нурхачи му дава принцеса от Айсин Гиоро за брак и благородническа титла. Принцесата е една от внучките на Нурхачи. През април 1625 г. Нурхачи определя Шънян за новата столица, която запазва този статут до завладяването на Пекин от Цин през 1644 г. През 1625 г. джурчените превземат пристанищния град Люшун, като по този начин установяват контрол над целия полуостров Ляодун.
Когато джурчените са реорганизирани от Нурхачи под Осемте знамена, много манджурски кланове са изкуствено създадени от групи несвързани хора, които основават нов манджурски клан (мукун), използвайки термин от географски произход като топоним за тяхната хала (име на клана). Нередностите относно произхода на джурченските и манджурските кланове довеждат до това Цин да се опита да документира и систематизира създаването на истории за манджурските кланове, включително да измисли цяла легенда за произхода на клана Айсин Гиоро, заимствайки от митологията на североизтока.
Нурхачи прочита китайските романи „Романс за трите царства“ и „Речни заливи“, научавайки от тях всичко, което знае за китайските военни и политически стратегии.
През февруари 1626 г. джурчените обсаждат Нинюан, но претърпяват поражение, при което Нурхачи е смъртоносно ранен.
Първа кампания срещу Чосон Късна Дзин загубва в битката при Нинюан предходната година и нейният хан Нурхачи почива от раните си след това. Мирните преговори с Мин след битката забавят китайския агресивен отговор на джурченската загуба и генералът на Мин Юан Чунхуан е зает с укрепването на граничните гарнизони и обучението на нови мускетари. Новият хан Хун Тайдзи е нетърпелив за бърза победа, за да утвърди позицията си на престола. Чрез нахлуването в Чосон той също се надява да извлече така необходимите ресурси за армията и поданиците си, които пострадват във войната срещу Мин.